Стив Бери
XIV колония (41)

40

Остров Принц Едуард

Зорин напредваше успешно към целта.

Спря в един мотел на морския бряг и поиска карта на острова, по която да намери пътя за Шарлъттаун. Не че не разбираше от смартфони и джипиес карти, но предпочиташе старите методи. По шосетата беше тъмно като в рог, почти не се виждаха коли; пътуването на югоизток му отне по-малко от час. Караше внимателно, спазваше ограничението на скоростта и всички пътни знаци. Последното нещо, което искаше в този момент, бе някой съвестен полицай да го спре.

Знаеше адреса на Джейми Кели и откри улицата на картата. Слава богу, Зорин познаваше острова. Източната му част беше най-гъсто населена, с множество ферми, а по бреговата ивица се редуваха рибарски пристанища. Западната половина беше по-дива, гориста и безлюдна.

Бе работил три години в Отава, която по онова време се казваше Квебек Сити, като един от тринайсетте офицери, зачислени към Дружеството за канадско-съветска дружба, създадено уж за да насърчава културния обмен, но всъщност замаскирана централа на КГБ. За Съветския съюз кражбата на националните тайни на Канада не беше приоритет. Но и да беше, Съветите едва ли биха се натъкнали на особени трудности предвид некадърността на Канадската разузнавателна служба. По негово време тази агенция нямаше и десет години — бебе в шпионския бизнес, безсилно срещу далеч по-опитното КГБ. Освен това бе лесно да се експлоатират чувствата на безбройните канадски националисти, ненавиждащи Съединените щати. Зорин бе направил няколко успешни удара, научавайки за дейността на американците в Северния ледовит океан и съвместните американско-канадски мерки за засичане на съветски подводници клас „Тайфун“, като наред с другото се бе сдобил и с подробни карти на океанското дъно, безценни за руския подводен флот.

Той намали скоростта. Беше влязъл в историческия квартал на Шарлъттаун. Улиците тук бяха широки, с два реда дървета с голи клони. Интересни църкви, сгради във викториански стил и облицовани с дърво еднофамилни къщи издаваха британското колониално наследство, но той забеляза, че модерните магазини и елегантните кафенета доминираха в градската среда. Всичко се беше променило след последното му посещение преди години. Внезапно се почувства стар.

Много от заведенията бяха отворени, възползвайки се от оживлението в петък вечер. Зорин се отклони от главния булевард и мина покрай „Грейт Джордж“ — хотела, в който бе отсядал през 80-те. Джейми Кели живееше в Стратфърд, малък град от другата страна на река Хилсбъро.

Зорин мина по дълъг мост над широката тъмна водна лента, права като магистрално шосе. След моста зави вдясно, по един двулентов път, който щеше да го изведе на адреса. Шофираше като робот, мозъкът му беше изключил, тялото му реагираше автоматично на обстоятелствата.

Озова се в идилично градче със стилни викториански къщи, всяка разположена на отделен парцел и заобиколена от дървета. Само отделни прозорци светеха. Адресът, който търсеше, се оказа в края на улицата — двуетажна къща от червени тухли, с еркерни прозорци горе и долу.

Паркира пикапа на улицата и забеляза, че в дома на Кели и двата етажа светеха. Нямаше пощенска кутия или друг знак, издаващ самоличността на собственика. Само номер. Той слезе и взе раницата си, за да не я оставя отвън без наблюдение.

Дали вътре го очакваха неприятности, засега не можеше да каже.

Но беше готов.

Малоун попиваше всяка подробност от спирането на пикапа пред къщата на Кели. Касиопея седеше до него в служебния автомобил, който ги бе очаквал на местното летище. Верен на думата си, Едуин Джеймс бе организирал всичко на земята. Бяха се забавили малко заради зимни бури над Гренландия, но въпреки това пристигнаха поне половин час преди гълфстриймът на Зорин да прелети над острова.

Канадските авиодиспечери, работещи в синхрон с Кралската конна полиция, наблюдаваха внимателно полета и забелязаха лекото отклонение, с което пилотите бяха избегнали Нова Скотия, преминавайки вместо това над северния бряг на остров Принц Едуард. Дали Зорин бе скочил с парашут, беше невъзможно да се каже, но Котън през цялото време допускаше, че това ще бъде начинът му да проникне в Канада.

— Той е! — прошепна Малоун, след като разпозна Зорин през бинокъла за нощно виждане, услужливо предоставен им в колата заедно с две берети и няколко резервни пълнителя.

Бяха паркирали в една от алеите за коли по протежение на дългата улица, като се надяваха, че обитателите на къщата с тъмни прозорци не са си у дома. Така нямаше да възбудят подозрителността на Зорин. През процепа в единия страничен прозорец отвън проникваше студен въздух и пречеше на стъклата да се запотят.

— А сега какво? — попита Касиопея.

Той се плъзна надолу в седалката и опря глава на рамката на вратата.

— Сега чакаме.

Зорин се приближи до главния вход; от прозорците на долния етаж струеше светлина. Над покрития вход с колонада се намираше салонът на втория етаж; всичките му осем прозореца бяха ярко осветени. Иззад вратата се чуваше оперна музика.

Зорин почука достатъчно силно, за да го чуят.

Музиката затихна, но не спря. Чуха се тътрузене на крака по твърд под и звук от издърпване на резе. Мъжът, който надникна през светлия процеп между вратата и касата, беше на около шейсет и пет, с подстригана козя брадичка. Последния път, когато бе видял това лице, в тайната квартира с Юрий Андропов, косата му беше още черна. Сега беше изтъняла, побеляла и оредяла на челото.

— Привет, другарю — каза той.

Руснакът, живеещ под името Джейми Кели, го изгледа със заучено безразличие. После устните му се изкривиха в смразяваща усмивка. Беше го познал.

— Александър Зорин. Отдавна чакам този ден.

Касиопея видя как Зорин влезе в къщата и вратата се затвори зад него.

— По всичко личи, че бандата се събра — каза Котън.

От разговора с Белия дом тя знаеше точно пред какво са изправени. Нещо като лов. Навремето баща й обичаше да я взема със себе си. Той даваше голяма преднина на дивеча, следваше го, но не прекалено отблизо, само колкото да отгатва намеренията на животното и да чака удобния момент за изстрела. И макар сама да не си падаше по подобни забавления, тя обичаше компанията на баща си. Сега двамата с Котън бяха следвали този дивеч чак от Сибир, като дори бяха попречили на друг ловец да го убие.

— Допускам — каза тя, — че няма да седим тук цяла нощ.

— Нетърпелива както винаги.

— Може ли да се понатискаме?

— Това е идея. Но колкото и да е примамлива, имаме работа.

Котън се пресегна към задната седалка и взе пътната чанта, която ги очакваше там още с качването им в колата.

— Не знаех как точно ще се развият нещата, но си казах, че е редно да бъда готов.

Той дръпна ципа, порови вътре и извади малко електронно устройство с кабел.

— Трябва да прикрепим микрофона към един от прозорците. Така можем да ги подслушваме. Не е върхът на високите технологии, но върши работа.

— Предполагам, че един от нас ще трябва да се заеме с прикрепването.

— Това е задача, създадена специално за теб.

— А ти?

— Ще те съзерцавам отзад.

— Не се и съмнявам.