Стив Бери
XIV колония (71)

70

В нощта на 24 август 1814 г. британските войски напуснали под строй горящата сграда на Капитолия и тръгнали с маршова стъпка по Пенсилвания авеню. По онова време по протежение на широката улица имало само дървени къщи, а последната отсечка от километър и половина до Белия дом минавала между два реда дървета. Отряд от около 150 души пресякъл улицата и се насочил към Белия дом, който се издигал насреща тъмен, празен и незащитен. Това била най-величествената сграда в града, построена по проект лично на Джордж Вашингтон. От четвъртия президент на Съединените щати, Джеймс Мадисън, нямало и следа; той бил избягал на кон преди часове. Британците си мислели, че може да е капан; те не можели да повярват, че американците ще ги оставят да се разпореждат в столицата им.

Но отникъде не срещали съпротива.

Те влезли необезпокоявани в Белия дом през главния вход и на светлината на фенери започнали да разглеждат елегантната сграда. В банкетната зала на приземния етаж открили маса, сложена за четирийсет души. Всичко било подредено с вкус, подканващо и готово за ползване. В кухнята на скари се печели меса, върху печката къкрели тенджери със зеленчуци и сосове. Вечерята на президента, от която той явно нямал намерение да се възползва. И така, те насядали около масата, изпили виното, изяли храната и вдигали наздравици с думите: „Мир с Америка, война с Мадисън!“.

След това войниците си взели за спомен кой каквото си харесал, но нищо ценно, за да не бъдат после обвинени в плячкосване. А ценни предмети имало в изобилие. Стаите били мебелирани с канапета, бюра, тапицирани столове, някои събирани от Джеферсън при престоя му като посланик във Франция, други някога принадлежали на Вашингтон и Адамс. Повечето от личните вещи на Мадисън също били изоставени. Един войник дори свалил портрета на Доли Мадисън от стената, за да бъде показан на изложба в Лондон. Парадната сабя на президента станала притежание на млад шотландски лейтенант. След като приключили с пируването, броденето по стаите и плячкосването, те натрупали столовете върху масата, а всички останали мебели били събрани на едно място. Прозорците били избити, завесите и завивките на леглата залети с газ за лампи. След това петдесет войници се строили отвън и всеки хванал в ръце по един дълъг прът, на върха на който имало завързани на топка парцали, напоени с газ. Прътовете били подпалени и по команда хвърлени вътре през избитите прозорци.

Пожарът избухнал в миг.

Цялата сграда изгоряла, погълната от пламъци и дим. Само силният дъжд, който се излял през нощта, потушил адския огън и спасил външните каменни стени от срутване. От Белия дом останала само една куха черупка.

Зорин не знаеше много за американската история, макар в школата на КГБ да бяха изучавали някои нейни аспекти. Никога преди не бе чувал тази история. Но тя му хареса.

— Един от войниците писал по-късно, че свършили работата като истински майстори на изкуството — добави Кели. — Били много горди със стореното. Нападението срещу Белия дом било замислено като послание до Мадисън, защото той и старите му другари били разпалили войната. По онова време британците били заети с Наполеон и за тях сраженията на американския континент били ненужно и дразнещо отвличане на вниманието. Но използвали случая, за да си отмъстят. Не само за поражението във Войната за независимост, но и за американското нахлуване в Канада и опожаряването на Торонто. Нужни били две години, за да се построи наново Белият дом, и още дузина, за да се възстанови всичко в първоначалния си вид. Представяш ли си, Александър, какво унижение е било!

— Но какво общо има това с настоящето?

— Всичко. Виждаш ли, при възстановяването на Белия дом се появило и още нещо.

През 1814 г. окръг Колумбия бил обявен за седалище на националното правителство. Макар да имало официална резиденция, здание на Капитолия и други правителствени сгради, животът там бил съпроводен с доста несгоди. Близките градове Джорджтаун и Александрия били далеч по-удобни за живеене. Пътищата били малко, повечето без настилка, калта, блатата наоколо и постоянните наводнения от река Потомак създавали проблеми. Постепенно се обособявали жилищни райони и в тях се строели големи къщи. Религиозни служби се извършвали в Капитолия, в зданието на Хазната и в други правителствени сгради.

Накрая се появили и църкви. Две били епископални — едната близо до Капитолия, другата по-далече, в Джорджтаун. След опустошенията, причинени от британците, се надигнали гласове за построяване на трета епископална църква — в западния край на града. На 14 септември 1815 г. бил поставен крайъгълният камък на църквата в квадрат 200, непосредствено северно от Белия дом.

Архитектурният план бил прост: гръцки кръст с четири равни страни, без кула, с парадно стълбище и кораб. Върху тухления под се предвиждали пейки за сядане. Над центъра имало купол с оберлихт. Слънчева светлина прониквала през полукръгли прозорци. Мястото за хора било ограничено, с което олтарът се приближавал до богомолците.

Сградата била осветена през декември 1816 г.

Църквата заедно с разширенията си през годините се издига на Лафайет Скуеър, до пресечката на Шестнайсета и Ен стрийт, само на няколкостотин метра от Белия дом.

Нарича се епископална църква „Сейнт Джон“.

Жълтата й фасада, портикът с колонади и високата камбанария са се превърнали в местна забележителност. Всеки действащ президент от Джеймс Мадисън насам е присъствал поне на една служба. Мадисън е създал традицията на „президентската пейка“. Джон Тайлър е заплатил за правото тя да се ползва за вечни времена и така пейка №54 все още е запазена за президента.

— „Сейнт Джон“ — каза Кели — е ключът.

— Това от дневника на Талмидж ли го знаеш?

— Да. В църквата по всяко време правят обиколки с екскурзовод. Аз се запознах с пазача и той ме разведе навсякъде. Така установих верността на написаното от Талмидж в неговия дневник преди двеста години. КГБ през цялото време издирваше американски легенди. Докато накрая Андропов успя да открие една такава от войната през хиляда осемстотин и дванайсета.

Зорин видя вълнението, изписано по лицето на Кели.

— Хайде, казвай.

Малоун се опитваше да чуе какво казват гласовете долу, но не успя да различи нито дума. Не можеше да рискува да слезе при тях, затова реши да овладее положението, като затръшне металния капак. След това го затрупа отгоре с дърва — достатъчно, за да не могат да го повдигнат отвътре.

Бяха затворени като в консервена кутия, нямаше накъде да мърдат.

Касиопея изчакваше, наблюдаваше двете размазани черни сенки и слушаше скърцането на обувките им по замръзналата земя, докато се приближаваха към хамбара.

Можеше да обезвреди евентуално единия, но едва ли и двамата.

Реши да играе умно.

— Котън! — провикна се тя. — Имаш гости!

И двете сенки спряха да се движат и се извърнаха към мястото, откъдето дойде гласът й. После едната тръгна към нея, а другата към хамбара.

Точно както се бе надявала.

Малоун реагира на предупреждението й и залегна на пода зад купчината дърва точно в момента, когато вратата се отвори с ритник.

Отекнаха изстрели. Бърз откос от автоматична карабина. Дървата, слава богу, предлагаха достатъчна защита. Куршуми свиреха над главата му, забиваха се в стените, от купчините дърва хвърчаха трески. Мъжът стреляше напосоки в тъмното. Не искаше вътре да остане жив човек.