Стив Бери
XIV колония (72)

71

Зорин чу затръшването на капака, после ударите от тежки предмети по повърхността му. Досети се, че някой ги е затворил долу и затрупал с дърва, но се качи по стълбата, за да потвърди подозрението си. После се върна при Кели.

— Предполагам, че няма друг изход.

Кели поклати глава, но на лицето му нямаше загриженост.

— Имам C4.

Зорин се усмихна. Пластичен експлозив. Идеално.

Кели пристъпи към стелажите, където се виждаха две хладилни кутии с капаци, запечатани с тиксо. Той махна лепенките; вътре имаше няколко блокчета маслиненозелена плътна маса, вакуумирана в дебело найлоново фолио.

— Сигурно е старичък — каза Зорин. — Дали още става?

— От самото начало го съхранявам по този начин. Казват, че ако се пази добре, трае дълго. Сега ще видим дали е така.

 

 

Касиопея остана скрита зад дънера; очевидно мъжът, тръгнал в нейната посока, нямаше представа къде точно се намира. Около нея имаше само гъста гора, това й даваше предимство. От друга страна, Котън беше под обстрел. Тя чуваше плющенето на куршумите в стените на хамбара. Искаше да му се притече на помощ, но първо трябваше да се погрижи за собствения си преследвач.

Пресегна се надолу и напипа един камък. Сянката беше на двайсетина метра и се движеше към дърветата вляво от нея. Тя метна камъка нагоре и леко напред спрямо него; камъкът изтропа през замръзналите клони, повличайки надолу ефирна завеса от сняг.

Мъжът не се поколеба и откри огън по посока на раздвижването.

Глупав ход.

Тя излезе иззад дървото, опря пистолета в дънера и дръпна спусъка.

 

 

Зорин се изкачи по стълбата до капака. Много време бе минало, откакто за последно бе залагал взривно устройство. Цяло блокче пластичен експлозив изглеждаше твърде много, но нямаше време да мисли за количества и последици.

Кели бе измъкнал отнякъде кълбо медна жица и клещи за тел. За техен късмет, в скривалището имаше всичко.

Единственото подходящо място, където да постави взрива, бе над последното стъпало на стълбата, малко под капака. Той предполагаше, че онзи, който бе затворил капака, го беше затрупал с дърва, за да не може да се повдигне отдолу; но това едва ли щеше да представлява проблем за едно блокче C4.

Над главата му се чуха изстрели. Странно. Като в къщата на Кели. Нещо ставаше в хамбара. Но това нямаше значение за момента, важното бе да се измъкнат от капана.

Кели се изкачи зад него и му подаде оголените краища на две медни жици. Той ги нави около блокчето, като промуши върховете през найлоновата обвивка. После го върна близо до капака и слезе по стълбата, като внимаваше да не клати жиците. Кели вече ги беше опънал до другия край на бомбоубежището.

— Затвори полека вратата — каза му той. — Докъдето може, без да застъпиш жиците.

Той разбираше защо. Взривната вълна щеше да удари нагоре, но със сигурност една част щеше да се усети в долната част на помещението, а петте бомби трябваше да останат невредими. А също — разбира се — и двамата с Кели. Той успя почти напълно да притвори вратата. Но оставаше проблемът с нагнетяването на въздуха в затворено пространство. Кели бе помислил и за това; той държеше в ръце две вълнени одеяла и му подхвърли едното.

За главата и ушите. Не гарантираше пълна защита, но беше по-добре от нищо.

Те се отдръпнаха в най-далечния ъгъл на помещението, зад стелажите и масата с петте бомби. На пода пред тях лежеше другият край на медните жици заедно с една шестволтова батерия.

 

 

Малоун изчака, докато стрелбата спря, залегнал неподвижно зад купчината дърва, скрит от погледа на мъжа до вратата. Не беше препоръчително да нахлуваш някъде, без да мислиш. Но този човек явно нямаше нищо против. Беше решил да се пробва дали може набързо да убие всичко живо.

И сега настана тишина. Но не за дълго.

Малоун се вдигна на колене, различи целта в рамката на вратата и изстреля три куршума; мъжът падна. Изтича бързо до него с насочен пистолет, ритна карабината му встрани, коленичи и го пипна по шията за пулс. Беше мъртъв.

 

 

Касиопея чу изстрелите и видя мъжа до вратата на хамбара да пада прострелян. Явно Котън го бе посрещнал подготвен. От вратата се подаде още един силует на мъж, когото тя не би сбъркала с никого.

