Стив Бери
XIV колония (44)

43

Малоун оцени ситуацията и реши, че трябва да се действа.

Той извади пистолета, прицели се в прозореца, под който беше приклекнала в храстите Касиопея, и изстреля един куршум под такъв ъгъл, че да се забие в тавана.

 

 

Зорин реагира на звука от счупено стъкло, като залегна на пода и инстинктивно покри глава с ръце. После видя, че Кели бе сторил същото; и двамата бяха видимо изненадани. Сетивата му бяха приспани от тишината и спокойствието наоколо. Все пак, докато се приближаваше към къщата, не бе забелязал нищо необичайно.

Но сега бяха обект на нападение.

 

 

Касиопея прибра подслушвателното устройство и слушалката в джоба си и извади пистолета. Изстрелът и счупването на прозореца я бяха сварили неподготвена. Тя залегна и през храстите видя Котън, притиснат към дънера на стария дъб; видя и четиримата мъже, които се приближаваха към къщата, после се пръснаха в четири посоки, всеки стиснал в ръцете си оръжие. Каза си, че с изстрела Котън е искал да предупреди нея и Зорин за опасността.

Куршуми изплющяха по дънера на дървото, зад което се беше скрил Малоун. Слава богу, дървесината беше яка като кевлар. Но Касиопея нямаше намерение да си кротува, докато всички стреляха по него. Тя проследи с очи четирите сенки, които се движеха на трийсетина метра от тях.

Време бе да се намеси.

* * *

Малоун се надяваше куршумът, който бе изстрелял в къщата, да свърши работа. Поне Зорин и Кели бяха усетили, че отвън става нещо, което ги засяга. Врагът на моя враг е мой приятел, каза си той, или поне се надявам да е така. Вляво от него единият от стрелците държеше на прицел укритието му, вероятно докато един или двама от другите му минеха в гръб. Жалко, че нямаше как да надникне иззад дънера, за да се ориентира в обстановката.

Но разбиването на прозореца беше сигнал и за Касиопея. Тя откри огън от храстите.

 

 

Зорин направи знак на Кели да излязат от стаята.

— Стой ниско долу — каза беззвучно той, мърдайки само устните си.

Двамата запълзяха към сводестата врата, която извеждаше в хола. Отвън се стреляше, но нито един от куршумите не бе попаднал в стаята при тях. Двама стрелци?

Стрелящи един срещу друг?

Зорин се претърколи по гръб в хола точно в момента, когато по стената отвън изплющяха куршуми. Дървената облицовка не предлагаше кой знае каква защита срещу автоматично оръжие и няколко от тях проникнаха вътре, чупейки стъкла.

Една от лампите се пръсна; посипаха се искри. Той отново закри глава с ръце.

Кели беше залегнал вляво от него, зад стената, поддържаща сводестата врата. Въпреки опасността Зорин беше в стихията си, изострените му докрай сетива долавяха всеки звук, всяко движение. Докато през мозъка му минаваха варианти за действие, ръката му се плъзна в раницата и напипа дръжката на пистолета.

— Моят е още у мен — каза Кели.

Някой риташе входната врата.

Зорин вдигна стреснато глава, после скочи на крака и зае позиция встрани до касата. Вратата се отвори с трясък навътре, посипаха се трески, в полуосветеното антре нахлу мъж, стиснал в ръце автоматична пушка. Зорин изправи рамене и го удари с длан в лицето с изпъната докрай ръка. Дъхът му излезе с хриптене от гърлото и той залитна, приведен напред, стискайки оръжието, но разперил лакти за равновесие. Едно коляно в челюстта го запрати в стената; тялото му бавно се свлече надолу. Вълна от адреналин премина през тялото на Зорин и сви стомаха му на топка. Главата на натрапника висеше неподвижно надолу, с широко отворена уста, поемаща въздух на къси жадни вдишвания. Зорин трябваше да разбере кои са тези мъже. Той коленичи и повлече жертвата си по-далече от отворената входна врата, опрял дулото на пистолета в шията му.

— Кой те праща? — попита той.

Очите на мъжа не изразяваха страх; лицето му бе изкривено от безсилна ярост.

Кели беше заел позиция до вратата с насочен пистолет, както ги бяха учили. Слава богу, изминалото време не бе притъпило инстинктите му.

— Кой? — попита отново Зорин, като дръпна мъжа за яката.

— Да го духаш, предател.

Задави го гняв. Предател? Зорин дръпна спусъка, куршумът попадна в брадичката на мъжа, черепът му се пръсна и гореща струя мозък и алена кръв опръска стените.

Вече знаеше отговора. Тези мъже работеха за Русия. Може би за СВР.

Но кой стреляше по тях отвън?

