Стив Бери
XIV колония (31)

30

Люк шофираше форд ескейпа, който Стефани бе заела от Фриц Стробъл. Как бе накарала напълно непознат човек да й повери колата си, беше загадка за него. Пътуваха на изток в посока Анаполис.

— Вече чу за изчезналите ядрени бомби — каза му тя. — Руснаците мислят, че пет все още се намират в неизвестност.

— Като в сериала „Двайсет и четири“?

— Знам, звучи като нещо такова. Но мисля, че Осин е честен с нас. Винаги сме смятали, че Съветите имат разработени компактни ядрени оръжия. Но това не беше потвърдено. Разбира се, и ние разработвахме същите.

— Още ли ги имаме?

— Не мисля. Бяха обявени за незаконни преди повече от двайсет години. Решението на Конгреса бе отменено след Единайсети септември, но не съм чувала да фигурират в сегашния ни арсенал.

После Стефани му разказа за Александър Зорин и за архиваря на КГБ Вадим Белченко.

— Котън отиде да издири въпросния Белченко.

— Чувала ли си се с Касиопея? — попита той.

Тя поклати глава.

— Нито дума.

Това не беше добре.

— Мислиш ли, че с Котън всичко е наред?

— Надявам се.

Но той долови загриженост в гласа й, която напълно споделяше. Мобилният й телефон звънна и двамата се спогледаха. Тя погледна дисплея и каза:

— Осин е.

Отговори на обаждането му; разговорът продължи секунди. След като затвори, Стефани каза:

— Петрова е в движение.

Тя вече бе съобщила на Люк, че Осин е откарал Аня на летище „Дълес“ и й е връчил билет за директен полет до Москва. После хората му я бяха отвели до паспортния контрол. Разбира се, никой и за миг не се съмняваше, че в момента, когато си тръгнеха, тя щеше да се върне назад, да вземе такси и да се озове обратно при Андерсън Хаус, където беше паркирана смачканата й от сблъсъка кола.

— Отишла е право при колата — усмихна се Стефани. — Което означава, че не е далече. Идва към Анаполис.

— Винаги ли се оказваш права в преценката си за хората?

— Повечето пъти.

— А какво мислиш за тези изчезнали ядрени бомби?

— Малко вероятно е все още да съществуват, но дори и да са останали някъде, още по-невероятно е да са годни за ползване.

— Добре ли си?

Люк я познаваше достатъчно, за да знае, че още мисли за случилото се между нея и Брус Личфилд.

— Никога не съм предполагала, че кариерата ми ще свърши по този начин — поклати глава тя. — Трийсет и седем години… Интересни времена бяха. Рейгън си бе наумил да промени света. Отначало всички си казахме, че е побъркан. Но той направи точно това.

Люк не знаеше почти нищо за 80-те; животът му протичаше тук и сега. Смяташе себе си за надежден прагматик. Беше мъж, здраво стъпил на краката си, и не си падаше по мечти, носталгия и романтика. За него историята беше просто минали неща — не че трябваше да бъдат забравени, но беше глупаво човек да се вторачва в тях.

— Бях част от тази голяма промяна — въздъхна Стефани.

Той усещаше, че й се говори, което беше необичайно за нея. Затова замълча и се приготви да слуша.

 

 

Стефани последва папата във вътрешния двор. Беше двайсет и деветото й посещение в Рим; Йоан Павел бе поискал тази среща.

В Съединените щати се случваха интересни неща. Вторият мандат на Рейгън като президент отиваше към края си. Вицепрезидентът Буш и губернаторът на Масачузетс Майкъл Дукакис бяха вкопчени в яростна битка за Белия дом. Папата се притесняваше за бъдещето и тя бе дошла, за да разсее страховете му. Дворът на мраморната вила беше осеян със статуи, празни каменни пейки и фонтан. Намираха се дълбоко в сърцето на Ватикана, в едно място, запазено само за местни жители, каквито този град държава имаше малко.

— Рейгън скоро ще напусне поста — каза й той. — Това ще означавали край и на вашата служба?

Тя реши да бъде откровена с него.

— Най-вероятно. Който и да спечели, ще доведе свои хора.

Доколкото знаеше, Буш не бе участвал в „Пас напред“; между лагерите на Буш и Рейгън тлееше открита вражда. На националния конгрес на републиканците Буш бе заявил, че желае една по-добра, по-човечна нация. Което бе довело до светкавична реакция от хората на Рейгън: А каква, по дяволите, сме сега?

— Новото отмива старото — каза папата. — И тук е така. Ако вас ви няма, какво ще стане с всичко, което постигнахме през последните шест години? На него също ли идва краят?

— Не мисля, че започнатото може да бъде спряно — отвърна тя. — Процесът е отишъл твърде далече. Нашите хора са на мнение, че до две-три години най-много със Съветския съюз ще е свършено.

 

 

— Беше октомври осемдесет и осма, последният ми разговор с папа Йоан Павел Втори — каза тя. — Но се оказах права. Буш спечели и в Държавния департамент дойде нов екип, в който не бях включена. Други хора довършиха започнатото от мен. Затова отидох в Министерството на правосъдието. Няколко години по-късно ми възложиха да оглавя отряд „Магелан“.

