Стив Бери
XIV колония (59)

58

Стефани седна на един от столовете около овалната маса в залата за заседания. Като нейния стол бяха още деветнайсет, но не всички бяха заети. Присъстваха сегашният и новоизбраният президент, бъдещият министър на правосъдието, както и изпълняващият тази длъжност — Брус Личфилд. А също и Едуин Дейвис, Котън и Касиопея; тя се зарадва да ги види.

Нямаше време за любезности. От колата бе дошла направо тук.

Знаеше историята на тази маса, закупена от Никсън и оставена в дарение на Белия дом. Президентът винаги седеше в центъра на овала, срещу вицепрезидента, с гръб към Градината с розите; неговият стол беше с няколко сантиметра по-висок от останалите. Столовете на членовете на кабинета бяха подредени според датата на създаване на съответното министерство, като най-старите бяха най-близо до президента. Всяка администрация избираше портрети на държавници, които да красят стените; предназначението им бе да носят вдъхновение. Сега Хари Труман, Джордж Вашингтон, Томас Джеферсън и Теодор Рузвелт ги гледаха от стената. Но тя знаеше, че съставът най-вероятно ще се промени през следващите седмици.

В отсъствието на вицепрезидент новоизбраният президент Фокс заемаше стола срещу Дани. Всички останали бяха насядали откъм страната на шефа си. С влизането си Стефани се насочи към страната на Дани. Личфилд беше между нея и президента, докато Котън и Касиопея предпочетоха неутралната територия.

След като минаха взаимните представяния, Фокс заговори:

— Казахте, че въпросът не търпял отлагане.

Тя долови пренебрежението в тона му. Как може нещо да не търпи отлагане, след като мандатът ти вече изтича? А и самото му излъчване беше като на училищен директор, който се опитва да дава кураж на бавноразвиващ се двойкаджия. Но Дани умееше да пази самообладание. Тя знаеше, че двамата с Фокс по нищо не си приличат. Дани беше висок, широкоплещ, с гъста коса и пронизващ поглед. Фокс беше нисък, восъчноблед, сбръчкан, с побеляла коса и воднистосини очи. От онова, което бе чела за него, той се смяташе за интелектуалец от Нова Англия, икономически либерал и социален консерватор. Докато Дани беше южняк до мозъка на костите си, абсолютен прагматик. Политически наблюдатели се бяха опитвали с години да го вкарат в идеологическа рамка, но без успех. Доколкото Стефани можеше да каже, двамата не се познаваха, а фактът, че бяха от различни партии и нищо не си дължаха, не допринасяше за сближаването им.

— Имаме ситуация в развитие — каза Дани. — За която идиотът до мен е знаел, но е решил, че това не е наш проблем.

Тя се усмихна при това споменаване на Личфилд, който не се сещаше какво да каже.

— Разбирам — отвърна Фокс, — че сте раздразнен от съгласието ни за уволнението на госпожица Нел, но се бяхме договорили всичко да минава през моите хора, особено в последните дни.

— Поправете ме, ако греша, но Личфилд още работи за мен. Въпреки това си навира носа навсякъде и издава заповеди, с които й пречи да си върши работата. Противно, ако мога да добавя, на преките ми инструкции.

Личфилд седеше невъзмутимо на стола си.

— Той върши каквото му наредя — обади се новият министър на правосъдието. — Аз и без това щях да я уволня още другата седмица.

— Да го духаш — каза Стефани.

Фокс, Личфилд и новият министър на правосъдието погледнаха към нея. Дори Котън изглеждаше леко шокиран. Касиопея само се усмихна.

— Предполагам, че раните зарастват по-добре, ако ги оставим на мира — каза й Фокс. — Моите извинения за този коментар.

Ако грубостта й го бе засегнала, той с нищо не го показваше. Вместо това насочи вниманието си към единствения в стаята, с когото се чувстваше равен.

— И така, защо сме тук?

Дани им обясни всичко, което знаеше за Зорин, „Мат в два хода“ и Двайсетата поправка. От своя страна Стефани добави онова, което бе научила в дома на Крис Кокс, а Котън докладва за премеждията си в Сибир и Канада. И понеже Дани не бе споменал нищо за случилото се току-що в парка, тя последва примера му и го запази за себе си.

Когато приключиха, Фокс се облегна назад в стола си.

— Нищо от това не ми звучи добре.

— Добре дошъл в моя свят — каза Дани.

Фокс погледна бъдещия министър на правосъдието, после Личфилд и ги подкани за становище по въпроса.

— Не знаем достатъчно — обясни Личфилд. — Повечето са догадки. Според мен двата най-важни въпроса са, първо, дали тези трийсетгодишни ядрени устройства още съществуват и, второ, дали са годни за ползване.

— Руснаците вярват, че бомбите са тук — каза Стефани. — Разработили са ги така, че да траят дълго. Следователно не можем да рискуваме, допускайки, че са негодни.

— Но ти не знаеш със сигурност, че съществуват — обади се бъдещият министър. — Може просто да ни разиграват. Може Москва да се опитва да отклони вниманието ни от нещо друго.

