Стив Бери
XIV колония (39)

38

Анаполис

22:00 ч.

Стефани седеше в чакалнята, където бе прекарала последните няколко часа. От болницата бяха изпратили по спешност линейка в дома на Питър Хедлънд. Тя ги бе излъгала, че работи за Министерството на правосъдието, за да се качи с него. От местната полиция бяха пристигнали точно когато линейката потегляше, и ги бяха последвали до спешното отделение. Тя им бе разказала за Аня Петрова и Люк Даниълс, а полицаите я бяха информирали за гонитбата по шосето. Два часа по-късно Стефани научи за смъртта на рускинята. Когато местните на свой ред започнаха да задават въпроси, Стефани ги насочи към Белия дом и началника на президентската канцелария. От там с готовност ще удовлетворят любопитството ви, бяха точните й думи.

Случилото се през този дълъг ден бе изцедило силите й докрай.

Котън в беда. Разговорът й с Касиопея. Руснаци. Съветски шпиони. Личфилд. Уволнението й. Хедлънд прострелян. Аня Петрова мъртва.

Единственият светъл лъч дойде от Едуин Дейвис, когато тя позвъни в Белия дом и Едуин й каза, че Котън и Касиопея са на път за Канада по следите на Александър Зорин. Слава богу, поне Котън беше жив и здрав. Тя винаги можеше да разчита на него да бъде наблизо, когато й потрябваше. Също и на Касиопея, която явно се бе вживяла в отредената й роля. Едуин й предаде всичко, което Малоун му бе докладвал. Картината започваше да се оформя.

Тя чу познатото потропване на ботуши по плочките и вдигна глава, за да види Люк, който се приближаваше по коридора. Той също изглеждаше изцеден.

— Съжалявам — каза Люк и се спря при нея.

Бяха сами в чакалнята.

— Местните се престараха. Но пък се сдобих с това.

Люк извади от джоба си мобилен телефон.

— Прилича ми на апарат с предплатена СИМ карта. Беше изключен.

Стефани му разказа всичко, което знаеше за Котън и Зорин и за ядрените бомби.

— Струва ми се, че всички участници се събират около нас — каза той. — Как е Хедлънд?

Стефани му обясни, че единият куршум бе пронизал гръдния му кош, докато другият само леко бе засегнал рамото. Бе извадил късмет, раната в гърдите можеше да бъде и фатална. Откаран бе право в операционната, а съпругата му се появи преди два часа. Сега беше с него в стаята, където го бяха оставили да се възстановява.

— Истинско чудо е, че не е мъртъв — отвърна Люк. — Но човекът е лъжец.

Това привлече вниманието й.

Люк извади от джоба си още един телефон.

— Този е на Хедлънд. Взех го, преди да влезе при вас в библиотеката. От него се е обаждал, докато беше горе.

— И на кого е звънял?

— Проверих номера в паметта на телефона. Кодът за набиране е 703.

Вирджиния. Близо до Вашингтон.

— В списъка на контактите му се води на Лари Бегин.

— Допускам, че си проверил кой е?

— Лорънс Пол Бегин е сегашният президент на братството.

— Питам се какво ли крият… — промърмори тя сякаш на себе си.

— Във всеки случай е достатъчно важно, за да накара бившия агент на ФБР Хедлънд да грабне пистолета. Вече знаем, че няма нищо скрито в къщата на Хедлънд. Но очевидно има нещо, може би този дневник на Талмидж. Петрова знаеше точно какво иска.

— Време е да докараме тежката артилерия.

Стефани видя, че Люк разбира точно какво има предвид.

— Предполагам, че чичо Дани е в течение на всичко досега?

Тя кимна.

— От тук се връщаме право във Вашингтон, но след като свършим едно последно нещо.

Той очевидно се досещаше и какво е то.

— Води. Нямам търпение да чуя какво ще каже.

* * *

Откриха Питър Хедлънд буден, подпрян с възглавници в леглото; до него беше съпругата му, която се представи като Леа.

— Давате ли си сметка — обърна се Стефани към него — каква глупост извършихте?

— Бил съм и в по-трудни ситуации.

— С мен по средата?

— Вие знаете как да се пазите.

Тя му върна мобилния телефон.

