Стив Бери
XIV колония (57)

56

Стефани се бе разположила сама на задната седалка на ескалейда. Двама мъже без самоличност седяха на предната. Кадилакът си проправяше път през натовареното движение; дори в почивните дни столицата гъмжеше от хора, много от тях дошли за встъпването в длъжност на новия президент. През следващите два дни тук щеше да има повече тържествени церемонии, отколкото някой би могъл да преброи. Зоната около Белия дом, Националната алея с музеите и Капитолия вече беше затворена за посетители. Сцената, специално издигната за полагането на клетва, се охраняваше денонощно. Всички музеи по протежение на алеята щяха да бъдат блокирани от въоръжена охрана, а вратите им затворени часове преди началото на церемонията. Спомни си как през 1989 г. се бе изкачила на северната кула на „Смитсониън“ и бе наблюдавала полагането на клетва от Джордж Буш. Днес никой нямаше да я пусне там. Твърде високо, твърде удобно за пряк изстрел. Най-вероятно патрул на военната полиция или екип на Тайните служби щеше да се радва на гледката.

Тя не знаеше със сигурност какво се случва, а изражението на Осин в хотелското фоайе не й бе харесало. Но нямаше избор. Интересно как, макар и безработна, отново беше затънала до шия в неприятности. За пръв път изпитваше съчувствие към Котън, който неведнъж се беше набърквал в подобни ситуации заради нея.

Стефани погледна през прозорците, за да се ориентира; движеха се по Седма улица на север към Кълъмбия Хайтс. Колата зави и спря до квартална градинка. Мъжът на седалката до шофьора слезе да й отвори вратата.

Кавалер?

Тя слезе на студа.

За щастие, все още беше с дебелото си палто, шал и ръкавици. Градинката заемаше едно каре и беше празна, ако не се смяташе някакъв човек, седнал на отдалечена пейка.

Стефани отиде при него.

— Моля да ме извините за тази тайнственост — каза той, — но беше важно да поговорим.

Беше нисък и тантурест; отстрани се виждаше само едно тъмно палто, мека шапка и ярък копринен шал. Между пръстите на дясната му ръка, облечена в кожена ръкавица, димеше цигара.

— Имате ли име? — попита тя.

— Именувайте ме Ишмаел.

Тя се усмихна на този цитат от „Моби Дик“.

— Имената не са от значение — продължи той. — Но онова, което трябва да обсъдим, е жизненоважно. Моля, седнете.

— Не звучите като руснак — каза Стефани.

— Аз съм само пратеник, нает от група заинтересовани чужди граждани. В Русия се случват тревожни неща, които ги засягат.

Тя направи връзката с казаното от Осин във фоайето на хотела.

— Олигарсите ли представлявате или мафията? Не, всъщност те са едни и същи хора.

— Интересно, колко бързо забравихме, че и ние сме минали през същия период на съзряване. Днешна Русия не е толкова различна от Съединените щати в края на деветнайсети век, а дори и през трийсетте години на миналия. И тук корупцията е била начин на живот. А какво да очакваме от една страна, отхвърлила осемстотин години авторитарно управление? Че Русия в миг ще стане процъфтяваща демокрация? И че всичко ще е наред? Колко наивно.

Беше прав. Всичко това бе обсъждано в детайли от Рейгън и съветниците му, когато „Пас напред“ все още беше в процес на реализация. По онова време всички се питаха какво ли ще дойде след комунизма. Но малко се замисляха над алтернативите. За всички бе важно да приключи Студената война. Сега, двайсет и пет години по-късно, Русия изглеждаше по-авторитарна и корумпирана от когато и да било, със слаба икономика, почти несъществуващи политически институции и мъртвородени реформи.

— Хората, които представлявам, са ме упълномощили да бъда откровен с вас. Те искат да знаете, че в руското правителство има фракции, които се стремят към опасни неща. Може би дори към война. Тези хора ненавиждат Щатите повече от комунистите навремето. Но повечето от тях мразят и онова, в което се е превърнала Русия.

— А именно?

Той дръпна с наслада от цигарата си, издишвайки струя дим.

