Стив Бери
XIV колония (55)

54

Малоун пътуваше в колата на двамата щатски полицаи. Бяха поели на запад от Ийстпорт. Зорин и Кели имаха около два часа преднина; вече бяха на междущатско шосе 95 в посока юг. Джипиес чипът на наетата кола изпращаше координатите им в реално време на Тайните служби, което им позволяваше да ги следват с абсолютна точност. За всеки случай обаче руснаците имаха и опашка, която се движеше на три километра зад тях, така че да не я забележат.

— Тези, които следиш — обади се единият от полицаите, — не са особено умни.

Малоун усети, че това не е забележка, а стръв. Те изгаряха от любопитство, но в природата на един полицай не е да задава въпроси, а да залага капани. От него се очакваше да изрази несъгласие и в подкрепа на тезата си да им каже защо са по следите на руснаците. Но той не за пръв път играеше тази игра. Затова реши да бъде прям.

— Те нямаха избор. Да откраднат кола би било тъпо.

— А лодка? Това може, така ли?

— Там също не са имали избор. Освен това им е била нужна само колкото да стигнат до Мейн. Два часа във водата посред нощ. Никакъв риск. Но да задигнат кола и да тръгнат с нея на юг? Би било проблем.

— Никога ли не са чували за джипиес?

Той се ограничи да каже:

— Доста време са живели откъснати от света.

Което си беше така.

През годините, когато Зорин бе работил на терен, сателитната навигация още не беше изобретена. Кели вероятно познаваше системата и нейните възможности, но и двамата не очакваха някой в Съединените щати да се интересува от тях. Случилото се в къщата на Кели би трябвало да им покаже, че това не е така, но най-вероятно Зорин бе заключил, че ако някой ги следеше, това бяха неговите сънародници.

Касиопея ги бе проследила до Бангор; там ги бяха поели щатски полицаи с кола без обозначителни знаци, за да ги придружат до границата с Масачузетс, където щяха да ги чакат Тайните служби. Къде щеше да приключи това пътешествие, можеше само да се гадае, но със Зорин трябваше да се пипа внимателно. Отговорите щяха да дойдат като награда за търпението. Имаше ли рискове? Определено. Но засега ситуацията беше под контрол.

На предната седалка иззвъня телефон. Полицаят, който не шофираше, отговори и после подаде апарата през облегалката.

— Теб търсят.

Малоун го взе.

— Котън, Дани Даниълс е на телефона.

* * *

Касиопея чакаше на международното летище в Бангор; натам я беше насочил Едуин Дейвис, след като от щатската полиция на Мейн му бяха сигнализирали, че са по петите на Зорин. Ако трябваше да бъде искрена със себе си, тя обичаше такива гонитби. Сякаш бе родена за тях. През последния месец се беше опитвала да си внушава, че е нещо различно. Но престрелката в Канада й бе възвърнала тонуса, а фактът, че е тук заради Котън, бе важен и за двама им. Други мъже, които познаваше, едва ли щяха да приемат леко факта, че им бе спасила живота, но Котън не беше такъв. Всеки се нуждаеше от помощ понякога. Затова и той бе дошъл в Юта, за да й помогне. Котън беше липсващата част от самата нея; когато не бяха заедно, тя сякаш не беше цяла. Ако последният един месец я бе научил на нещо, то бе именно това.

Беше оставила колата встрани от основния човешки поток, където бяха паркирани частни самолети и разни други машини. Преди десетина минути един малък двумоторен реактивен самолет с правителствени отличителни знаци бе спрял пред терминала, пилотите бяха слезли по стълбичката и бяха влезли в сградата.

Тя допускаше, че е изпратен за тях.

Сети се за Стефани Нел и си каза, че и там трябва да сключва мир. Но това едва ли щеше да е толкова трудно. Стефани не беше злопаметна, особено пък когато и тя носеше своята вина за получилата се каша. Но Касиопея нямаше да й го натяква. Нямаше нужда. Всеки знаеше какво мислят останалите по въпроса.

Гласът на президента звучеше неестествено тревожно.

— Мисля, че Зорин е решил да ни свие някой номер по време на церемонията утре — каза той.

Малоун не оспори думите му, но бе длъжен да посочи:

— Това е невъзможно. Никой няма да може да припари наоколо, за да причини поражения от такъв мащаб.

Още преди няколко часа, докато бяха в Ийстпорт, Едуин Дейвис му бе обяснил по телефона за Двайсетата поправка и за недостатъците, които се криеха в нея и в закона от 1947 г.

— Експертите ми казват, че една от руските бомби, ако ги има изобщо, би трябвало да е около шест килотона — каза Даниълс. — За да причини максимални поражения, трябва да бъде поставена нависоко, където свръхналягането ще е най-силно. Ударната вълна ще изравни всичко в радиус километър и половина. Следва огнено кълбо с диаметър един километър. Тоест, ако взривът е на стотина-двеста метра от мястото на клетвата, ефектът ще е същият. Но, съгласен съм с теб, няма как да проникнат толкова близо.

— Колко нависоко трябва да е, за да причини най-много поражения?

— На няколкостотин метра от земята. Което значи самолет, хеликоптер или дрон.

— Зорин и Кели нямат достъп до дронове.

— Но руснаците имат.

— Вие едва ли си мислите сериозно, че Москва иска да започне война.

— Не съм убеден, че Москва изобщо е замесена по някакъв начин. Искам двама ви с Касиопея тук колкото се може по-бързо. Време е за един приятелски разговор с новата администрация и държа да присъствате.

— Защо?

— Защото няма да повярват на нищо от онова, което аз ще им кажа. Сега знам какво е да си никой — продължи Дани. — Все още мога да направя нещо добро, но не е както едно време. Хората знаят, че времето ми изтича.

— Какво искате да направите?

— Да променя датата на клетвата. Това е единственият начин.

Стефани влезе в „Мандарин Ориентъл“. Обикновено, когато беше във Вашингтон, тя разполагаше със собствен кабинет в Министерството на правосъдието, но в сегашното й състояние на „временна незаетост“ хотелът беше единственият й избор. Посещението й в дома на Крис Кокс беше много информативно, но тя се нуждаеше от време, за да обмисли наученото.

Влезе във фоайето, но преди да се насочи към асансьорите, забеляза Николай Осин, застанал малко встрани, все още загърнат с елегантното си палто от черна вълна. Когато се приближи към него, той не каза нищо.

— Какво те води насам? — попита тя.

— Едни хора биха желали да говорят с теб. Насаме. Не са от руското правителство. Те са… бизнесмени.

Тя знаеше какво означава това. Мафията.

— Тук са от името на други хора, които са в правителството — продължи той. — Някои от тях вече обсъдихме. Което повече от всичко останало обяснява присъствието ми тук.

Тя разбра. Нямаше избор.

— Добре.

— Отвън има кола, задната врата е отворена. Чакат те.

— Няма ли да дойдеш?

Той поклати глава.

— Разговорът е предназначен само за теб.