— Това е жестоко! — възкликна Люк. — Била си част от падането на Стената?

— За което всички лаври обра Буш — отвърна тя. — Макар че още при встъпването му в длъжност Съветският съюз беше отписан.

— Това не му помогна да го преизберат — пошегува се той, за да я поразведри.

Тя се усмихна.

— Така е.

— Как го постигнахте? — попита той.

— Сложен въпрос. Но към края на осемдесетте Москва беше подложена на натиск почти отвсякъде. Рейгън разработи начин да го използва за свои цели. Веднъж ми беше казал, че от нас се иска единствено да намерим най-слабото място. Което и сторихме. Операцията се казваше „Пас напред“.

 

 

Всичко започна с адмирал Джон Пойндекстър, ключов член на Съвета за национална сигурност в администрацията на Рейгън. Пойндекстър бе този, който разработи идеята за Инициативата за стратегическа отбрана в нещо като осъществим проект. Защо да догонват Съветите по брой произведени бомби и бойни глави? С това не постигаха абсолютно нищо освен взаимно гарантирано унищожение.

Вместо това беше редно Америка да използва своето предимство: силна икономика и високоразвити технологии. Защо да не пренасочим ресурсите — вместо да се въоръжаваме за нападение, да се готвим за отбрана? Съединените щати разполагаха с десетки хиляди ядрени бойни глави, които да изстрелят на Изток. Защо да не разработят начин да попречат на руските да тръгнат на Запад? Идеята на Пойндекстър бе представена на Белия дом в края на 1982 г. и президентът я прие. Рейгън неведнъж бе заявявал, че смята концепцията за взаимно гарантирано унищожение за неморална, ето защо идеята за преминаване към отбрана му допадаше. Всичко бе запазено в тайна до март 1983 г., когато президентът обяви тази промяна в телевизионно обръщение пред света.

Първоначално идеята бе ИСО действително да се разработва. Но усилията на създателите й постепенно затъваха в неразрешими технологични проблеми. Успоредно с ИСО вървеше и колосално натрупване на оръжия и бойна техника — самолети, кораби, подводници. Милиарди долари свежи пари се наливаха в Пентагона в името на най-мащабната ескалация на американската военна мощ, извършвана някога в мирно време.

А Съветите нямаха друг избор, освен да се опитват да я догонват. Което и правеха.

Инициативата за стратегическа отбрана ги бе довела до състояние на шок. Москва я наричаше „опит за едностранно разоръжаване на СССР“, чрез който Съединените щати се стремели към световно господство. Но за Съветите истинската опасност идваше по-скоро от технологическото предимство на Америка, позволяващо й да постига иновации, на които те биха могли да противопоставят единствено собствена система за стратегическа отбрана. Което означаваше милиарди за нейното разработване. Каквито те нямаха.

 

 

— Искаш да кажеш, че Съединените щати са прецакали комунистите с измама?

— Не точно измама. Възползвахме се от явната технологическа изостаналост на другата страна.

Той се изсмя.

— Както си мислех. Свили сте им номер.

— По-сложно е, отколкото изглежда. Ватиканът завладяваше сърцата и душите на Източния блок, даваше кураж и мотивираше хората, докато ние упражнявахме икономически и политически натиск върху Москва. Това доведе съветската система до хаос. И тогава се появи ИСО, за да ги побърка окончателно. След като веднъж Съветите бяха повярвали, че стратегическата отбрана представлява реална заплаха, те имаха само две възможности: да догонват нашите усилия или да ги заобиколят. Те избраха и двете. КГБ се нахвърли върху ИСО, а ЦРУ през цялото време им даваше фалшива информация. Рейгън си изигра картите перфектно. Москва нямаше никакъв шанс.

— Сигурно си много горда — подхвърли Люк — с важната си роля във всичко това.

— В учебниците по история не пише нищо за случилото се. Когато за пръв път се срещнах с Рейгън, той ми сподели идеята си да използва за свои оръжия парите и морала, като ангажира Ватикана за съюзник. Отначало целият план ми се стори нелеп. Но той бе твърдо решен да го изпълни. Когато през юни осемдесет и втора отиде в Рим, за да го изложи лице в лице на папата, аз бях с него. Москва се заблуждаваше, че едно военно положение ще прекърши полския народ, но тук си бе направила грешно сметките. Вместо това повикът за свобода заливаше целия Източен блок и бавно подкопаваше марионетните правителства. Когато накрая системата рухна, сгромолясването бе зрелищно. Именно Рейгън беше мозъкът зад цялата сделка.

— Както казах, жесток номер сте им врътнали.

— Наречи го както искаш. Важното е, че проработи. Съветският съюз и Студената война приключиха едновременно. Сега новите заплахи идват от войнстващите религиозни фанатици.

— Но те не разполагат с държава, нито с идеология извън собствената им лудост. Вече няма Студена война. Има Смахната война.

— В днешно време лошите вече действат. Преди само позираха.

Люк се сети за онези ядрени бомби.

— Но някакъв остатък от миналото може да е оцелял. — Той видя, че Стефани е на същото мнение. — Колкото за един последен залп.

Тя кимна.

— И ние трябва да го спрем.