Стив Бери
XIV колония (54)

53

Люк отвори очи.

Беше поставен в седнало положение и вързан с тиксо за дървен стол, почти по същия начин, както той бе вързал Аня Петрова. Ръцете и краката му бяха обездвижени, като не му позволяваха да помръдне от мястото си. Шията му обаче беше свободна, а също и устата. Но главата го болеше от бруталния удар. Той премигна, за да избистри зрението си, и осъзна, че се намира в кухнята на Бегин.

В другия край на стаята беше застанала някаква жена.

Ниска и слаба. Беше облечена в прилепнал спортен екип, под който се очертаваха добре оформени мускули. Чифт кафяви очи го фиксираха неотклонно и преценяващо. Червеникавата й коса беше късо подстригана, оформена в нещо като войнишка прическа; това наблюдение се потвърждаваше от цялостното й излъчване. Беше привлекателна, гледаше го без злост, но и без съчувствие. Като хищник: погледът й беше спокоен, едва ли не равнодушен, но в същото време бдителен, заплашително немигащ. В ръцете си държеше нож с двайсетсантиметрово острие.

— От военните ли си? — попита Люк.

— Морската пехота.

— На редовна служба?

Тя кимна.

— Но в момента съм в отпуск.

Люк я гледаше как си играе с ножа, как балансира върха на острието върху показалеца на лявата си ръка, докато с пръстите на дясната върти дръжката.

— Кой си ти? — попита тя.

— Сигурен съм, че вече знаеш.

Жената пристъпи напред по пода от шахматно разположени черни и бели плочки и допря тъпата страна на острието в шията му.

— Знаеш ли, не е вярно, че жените нямат адамова ябълка. При мъжете просто е по-изпъкнала. Което е добре, защото виждам точно къде да режа.

Люк усети как кожата на шията му настръхна. Което си беше необичайно за него, меко казано. Тази жена съчетаваше спокойствието на свещеник с очите на ягуар — сама по себе си доста плашеща комбинация. Едно грешно движение, и резултатът можеше да бъде втора, усмихната уста на гърлото му.

— Ще те попитам за последно. Видя другите двама и вече знаеш на какво съм способна. За. Кого. Работиш.

Самообладанието му се възвръщаше; ясно бе, че тя няма намерение да го убива. Всъщност като че ли не знаеше какво да прави с него. За разлика от двата трупа, които бе видял. С тях не се бе поколебала и за миг. Но острието продължаваше да се впива в кожата му. Едно движение, и…

— Военно разузнаване. Работя за Белия дом. Но ти вече го знаеш, нали? Значката ми е у теб.

Жената бръкна в задния си джоб, извади кожения портфейл със значката и го хвърли в скута му.

— Какво търси тук Белият дом?

— Твой ред е. Коя си ти?

— Би трябвало да знаеш, че имам търпение на двегодишно дете и съответния темперамент.

— Това не е толкова зле. За повечето аз съм просто един арогантен задник.

— А такъв ли си наистина?

— Бих могъл да бъда. Но имам и скрит чар.

Люк забеляза маратонките й.

— Ходила си да тичаш?

— Дневните ми десет километра. Когато се върнах, някакви мъже тършуваха из къщата ми.

— Сбъркали са адреса явно.

Тя вдигна рамене.

— И на мен така ми се струва.

— Имаш ли представа за кого работят?

— Това е единствената причина все още да дишаш. За разлика от теб те бяха руснаци.

Това събуди любопитството му.

— И откъде знаеш това?

— Разговаряха помежду си. Чух ги, когато се вмъкнах тихо вътре.

Интересно. Могла е да повика полиция или просто да побегне. А вместо това е решила сама да се справи.

— Какъв чин имаш?

— Лейтенант.

— Е, добре, лейтенант, мисля, че е време да ме развържеш.

Тя не помръдна.

— Защо си тук?

— Искам да говоря с Лари Бегин.

— Казва се Лорънс.

— И ти знаеш това, защото…

— Аз съм дъщеря му. Защо искаш да говориш с него?

Той се поколеба, но си каза, че всякакво излишно увъртане само ще продължи престоя му на стола.

— Преди няколко часа му се е обадил човек на име Питър Хедлънд. Искам да поговоря с баща ти.

— И какъв е въпросът?

— Четиринайсетата колония. Братството на Синсинати. Световният мир. Избирай.

Жената пристъпи към него и с ножа разряза стягащите го слоеве тиксо. Той разтри ръцете и краката си, за да раздвижи кръвта. Още се чувстваше леко замаян.

— С какво ме удари?

Тя му показа дръжката на ножа.

— Върши работа.

Още нещо, научено във войската.

— Определено.

Тя го огледа преценяващо.

— Има нещо, което трябва да видиш.

Той я последва през трапезарията по коридор, който водеше към предната част на къщата. Там на пода лежеше трети труп, който обаче имаше рани на шията и на гърдите. Тя го посочи с върха на ножа.

— Преди да умре, този ми каза, че търсели някакъв дневник. Спомена и думите „Четиринайсетата колония“. Защо и ти, и руснаците се интересувате от едно и също?

— Отличен въпрос.

Гласът й беше все така равен и спокоен. Всичко в нея беше добре претеглено, предпазливо и бдително. Но тя беше права. Тези мъже бяха дошли право тук, което означаваше, че другата страна бе научила повече, отколкото на Стефани й се вярваше.

— Убиваш с лекота — каза й той.

Бяха застанали един до друг в коридора, като този път тя не се опитваше да се държи на разстояние от него.

— Те не ми оставиха избор.

— Някой от тях каза ли ти какво точно търсят?

— Нещо, наречено дневника на Талмидж.

Руснаците не бяха с две крачки напред, а по-скоро с половин километър.

— Трябва да говоря с баща ти.

— Няма го тук.

— Заведи ме при него.

— Защо?

— Защото тези хора няма да се махнат, а освен ако не си готова да режеш още гърла, аз трябва да се заема с проблема.

Между тях се установи нещо като неохотно разбирателство. Явно бе спечелил доверието й.

— Е, добре — съгласи се тя. — Мога да те заведа при него.

— Ще се наложи да докладвам за тези трупове — каза Люк. — Тайните служби ще се погрижат да почистят тук. Точно в момента не можем да си позволим да привличаме внимание.

— Имам късмет с теб.

Той се ухили.

— Да, и аз мисля така.

Тя се обърна и тръгна обратно към кухнята. Люк обаче искаше да знае още нещо.

— Защо не уби и мен?

Тя се спря и се извърна.

— Още вониш на сухопътна казарма, затова.

— Каза лейтенантът.

— Но можех и да не рискувам — добави тя.

Той не знаеше дали говори сериозно, или се шегува.

— Научила си името ми. Ще ми кажеш ли твоето?

— Сюзан Бегин — отвърна тя. — Викат ми Сю.