Стив Бери
XIV колония (28)

27

В хеликоптера Касиопея разказа на Малоун за телефонния си разговор със Стефани Нел и произтеклото от това пътуване от Франция до тук. Обясни му, че след като загубили контакт с него, всички се опасявали от най-лошото. От Москва я бяха пуснали да влезе в страната, за да разследва случая на място, и той намираше този факт за не по-малко озадачаващ, отколкото собственото си присъствие тук. Но през цялото време си напомняше, че разговорът им по хеликоптерната уредба се подслушва, и замълча.

Дадоха му ръкавици, които той на драго сърце прие. Касиопея го наблюдаваше внимателно. Очевидно изминалото време бе променило гледната й точка, след като се бе съгласила на тази спасителна операция. Доколкото изобщо беше възможно за човек, несвикнал да дава воля на емоциите си, той се чувстваше комфортно с нея. Определено никога не се бе чувствал така с бившата си съпруга. Основната разлика между двете беше в степента на лична свобода, която му оставяше Касиопея. Много повече, отколкото Пам някога му бе разрешавала. Може би защото с нея толкова много си приличаха, той винаги й отвръщаше със същото.

Хеликоптерът кацна в базата и двамата се озоваха в едно сиво гранитно здание, заобиколено от висока ограда. Там ги очакваше униформен офицер, който им се представи като командир на базата.

— Радвам се, че сте добре след преживяното — каза им той. — Оценяваме високо съдействието ви, но повече не ни е необходимо вашето участие. От този момент нататък ще работим със свои сили по проблема.

— Шефката ми знае ли за това? — попита Малоун.

— Не мога да ви кажа. Имам указания да ви осигуря незабавно транспорт до посочена от вас дестинация.

— А ако откажем? — попита Малоун.

— Боя се, че нямате избор. Имам два изтребителя, заредени и готови за път. В съседното помещение сме ви приготвили летателни костюми.

Обстановката определено се беше променила.

За момент Малоун се подвоуми дали да не каже на офицера за изчезналите руски ядрени бомби и за бившия съветски шпионин, живеещ в Канада, както и за факта, че може би Александър Зорин в този момент пътуваше натам. Пък и за онези предполагаеми военни в дачата, които бяха убили Вадим Белченко.

Но нещо му подсказваше, че тези хора знаят всичко.

* * *

Малоун усети с цялото си тяло силата на ускорението, когато руският Сухой се изстреля в нощното небе. Липсваше му това усещане, липсваше му времето, когато редовно бе управлявал подобни машини. Да бъде пилот на изтребител беше мечтата на живота му, но колеги на покойния му баща от Военноморския флот му бяха повлияли да запише право. Оттам се бе озовал във Военната прокуратура. Беше си бе създал име на амбициозен и работлив юрист и не след дълго го бяха изтеглили в Министерството на правосъдието и в отряд „Магелан“. А сега работеше като книжар или наемник, или нещо друго — и той не знаеше точно какво.

Помисли се за Касиопея — тя едва ли се чувстваше добре на задната седалка на другия изтребител, излетял веднага след тях. Касиопея мразеше височините. Руснаците определено нямаха търпение да ги изритат и ето че те вече летяха обратно за Европа.

— Чуваме ли се? — попита той в микрофона си.

— Аз те чувам — отвърна Касиопея.

— Всичко наред ли е?

— Ти как мислиш?

— Поспи малко. Като наближим, ще те събудя.

Бяха се договорили руснаците да ги откарат направо до военновъздушната база близо до имението на Касиопея. Оттам щяха да се обадят на Стефани. Той искаше да направи това още преди да бяха тръгнали от Сибир, но никой не го допусна до телефон, а сега със сигурност нямаше да му разрешат да използва съобщителните им канали за разговор със земята. Затова докладът му щеше да изчака няколко часа.

Реплики между пилотите и земята прозвучаха в ушите му. За щастие, Касиопея разбираше всичко.

— Открили са приятеля ти — каза тя.

На датски. Умно момиче. Той се надяваше никой от слушащите по линията да не разбира какво си казват. Освен това се досети и кого има предвид. Зорин.

— Пътува на запад с чартърен полет. Самолетът му е наблизо. Пилотите получиха указания да го прехванат.

Изтребителят зави на юг. Бордното табло пред него оживя. Всички надписи бяха на кирилица и макар да се досещаше за какво бяха повечето уреди, някои превключватели си оставаха загадка. Изтребителят беше с две седалки, една зад друга, всяка изолирана в своя прозрачна капсула. Все още се издигаха нагоре, до онова ничие пространство, което така добре познаваше. През плексигласовия купол се виждаха ярки съзвездия.

Самолетът влезе в широк завой. Другият изтребител го последва в плътна формация на шест хиляди метра над земята. Миниатюрни ледени кристалчета образуваха ефирна дантела по ръбовете на пилотската кабина. Малоун погледна уредите, показващи налягането в кабината и притока на кислород в маската му. Извън прозрачната капсула въздухът беше толкова рядък, че не ставаше за дишане. Двамата пилоти не бяха особено разговорчиви. През последните минути почти не бяха продумали помежду си; до ушите му достигаше само бял шум от статично електричество.

Котън се опита да подреди мислите си. Дали някои от тези ядрени бомби все още се намираха скрити някъде по света след повече от двайсет години? И дали Зорин не бе успял да намери една от тях? Белченко определено мислеше така. А какво ли търсеха онези военни в дачата? Бяха дошли, за да убият Белченко ли? Може би дори и Зорин? За съжаление, старият архивар бе умрял, преди да му каже достатъчно за плана на Зорин.