* * *

Касиопея бе очаквала какво ще се случи, след като разкрие присъствието си; тя изостави позицията си в храстите, след като успя да повали един от нападателите. И добре направи. Откъм сенките долетяха куршуми, насочени към мястото, където се бе намирала допреди секунда. Тя вече беше приклекнала до задния ъгъл на къщата и чакаше удобен момент, за да помогне на Котън. Стрелбата по нея престана и тя зърна приведена сянка, която се скри зад ъгъла по посока към входната врата.

Не е мой проблем, а на Зорин, каза си тя.

Неин проблем бяха двамата мъже, насочили вниманието си към Котън.

 

 

Малоун притича наляво, решен да поеме инициативата и на свой ред да удари врага в гръб. Мракът едновременно му пречеше и помагаше.

Докато се взираше в тъмното за мъжете, той се ослушваше и за шум от храстите, където се бе скрила Касиопея. Надяваше се да е съобразила да се махне от там. Тя беше умна и едва ли би направила глупавата грешка да остане на мястото, откъдето бе открила огън. Може би беше някъде към задната част на сградата. Бе видял едната от сенките да се прокрадва с бързи крачки към главния вход на къщата и малко по-късно отвътре се бе чул изстрел.

Той заобиколи дървото, като гледаше дънерът да е между него и евентуалната заплаха. Наоколо бе настанала мъртвешка тишина, което не беше непременно добре. В прозорците на някои от съседните къщи светеха лампи; той се питаше дали обитателите им не са повикали полиция.

Различи една от сенките.

Беше на десетина метра. Зад друго дърво.

Ярки пламъчета изригнаха от цевта, около него изсвириха куршуми.

Притиснат до дънера, той преброи до три, после излезе от прикритието си и произведе два изстрела.

Мъжът падна.

— Хвърли пистолета — чу се мъжки глас зад гърба му.

Той замръзна на място.

— Няма да повтарям. Хвърли пистолета.

Малоун нямаше избор. Той разтвори пръсти и остави беретата да се изхлузи от ръката му. После се извърна и видя четвъртия стрелец, който го държеше на прицел.

 

 

Зорин чу още изстрели отвън.

— Да се махаме — каза той на Кели.

— Трябва да се кача горе за малко — отвърна другият руснак. — Да взема някои неща, които ще са ни нужни.

Зорин кимна и Кели изтича по стълбите.

За пръв път от много време насам се чувстваше объркан. Никой не би трябвало да знае за присъствието му тук. Единствено Белченко можеше да го е издал, но това му се струваше малко вероятно. На кого да го издаде? Белченко мразеше новата Русия не по-малко от самия него, а засега нямаше никакви признаци в Москва да знаят какво си бе наумил.

Той наблюдаваше внимателно отворената врата, готов да открие огън по всичко, което се движи. Кели слезе бързо по стълбите с малка раница в ръка. Като всеки добър агент и той се бе подготвил за непредвидени ситуации.

— Пари, паспорт, резервни пълнители — прошепна той. — И други неща, които може да потрябват.

— Къде отиваме?

— Да довършим „Мат в два хода“.

* * *

Касиопея си даваше сметка, че приятелят й е в уязвима позиция. Бе чула стрелбата, после гласа, нареждащ на Котън да хвърли оръжието. Бе използвала този момент, за да излезе иззад къщата и да тръгне покрай живия плет към предния двор, където различи двете сенки, едната с лице, другата с гръб към нея. Приведена, тя продължи с котешка стъпка напред, стиснала пистолета с две ръце, готов за стрелба. Нов порив на вятъра раздвижи клоните на дърветата; лекият шум заглуши звука от стъпките й.

— За кого работиш?

— Бих ти задал същия въпрос.

Котън.

Гласът му беше по-силен, което означаваше, че той е мъжът с лице към нея.

— Сигурно си даваш сметка, че вероятно си останал сам?

— Както и ти.

— Ами тогава нека обсъдим заедно какво правим тук. Може пък да научим нещо ново.

Котън със сигурност я бе видял и бавеше топката. Много добре. Карай така. Още няколко метра.

— Зорин е в къщата — каза Котън.

— Няма да стигне далече — отвърна другият.

Малоун виждаше как Касиопея се приближава към мъжа, който беше на три метра от него, и се мъчеше да й спечели малко време.

— Знам защо търсите Зорин — каза той. — А след като аз знам, момчетата във Вашингтон ви държат на мушка.

— След като Зорин умре, това няма да има значение.

Внезапно се чу рев на двигател. Идваше отнякъде иззад къщата.

Чифт фарове осветиха за миг уличното платно, после колата зави и се отдалечи с голяма скорост. Мъжката фигура с пушката се извъртя и изпрати един откос след нея.

Касиопея се прицели и с един куршум повали стрелеца.

Настана тишина.

— Надявах се да си още жива — каза Котън.

— Аз пък се надявах ти да пазиш мен.

Той се затича към паркирания им автомобил.

— И това ще стане. Но първо трябва да догоним тази кола. Допускам, че Зорин и Кели са в нея.