— А сега ми кажете какво знае Лари Бегин. Но нямам време да слушам лъжи.

В очите му се изписа разбиране; Хедлънд бе готов да съдейства.

— Това не може ли да почака? — обади се съпругата му. — Той е ранен.

— Бих изчакала, но няма как. Ако съпругът ви беше откровен с нас от самото начало, сега нямаше да сме тук. Но пък в края на краищата той е пазителят на тайните. — Тя не беше в настроение да си губи времето и се обърна към него. — Жената, която ви простреля, е мъртва. Но тя знаеше за дневника на Талмидж. Трябва да ни кажете какво представлява той.

— Как е умряла?

— Държеше се като идиот — отвърна Люк.

Хедлънд разбра намека и вдигна помирително ръка.

— Е, добре. Убедихте ме. Ще ви кажа.

Зорин събра двата парашута и свали гащеризона. Отдолу беше с дебело черно палто, панталон и поло. Трябваше да скрие някъде навитите парашути, за да не бъдат намерени лесно, и реши, че е най-добре да ги хвърли в гората. При тях останаха шлемът и очилата за нощно виждане, които нямаше да му трябват повече. Всичко, което му бе нужно, се намираше в джобовете му и в малката раница. Ако потрябваше още нещо, щеше да си го набави по пътя. За момента приоритетна задача му бе осигуряването на превоз. Докато скачаше с парашута, той бе забелязал някакви хижи недалече от тук; бяха тъмни, което означаваше, че може би са и празни. Но реши да ги огледа отблизо и тръгна към тях.

Придвижването през нощта си има своите особености. Той беше обучен да опипва земята с върховете на обувките си, преди да сложи цялото си стъпало, за да не настъпи нещо, което не трябва. Крачките трябваше да бъдат къси, стъпалата извити леко навън, едната ръка протегната напред, за да открива препятствия в тъмното. Не държеше пистолета насочен, но при нужда щеше да го извади и носи притиснат до гърдите си, с пръст на спусъка. Важното беше да е нащрек.

Откри пътя, който минаваше успоредно на брега, и измина по него няколко километра, докато наближи дървените хижи на една поляна между дърветата. Остра миризма на сол достигна до ноздрите му. Най-много се боеше да не попадне на кучета, които да събудят всичко живо наоколо, но нощната тишина се нарушаваше единствено от грохота на вълните, които се разбиваха в невидимия плаж някъде в далечината. Макар и студена, нощта се усещаше като пролет по сибирските стандарти.

Преброи осем хижи, всичките квадратни и до една тъмни. Пред три от тях имаше паркирани коли, като една привлече вниманието му: стар пикап. Зорин вече двайсет и пет години живееше откъснат от света. Сигурно много неща се бяха изменили от времето, когато можеше просто да даде на късо кабелите и да запали който и да било двигател за по-малко от минута. Електронни стартери, борд компютри, транспондери — нищо от това не бе съществувало по негово време. Този стар пикап можеше да се окаже точно нещото, което му трябваше.

Той пристъпи до него и видя, че шофьорската врата е отключена. Внимателно я отвори и бръкна с ръка под кормилната колона, напипвайки патронника на ключа. В тъмното не виждаше нищо, но не беше и нужно. Пипнешком намери обичайните три чифта кабели. Издърпа ги от клемите, като внимаваше да не ги допира един до друг. Всеки чифт представляваше различно положение на ключа. Едно само за светлините, второ за радиото и трето за запалване на двигателя. Но кое кое беше? За да разбере, трябваше да пробва. Той извади джобно ножче и заголи краищата и на трите чифта.

Първите два кабела, които допря, включиха за миг фаровете, но той бързо ги угаси, като прекъсна връзката. При допирането на втория чифт прескочи искра и се задейства стартерът, след което двигателят изкиха и запали. Той знаеше, че ако държи жиците допрени, може да предизвика късо съединение в електрическата система, затова внимателно ги раздели и разпери колкото можеше по-далече една от друга. Нямаше време да ги изолира. Просто трябваше да бъде внимателен.

Дотук добре.

Зорин се качи в пикапа и потегли. Бърз поглед към часовника го ориентира за времето.

Оставаха 38 часа.