Само нещо за „мат в два хода“ и „нулевата поправка“. Каквото и да означаваше това.

Кондензатът от маската овлажняваше бузите му. В устата си усещаше вкус на метал, до носа му достигаше мирис на загрята пластмаса от електронните уреди. След смъртта на Белченко единствено Зорин беше в състояние да го отведе до целта. Бившият кагебист изглеждаше озлобен. Но дали това бе достатъчно, за да предприеме нещо мащабно с ядреното устройство? Умното решение би било да го следва и да разбере. В слушалките си чу разговор.

— Целта е Зорин, намира се право напред — обясни Касиопея, отново на датски. — Но проблемът е, че приближаваме монголската граница. Искат самолетът му да бъде свален, преди да я е пресякъл.

Вторият изтребител се спусна надолу и се отклони на около километър вляво. Малоун огледа бордното табло, търсейки начин да прехвърли управлението към задната кабина. Но не беше ясно кой е нужният му превключвател. Самолетът се разтресе и забоде нос надолу. Той знаеше какво се случва: пилотът се подготвяше да атакува.

На светещия дисплей Малоун можеше да проследи работата на уредите, които търсеха във въздуха другия самолет. Летяха право на юг и губеха височина, докато накрая се хоризонтираха на три хиляди метра. Той оглеждаше небето, видя втория изтребител, с Касиопея на борда, на около три километра вляво. С разширени докрай зеници се взираше в хоризонта, докато откри двете миниатюрни мигащи светлинки, обозначаващи върховете на крилата на друг самолет. Светлинките постепенно се увеличаваха; изтребителите настигаха самолета. Със Зорин в него.

Още гласове изпълниха ушите му. На светещия екран се появиха за миг някакви цифри, после правоъгълна рамка с кръстче в средата. Не беше нужно да владее руски, за да установи, че целта беше прехваната. При излитането бе обърнал внимание на празните скоби под крилата на двата изтребителя — не носеха ракети въздух-въздух. Но самолетът беше оборудван с две 30-милиметрови оръдия.

— Чакат заповед от земята — каза Касиопея.

Той можеше просто да ги остави да си свършат работата. Но нещо казано от Зорин отекваше в съзнанието му: Длъжници сме на Америка. И моментът е дошъл да й платим дължимото.

Ние? Дали Зорин беше единствената заплаха? Или премахването му щеше да задейства следващия по веригата?

Двата изтребителя се приближаваха към целта и един към друг, очевидно с намерението да свалят самолета с бордните си оръдия, без да привличат вниманието на любопитните наземни радари. Очертанията на другата машина издаваха Гълфстрийм или лиърджет. Един добре премерен откос от 30-милиметрови снаряди щеше лесно да го неутрализира. Той реши да направи нещо. Но имаше един проблем. Налагаше се да извади от строя едновременно и двата изтребителя.

— Погледни уредите на таблото пред теб — каза той в микрофона, също на датски. — Има ли нещо, на което да пише „ПОЕМАНЕ НА КОНТРОЛ“?

— Горе вдясно. Пише „ЗАДНО УПРАВЛЕНИЕ“.

Той веднага видя превключвателя, защитен с червен предпазител. Беше малко вероятно някой от двамата пилоти да знаеше, че пътникът им умее да управлява реактивен изтребител. Той повдигна пластмасовия предпазител и взе решение:

Какво пък, сега или никога.

В момента, в който натисна превключвателя, щурвалът пред него оживя. Пилотът моментално разбра проблема, но Малоун не му остави време да реагира. Блъсна щурвала напред, после сви рязко към другия изтребител. Машината се гмурна надолу; тялото му се спря в изпънатите докрай предпазни колани. Целият корпус пукаше и вибрираше. Другият изтребител премина с грохот под тях; турбулентната струя от двигателите им принуди пилота да се отклони.

И двата изтребителя губеха бързо височина. И не бяха в състояние да открият огън по целта.

Той си каза, че Касиопея едва ли е много доволна от акробатичните изпълнения, които нейният пилот бе принуден да изпълни, за да овладее машината. Дръпна щурвала към себе си и самолетът се заизкачва стръмно нагоре; двигателят засмукваше с рев въздуха от турбокомпресора. Най-много след секунда-две неговият домакин щеше да си възвърне контрола върху самолета. Той направи перфектен лупинг във въздуха и се насочи обратно към другия изтребител. Погледна таблото пред себе си и забеляза, че радарът беше изгубил целта. Гневните крясъци на пилотите изпълваха ушите му; не беше нужно да знае руски, за да разбере какво казват. Бяха бесни.

Той отпусна щурвала и се намести на седалката. Другият изтребител се приближи, този път от дясната им страна; двата вече летяха крило до крило. Управлението на самолета отново беше преминало в предната кабина.

— Предполагам, че това беше необходимо — чу гласа на Касиопея. — Щях да повърна!

— Необходимо и забавно — отвърна той.

— За теб със сигурност.

— Не можех да ги оставя да стрелят.

— И ще ми обясниш после?

— В пълни подробности.

Малоун чуваше разговорите между пилотите и земята. Очакваше предстоящата долу дискусия да придобие физически измерения, но нямаше нищо против.

— Никак не са радостни — каза Касиопея.

— Къде е моят приятел?

— Мина границата. Те получиха заповед да прекратят преследването.

Какво ли знаеха руснаците?

Имаше само един начин да разбере.