— И двамата с вас знаем, че Русия вече не е глобална заплаха. Да, тя води война в Грузия, продължава да заплашва Балтийските републики, нахлу с войски в Украйна. Е, и? Русия е твърде бедна, за да постигне нещо повече от биене в гърдите. Вашингтон знае това. Москва го знае. И вие също го знаете.

Което си беше истина.

Във всички разузнавателни доклади се повтаряше едно и също. Руската армия е напълно деморализирана, повечето военнослужещи са зле обучени и нископлатени. Всеки месец средно по дванайсет войници се самоубиват. И макар съвременна Русия да разработваше някои страховити бойни самолети, ултрабезшумни подводници и свръхбързи торпеда, тя не успяваше да ги произвежда в достатъчни количества. Само ядреният й арсенал все още продължаваше да внушава респект, но и там две трети от оръжията бяха остарели. От глобалното й влияние не беше останало нищо, а и като регионална сила възможностите й бяха твърде ограничени.

Единственото, на което беше способна, бе да заплашва.

— По всичко личи, че определени събития от последните дни са провокирали ново чувство на гордост сред определени среди на руското правителство — каза мъжът. — Противно на онова, което вие или ЦРУ може би си мислите, не всички в Русия са корумпирани и се продават. Все още съществуват и идеалисти. Фанатиците не са изчезнали. А те са най-опасни от всички.

Тя схвана проблема.

— Войната е вредна за бизнеса.

— Може и така да се каже. Всяка година стотици хиляди руснаци напускат страната. И това не са бедни и необразовани хора. А способни предприемачи, обучени професионалисти, инженери, учени.

Стефани знаеше, че и това е вярно. Корупцията, бюрокрацията, беззаконието прогонваха хората към по-безопасни за живеене места. Но тя знаеше и друго.

— Повече идват, отколкото си отиват. Нищо не ви заплашва.

— Слава богу, изобилието на работни места привлича хора. Което е още една причина Русия да не може да си позволи глупостите на онези фанатици. Тя трябва да надгражда онова, с което разполага, да диверсифицира експорта си извън петрол и газ, да развива икономиката си, вместо да се готви за война, която не може да спечели. Надявах се, че вие и аз ще постигнем съгласие по тези прости истини.

— Вече не работя за американското правителство. Бях уволнена.

— Но все още се ползвате с доверието на президента. Осин ни го каза. Той твърди, че вие сте единственият човек, който може да говори с Даниълс.

— И какво да му кажа?

— Че сме тук, за да му помогнем.

Тя се изсмя.

— Шегувате се, нали? Руски олигарси искат да помагат. И какво точно смятате да направите?

— Онова, което вие не можете. Да елиминираме фанатиците в правителството. Това връщане назад към съветските нрави трябва да спре. Говори се, че Русия щяла да суспендира договорите за контрол над въоръженията, да тества с бомбардировачи охраната на въздушното пространство на НАТО, дори да пренасочи отново ракетите си към Европа и Съединените щати. Това ли искате?

Тя виждаше, че този човек е уплашен. Интересно, какво ли бе нужно, за да изопнеш докрай нервите на някого, свикнал да работи с хора без съвест?

— Никой не желае нова Студена война — продължи той. — Това би било лошо не само за моите благодетели, но и за света. За вас онези, които представлявам, са престъпници. Е, добре, ще го преживеят. Но не те ви пречат. Всъщност искат да правят бизнес с вас. Тези хора нямат армии и ядрени ракети.

— Но изнасят престъпност.

Той издиша пренебрежително струйка дим към небето и сви рамене.

— Нищо в живота не е идеално. Те биха ви казали, че цената си струва, особено с оглед на алтернативата.

— И те предлагат да отстранят всички проблеми.

— Тези дни ще има много погребения в Москва.

Официално Съединените щати никога не прибягваха до убийства, но реалността беше доста различна. Това си беше част от играта.

— Какво искате от нас?

— Да спрете Александър Зорин.

— Знаете ли какво планира?

— Знаем какво иска.

— А именно? — Тя искаше да го чуе от него.

— Предстоящото встъпване в длъжност на президента да е най-запомнящото се в историята. Не му позволявайте да го направи.

Най-после потвърждение за ендшпила.

