Стив Бери
XIV колония (38)

37

Остров Принц Едуард, Канада

22:49 ч.

Зорин пристегна ремъците на парашута си. Навремето, през 70-те, когато за пръв път го бяха обучавали да скача, екипировката им беше примитивна, ненадеждна, често опасна. Сред съкурсистите му имаше ранени и загинали. Скоковете с парашут не бяха популярна дисциплина в школите на КГБ, но той обичаше да скача; имаше записани близо сто скока. Този път разполагаше със специален парашут, предназначен за големи височини и с повишена маневреност. Не чак военен, но близък по качество. Нощните скокове бяха проблематични по начало, но след като веднъж парашутът се отвореше, спускането надолу протичаше както обикновено, особено с помощта на очилата за нощно виждане.

Гълфстриймът бе прелетял Атлантика навреме. Бяха навлезли в канадското въздушно пространство откъм Нюфаундленд, след което бяха поели курс към Ню Йорк. Над залива Сейнт Лорънс пилотите се свързаха с канадските авиодиспечери, за да докладват проблеми с херметизацията, и поискаха разрешение да слязат на деветстотин метра височина, за да ги отстранят. От земята първоначално се бяха опънали, но после дадоха съгласието си, вероятно от страх да не се окажат виновни за някоя злополука.

Той нахлузи шлема на глава.

Пистолетът му беше на сигурно място в малка раница под черния гащеризон, който вървеше заедно с парашута; там бе сложил и последните си останали пари. Не бяха много. Около 5000 щатски долара, но щяха да му стигнат. Руските рубли остави на борда, нямаше да му трябват повече. От Гугъл Карти избра точното място за скока, на северния бряг на залива. Той познаваше острова добре. Беше посещавал главния му град, Шарлъттаун, още като офицер в КГБ.

— Наближаваме бреговата ивица — съобщи пилотът по уредбата.

Налягането в кабината бе вече изравнено с външното, светлините угасени. Идеята бе да се отклонят леко от въздушния коридор, който минаваше над Нова Скотия, и да свърнат петдесетина километра на запад, над острова. След скока пилотите щяха да коригират курса и да се оправдаят с технически проблем.

— Остава по-малко от минута — чу се отново гласът на пилота.

Зорин сграбчи заключващия лост на вратата и я разтвори. Тежкият метален панел хлътна навътре върху пантите си и се отвори докрай. В кабината нахлу леден въздух, но той беше навлякъл достатъчно дрехи, под гащеризона беше с палто, а под шлема бе нахлузил скиорска маска, която закриваше цялото му лице. Единият от пилотите се появи на вратата на салона и вдигна ръце с дланите към него с разперени десет пръста.

По стар навик Зорин провери още веднъж токите и връзките на парашута.

Когато вдигна глава, само пет пръста бяха още разперени.

Четири.

Три.

Два.

Един.

Той долепи длани до гърдите си. И скочи.

Леденият въздух го блъсна като стена, но топлите дрехи вършеха работа. След три секунди вече падаше с осемдесет километра в час надолу. Целият скок щеше да трае около три минути, максимум. Всичко във въздуха ставаше много бързо; усещането беше като при гмуркане с главата напред в аеродинамичен тунел. Кожата на челото му се изпъна. Бузите му под скиорската маска сякаш щяха всеки момент да се откъснат от лицето му.

През очилата за нощно виждане забеляза, че все още се намира над залива Сейнт Лорънс, но хоризонталната инерция от полета бързо го носеше към брега. Разпери ръце и крака, за да спре въртенето на тялото си във въздуха. Падаше с корема надолу. Толкова много неща можеха да се объркат при един скок. Да се преплетат въжетата. Да излезе бурен вятър. Да се скъса платът. Повечето проблеми бяха разрешими, стига да не възникнеха в последните 500 метра. След това каквото и да се случеше, нямаше смисъл да предприема нищо, освен да си каже молитвата.

Дотук всичко протичаше гладко.

Право напред, зад един тесен плаж, различи неясните очертания на скалист рид, отвесни каменни стени и неравни силуети на дървета. Остри канари стърчаха като зъби на огромно праисторическо животно надолу по склона. Трябваше да ги избегне. Малко вдясно и назад от тях се виждаше горската поляна, която бе видял на сателитната карта в Гугъл; около хектар на големина, тя беше предостатъчна за целите му.