Тя се затича към него и извика:

— Добре ли си?

— Има ли други навън?

— Аз очистих втория.

Беше на десетина метра от него.

 

 

Зорин държеше едната жица, Кели другата. Батерията беше на пода между тях. Главите им бяха завити в одеяла. Най-после се бе събудил от този мъчителен, самоналожен сън. Толкова дълго време се бе лутал като пиян насам-натам, прояден отвътре от омраза и гняв, но накрая бе намерил посоката.

Напред. И нищо не можеше да го спре.

Той кимна на Кели. Двамата едновременно докоснаха жиците до електродите на батерията. Прескочиха искри.

 

 

Малоун отиваше към Касиопея, за да й каже, че Зорин и Кели са на сигурно място в подземието, когато хамбарът експлодира.

Всичко около тях полетя встрани и нагоре, взривната вълна ги помете, отхвърли ги назад, после ги стовари на земята. Главата го болеше, той загуби ориентация и чувство за равновесие. Надигна се и потърси с поглед Касиопея. Тя лежеше на метър-два встрани. Той пропълзя до нея, като насилваше мускулите си да го носят. Парчета от хамбара падаха като дъжд около тях. Той събра всичките си останали сили и я покри с тялото си. После мускулите му спряха да го слушат.

И светът потъна в мрак.

 

 

Зорин и Кели свалиха одеялата от главите си. Силата на експлозията се бе насочила нагоре, металната врата на бомбоубежището се беше затръшнала и те бяха останали почти незасегнати. Цялата конструкция се бе разтърсила, сякаш от земетресение, но постепенно се успокои. Всичко си беше на мястото. Електричеството не беше прекъснато, лампите над главите им светеха ярко.

Те се изправиха. И петте бомби на масата пред тях изглеждаха наред.

Зорин пристъпи към врата и я бутна навън. Шахтата със стълбата беше проходима, металния капак го нямаше. Отвън не се чуваше нищо.

— Приготви една от бомбите, за да я вземем с нас — каза той на Кели. — Аз ще видя какво става.

Зорин грабна фенерчето, извади пистолета и се изкачи горе. От хамбара бе останала само половината; останалото беше разпръснато на десетки метри във всички посоки. Отслабналият лъч на фенерчето танцуваше наоколо, докато Зорин прескачаше през развалините. На земята освети труп. Претърколи го с крак и видя три рани от куршуми в гръдния кош.

Този беше убит в престрелката, която бе чул преди малко.

Видя още един труп. Приближи се и приклекна, като заразчиства парчетата дърво. Не. Бяха два трупа. Един върху друг. Той преобърна този отгоре. В светата на фенерчето видя познато лице.

Американецът. Малоун. Под него лежеше жена. Но как бе възможно?

— Александър!

Кели се бе измъкнал от убежището с куфар в ръка.

Другият убит с Малоун ли беше? Или негов враг? Той бе чул престрелка. Дали другият беше от СВР? Изведнъж го обзеха съмнения, чувстваше се като в капан, който всеки миг щеше да щракне.

Кели го настигна.

— Американци ли са?

— Този със сигурност.

— Откъде знаеш?

— Мислех го за умрял в Сибир. Другият, ей там, може би е руснак.

— Колата под наем — каза Кели. — Възможно е да са ни открили чрез нея. Аз просто допуснах, че никой не ни следи. Трябваше да ми разкажеш всичко още у дома. Щях да постъпя различно.

Зорин се изправи; в мрака наоколо не се чуваше нищо. Взривът би трябвало да е довел подкрепления.

— Готово е — каза Кели, като повдигна куфара в ръка. — Батерията ще издържи поне пет дни. До утре със сигурност.

Нови възможности се блъскаха в мозъка му. Резервни планове, за да се справят с американците и да си осигурят достъп. За всеки случай.

Импровизирай. Мисли.

— Трябва да вземем и петте.

— Тежки са, Александър.

— Ще се справим.

Освен това трябваше да намерят нова кола. Той прерови джобовете на Малоун и извади ключове.

— Ще ни трябват и нещата от нашата кола — каза Кели.

Освен това Зорин си искаше раницата.

— Аз ще ида да ги взема. Приготви останалите бомби. Като се върна, ги товарим.

— Ти така и не ми доразказа за църквата „Сейнт Джон“, Белия дом и какво пише в дневника на Талмидж.

— А ти трябва да ми разкажеш за Сибир и тоя американец.