Стив Бери
XIV колония (15)

14

Люк стоеше облегнат на мустанга си и следеше с поглед черния кадилак, който в този момент преминаваше през вдигнатата бариера на паркинга. Току-що отново бе погледнал часовника си — показваше малко след 5 сутринта. Утрото беше мразовито, но той кипеше отвътре. Шофьорът от аварийната служба бе поклатил мрачно глава при вида на колата му, преди да я вдигне върху платформата на камиона си и да я докара тук.

Кадилакът спря и от едната страна слезе Стефани Нел, а от другата — мъж с тъмно палто.

— Кофти нощ, а? — попита тя.

Мустангът беше обърнат с десните си врати към нея и по тях личаха следите от среднощните му преживелици.

— Аня Петрова — каза непознатият — е доста опасна. Завършила е полицейска школа и няколко години е работила като полицай.

— А вие кой сте?

Мъжът се представи като Николай Осин, а Стефани допълни:

— Шеф на тукашното бюро на СВР.

— Официално съм търговски представител и не знам нищо за СВР.

— Тази формулировка ми харесва — отвърна Люк. — Но бихте ли ми разказали нещо повече за Аня Петрова?

— Свързана е с човек, който може да причини на страната ви големи проблеми. Той едва ли я е изпратил тук без причина, затова посъветвах Стефани да я наблюдава внимателно. Явно на Аня това не й е харесало.

Люк се запита как ли го бе разкрила. Той бе пипал внимателно, но понякога стават издънки. И макар все още да нямаше отговор на въпроса си, реши да не се тормози повече и заяви:

— Трябва да огледаме онази къща.

Поеха обратно на юг, докато стигнаха отново до портата от ковано желязо. При други обстоятелства от отряд „Магелан“ щяха да идентифицират собственика на имота за секунди, но той знаеше, че сега това е невъзможно. Разбира се, от Белия дом биха могли да постигнат същия резултат, но за целта той трябваше да подаде официален доклад. Стефани му бе предложила да изчакат с обаждането и той се бе съгласил. Може би междувременно щяха да научат достатъчно, за да смекчат гнева на чичо му, когато чуеше, че неговият племенник е оплескал едничкото нещо, за което изрично го бе предупредил да внимава.

Кадилакът спря пред изоставената къща и тримата слязоха.

Докато пътуваха натам, Люк бе чул за неприятностите на Малоун, както и че Касиопея е изпратена да проучи на място. Надяваше се всичко да е наред, но техният съюзник от СВР не бе успял да получи нова информация от хората си в Сибир. Разбира се, големият въпрос, на който никой днес не се наемаше да отговори, бе защо изобщо някой бе стрелял по самолета на Малоун.

Шофьорът измъкна отнякъде фенерче с ярка халогенна крушка. На изток небето започваше леко да изсветлява, но до изгрева оставаха поне два часа.

Люк грабна фенерчето и тръгна напред; макар и осветена, отвътре къщата все така приличаше на мавзолей.

— Тя дойде право тук и очевидно знаеше какво върши.

— Имаш ли някаква представа какво е търсила? — попита Стефани Осин.

— Може ли да изчакам с отговора, докато огледаме мястото? — отвърна с въпрос той. — Ще се опитам да бъда колкото се може по-откровен.

Люк се съмняваше в искреността му. От малкото му срещи с хора от СВР лукави беше най-мекото определение, която би използвал за тях. Незаслужаващи доверие? Лъжци? И двете им подхождаха идеално. Но той си даваше сметка, че това беше някакъв вид съвместна операция, в която искаше да участва, затова запази коментарите за себе си.

Люк ги поведе напред по коридора и към кабинета, където лъчът на фенерчето освети пробитата дупка в ламперията.

Той нямаше търпение да види какво има от другата страна, затова светна вътре. Три от стените на тайната стая бяха покрити от пода до тавана с дървени лавици, отрупани с книги. В средата имаше маса, върху която на статив под стъклен похлупак бе изложена разтворена книга. От тавана висеше малък полилей, който заблестя в светлината на фенерчето.