Той дръпна връвта и куполът на парашута експлодира нагоре.

Силно разтърсване и рязко изплющяване възвестиха беда.

Вместо очаквания правоъгълен, стабилен, управляем купол над главата му се бе оформило нещо като спукан балон, от който изтичаше въздух; въжетата се бяха оплели, тялото му се въртеше като марионетка в пространството. При разтворен докрай купол парашутът би трябвало да се спуска бавно и контролирано, но той падаше бързо, с въртеливо движение; усети как стъпалата му се подуват от приток на кръв поради центробежния ефект. Ако не престанеше да се върти, можеше да загуби съзнание. Разполагаше и с резервен парашут, но той едва ли щеше да му помогне много, ако се оплетеше във въжетата на главния.

Трябваше да се отърве от главния парашут.

Той посегна към ръчката за освобождаването му, но от съпротивлението на дефектния купол тя се бе изместила нагоре и не можеше да я стигне с ръка. Още няколко секунди, и щеше да се разбие в земята.

Зорин беше обучен да запазва самообладание и да не се поддава на паника. Реши, че му остава една-единствена възможност. Въпреки риска. Той дръпна ръчката за отваряне на резервния парашут.

Целият пакет отскочи нагоре и куполът се разтвори напълно, като само леко се допираше до оплетените въжета на главния. Падането му се забави, както и въртенето; вече можеше да се ориентира наоколо и да се захване с въжетата за управление. Два купола, от които само единият изпълнен докрай с въздух, се полюляваха над главата му, като го спускаха стръмно надолу към земята.

Твърде стръмно.

Той задърпа въжетата на резервния парашут и започна да направлява падането си, като се стараеше да държи курс към поляната. От Гугъл Карти знаеше, че националният парк се простира на четирийсет километра по северната брегова ивица на залива. Отгоре никъде не се виждаше светлина — нищо освен горска пустош, което му се бе видяло добре като идея. Но сега, ако си счупеше крайник, щяха да минат дни, преди да го открият.

Оставаха още триста метра.

Той прекоси плажа; вече се намираше над суша и продължаваше да се носи към поляната.

Двеста метра.

Бореше се със страха от приземяването — онова неприятно чувство, което човек изпитва при вида на бързо приближаващата се земна повърхност.

Петдесет метра.

Под него бяха дървета. Стара гора, с дебели дънери и мощни корони. Реши да допре земята с цялото си тяло, а не само с краката, защото при тази скорост можеше като нищо да си счупи коляното. Задърпа въжетата, опитвайки се да забави падането си.

Поляната вече се виждаше право напред. Равна, открита, подканваща. Но и опасна, защото беше корава, замръзнала земя.

Той реши да се възползва от дърветата и дръпна въжетата, за да допре с крака короните на най-близките до края на полянката. Стремеше се да държи парашута под такъв ъгъл, че краката му и короните на дърветата да действат заедно като спирачка; това донякъде забави падането му, но пък му пречеше да управлява. След като прелетя над последните дървета и стигна до поляната, вече се движеше достатъчно бавно, за да има смелостта да падне върху краката си, като смекчи удара с пружиниране на коленете. Тялото му се претърколи на земята, куполите на двата парашута изплющяха във въздуха и паднаха встрани от него.

Той полежа известно време по гръб, вперил поглед нагоре към небето.

Гълфстриймът отдавна бе изчезнал.

Разбира се, мръсниците от чартърната компания умишлено бяха повредили главния парашут. Най-вероятно се бяха уплашили какво ще извърши в Канада и не искаха фирмата им да се окаже замесена в разследване. Затова му бяха взели парите, докарали го бяха до тук, на другия край на света, при което се бяха погрижили да не стигне жив до целта си. Никой нямаше да забележи липсата му. Някакъв труп на земята или, още по-добре, във водата. Как се е озовал там — един господ знае. Поне го бяха пуснали да скочи на желаното място. Като най-вероятно си бяха казали: какво значение има? Така или иначе е мъртвец.

При други обстоятелства той би се върнал в Русия и би ги избил до крак.

Но това вече не беше възможно.

Зорин беше човек с мисия.