През последните години много се говореше за нова Студена война. Всички бяха на мнение, че ако се стигнеше до такава, тя щеше да се води с пари, петрол и главно с пропаганда в социалните медии. Полуистини, подплатени с точно толкова доказателства, колкото да звучат интригуващо и убедително. В днешно време това не беше никак трудно. Интернет и денонощните новинарски канали бяха променили всичко. Старите правила ги нямаше. Беше практически невъзможно да се поддържат големи затворени общества. Китай се бе провалил мизерно в това направление.

Някога Съветите си бяха мислили, че най-доброто средство е желязната дисциплина, че могат да надвият света просто като държат на своето и никога не се огъват. За тяхно съжаление, тази философия също се бе провалила.

Стефани не искаше да задава този въпрос, но се налагаше:

— Кога ще действат?

Той допуши цигарата си и запрати фаса встрани.

— Въпрос на часове. Нужно е да се извършат някои приготовления. Би било най-добре, ако това се представи като вътрешна борба за власт, дискредитираща и мъртвите, и оживелите. Ако се пипа умело, те ще се самоизядат.

— А вие и вашите благодетели ще продължите да трупате пари.

— Капитализъм в най-чист вид. Не виждам какво против може да има някой тук.

— Дали Зорин е надушил нещо?

— Фанатиците са на мнение, че да. Когато се е свързал с Вадим Белченко, е привлякъл вниманието им. Те следят изкъсо архиварите, а този особено. И изпращат военните да убият Белченко в Сибир. Успяват да го отстранят, но вашият агент оставя след себе си петима мъртви руснаци, от които трима военни, в онази дача до Байкал. Да се надяваме, че още е в такава форма. Ще му потрябва, за да спре Зорин.

— Тук има ли скрити ядрени бомби?

Мъжът се усмихна.

— Знам, че Осин ви е казал за тях. Нищо лошо. Вие трябва да знаете. Това му беше ценното на Андропов. При цялото си перчене той знаеше, че СССР ще загуби идеологическата и икономическата война със Запада, освен ако не се предприемат драстични мерки. И той ги предприе. С операцията, чийто последен етап е „Мат в два хода“. Всички си мислеха, че и тя, както и Андропов са отдавна забравени. Но ето че той възкръсна от гроба, за да сее хаос. Така че, да, оръжията са тук.

Участието в заговори не беше по вкуса на Стефани. Но човекът, седнал до нея, не блъфираше. Неговите благодетели бяха работили твърде дълго и твърде усърдно, за да позволят на някакви идиоти да им отнемат всичко, следователно щяха да действат със или без нея. О, да, в Москва определено щеше да има погребения. Но можеше и тук да се стигне до такива.

Аня Петрова вече беше мъртва.

Но колко ли още щяха да я последват?

— СВР са се опитали да очистят Зорин в Канада — каза тя. — Колко знаят фанатиците в правителството ви?

— Чувам, че доста. Имат пълен достъп до секретните архиви на КГБ, включително до личните документи на Андропов. Когато Зорин отведе със себе си Белченко на изток, а вашият агент бе допуснат да влезе в страната, се предизвика тревога. Изглежда, че те вече са знаели за плана на Андропов, но не и за пълните му възможности. Така че са поровили и са открили името на Джейми Кели. Тогава са решили да убият Зорин и Белченко, за да не изтича повече информация. Вашият агент осуети опита им да елиминират Зорин във въздуха, което би приключило въпроса. Това никак не ги е зарадвало. Сега са тук, за да скрият всички следи, което включва и премахването на Зорин, Кели и вашия човек. Така че бъдете подготвени.

— Знаят ли къде са бомбите?

Той поклати глава.

— Това е единственото ви преимущество. На тях им е нужен Кели, за да ги отведе до скривалището. Както и на Зорин, между другото.

Тя бе чула достатъчно и стана от пейката.

— Ще държим нещата под контрол.

— Поглеждайте към телевизора. От новинарските канали ще разберете, когато нещата от другата страна се раздвижат.

Стефани тръгна да си ходи.

— Да ви закарам до хотела? — подвикна той след нея.

При мисълта за това стомахът й се преобърна.

— Благодаря, ще се оправя и сама — каза тя.

И се отдалечи с бързи крачки.