— Някакво скривалище — промърмори Люк. — За което Аня е знаела. Удари с брадвата точно където трябваше.

Провря се вътре, следван от Стефани и Осин. С фенерчето освети една по една лавиците, като оглеждаше заглавията. Наред със старите томове имаше и подвързани ръкописи, както и надписани папки с документи. Погледът му се спря на някои от етикетите: КОРЕСПОНДЕНЦИЯ НА ВОЕННОТО КОМАНДВАНЕ. БИТКАТА ПРИ ПРИНСТЪН. ОБСАДАТА НА БОСТЪН. ПАДАНЕ НА ТИКОНДЕРОГА.

Продължи да оглежда стаята и да чете заглавията. Една тема доминираше.

— Цялата библиотека е за Войната за независимост — каза той.

— Нещо повече — добави Стефани. — Книгите са писани в края на осемнайсети, целия деветнайсети и началото на двайсети век, но всичките са за онази епоха до войната от хиляда осемстотин и дванайсета.

Преброено на око, имаше няколкостотин тома, всичките покрити с дебел слой прах. На пръв поглед в стаята от години не бе влизал никой. Но тук-там по лавиците имаше и празни места.

— Кажи ни, Николай — обади се Стефани. — Какво е търсела?

Осин не отговори. Вместо това махна похлупака, който покриваше книгата върху статива, и прелисти няколко страници. След това я затвори, така че да се вижда заглавието й.

Със златни букви върху черната кожена подвързия пишеше:

ЗА ПРОИЗХОДА И СЪЗДАВАНЕТО

НА БРАТСТВОТО НА СИНСИНАТИ,

ОСНОВАНО ОТ ОФИЦЕРИ ОТ АРМИЯТА

НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ СЛЕД ПРИКЛЮЧВАНЕ

НА ВОЙНАТА ЗА НЕЗАВИСИМОСТ НА АМЕРИКА

Стефани пристъпи напред, пое книгата от ръцете му и я запрелиства, като се спираше да прочете по някой пасаж.

— История на братството — каза тя. — Устав, протоколи от заседания.

— А какво е това Братство на Синсинати? — попита Люк.

Тя не му обърна внимание и се зае да оглежда по-подробно лавиците с книги.

— Това е архив. Бас държа, че братството дори не подозира, че той все още съществува. — Стефани помълча и добави: — Ако знаеха, щяха да се погрижат да го приберат. — После се обърна към Осин. — Защо Аня се интересува от него?

Той не отговори.

— Беше споменал „Пас напред“ — опита се да налучка тя. — Доколкото ми е известно, тази операция все още е секретна. Единственият начин да знаете нещо за нея е от собствените ви архиви.

— Знаем точно какво е извършено — каза Осин.

— Значи ли това, че и Александър Зорин знае?

— Да. А Белченко дори повече.

— Включително местонахождението на липсващите бомби?

Люк реши да си замълчи и да ги остави да си говорят помежду си. Но добре ли чуваше? Липсващите бомби?

Стефани се обърна към него.

— Когато си тръгна оттук, Петрова носеше ли нещо?

— Не видях.

— Значи е ударила на камък. Николай, обеща да бъдеш откровен с мен. Какво е търсила тук?

— Ще отговоря на този въпрос, след като се чуя с Москва. Най-напред трябва да обсъдя някои неща насаме с ръководството.

— Изпратих моя човек в Сибир по твоя молба — каза Стефани. — Той отиде там на доверие, а сега го няма.

— Позволихме ти да изпратиш втори агент, за да разследва.

— Не е достатъчно. Какво става?

— Не мога да ти отговоря. Поне за момента.

— Трябва да докладвам всичко на президента — каза тя. — Нека оттук нататък решава той.

— Разбирам.

Руснакът излезе от тайното помещение. Стефани внимателно постави стъкления похлупак върху статива с книгата.

— Знаеш ли какво е това Братство на Синсинати? — попита Люк.

Тя кимна.

— Би ли ми казала?

— Не тук.