— Не можем да поемем този риск — каза Дани.

— Какво искате да направя? — попита Фокс.

— Нека да преместим церемонията. Утре по обед ще положите клетвата, както изисква Конституцията, но на някое тайно място и няма да има проблем.

Всички мълчаха. Накрая Фокс поклати глава.

— Оценявам предложението ви. Но преместването на церемонията в последния момент ще предизвика хиляди въпроси, а ние не можем да опазим това в тайна. За момента дори не знаем дали заплахата е реална. После през първия месец от управлението ми ще трябва да не правим нищо друго, освен да опровергаваме спекулации и слухове. Няма да свършим нищо смислено. Не мога да започна мандата си с вързани ръце.

— Може би предпочитате да го започнете умрял? — обади се Едуин.

— Всичките ви служители ли са толкова непочтителни? — обърна се Фокс към Дани.

— Не и към мен.

Фокс се усмихна.

— Като минимум — продължи Дани — преместете клетвата на вицепрезидента си някъде другаде. Така няма да сте един до друг, ако нещо се случи.

— И как да стане това, без да предизвикаме същите въпроси? Всичко е насрочено за утре по обед, като и двамата трябва да положим клетва заедно.

До този момент Малоун седеше необичайно смълчан и наблюдаваше как се препират големите. Стефани си даваше сметка, че решенията, които предлагаше Дани, страдаха от една основна слабост: не почиваха на никакви сериозни доказателства. За да го послуша, Фокс държеше да чуе подробности, и с право. Но тя се нуждаеше от становището на Котън и го попита:

— Разговарял си със Зорин. Видял си се с Вадим Белченко. Истина ли е всичко това?

— Това са хора с мисия. Няма съмнение.

— В такъв случай, действайте — каза Фокс. — Вършете си работата. Но за нищо на света не можем да отлагаме или променяме церемонията, докато не получим доказуема заплаха. Предполагам, че не бихте оспорили логиката на думите ми. Освен това утре всичко ще се случи тук. Има ли по-безопасно място?

Тя знаеше какво има предвид.

Конституцията повеляваше мандатът на отиващия си президент да приключи по обед на 20 януари. Обикновено това не беше проблем. Церемонията се провеждаше на публично място, до Капитолия, върху специално издигната сцена, и се гледаше от милиони. Но когато 20 януари се падаше в неделя, нещата от доста време насам бяха различни. Новият президент и вицепрезидентът полагаха клетва в неделя, както се предвиждаше по Конституция, след което на следващия ден се провеждаше публична церемония, включваща повторното полагане на клетвата.

— Проверих — каза Фокс. — След хиляда деветстотин трийсет и седма година, когато влиза в сила Двайсетата поправка, досега три пъти клетвата е била в неделя. Утре е четвъртият. Нямам власт над календара, нито мога да променям Конституцията. Мога само да се придържам към плана. Така и ще направя, освен ако междувременно не се разкрие нещо драстично.

— Правиш грешка — каза Дани.

— Ако допуснем, че си прав обаче. Ако не си и аз се съобразя с теб, ще изглеждам като глупак, че съм те послушал да гоня призраци. Не се съмнявам, че ме разбираш. И, между другото, ти не си особено популярен сред поддръжниците ми. Но ето какво ще направя. Брус, изготви ми една справка за Двайсетата поправка и Закона за предаване на президентските правомощия. Така, ако тази заплаха се окаже реална, ще можем да вземем информирано решение.

Личфилд кимна.

— Междувременно останалите продължавате да работите по задачите си — нареди Фокс. — Нека да видим какво ще стане. Нужна ми е повече информация, за да предприема нещо. Все още имаме време да внесем някои промени, ако се наложи.

Фокс блъсна стола си назад и двамата с бъдещия министър на правосъдието се изправиха.

Дани посочи с пръст Личфилд.

— Този можеш да го вземеш със себе си. Само като го гледам, и ми се повдига.

Брус стана от стола си.

— Но преди да си тръгнеш — продължи Дани, — искам да поправиш една грешка.

Личфилд погледна към Фокс.

— Какво го гледаш, дявол да те вземе? — каза Дани. — Не си мисли, че не мога да те уволня тук! Така и ти ще станеш за малко център на внимание. Представете си само пресконференцията.

Репортерите, акредитирани към Белия дом, бяха от друга порода — интелигентни и упорити професионалисти в занаята. Последното нещо, което би допуснал един новоизбран президент, бе да им попадне на мушката в навечерието на встъпването си в длъжност.

Фокс примирено кимна в знак на съгласие.

Личфилд се обърна с лице към Стефани.

— Възстановена си на длъжност.

После бръкна в джоба си, извади служебната й значка, заобиколи разделящите ги няколко стола и й я подаде.

След което тримата мъже излязоха от заседателната зала.

— Аз му наредих да ти я донесе — каза президентът.

— Добре че живея в Дания — обади се Малоун. — Тия хора са глупаци.

— Онова, което поискахте от тях, беше напълно разумно — каза Едуин — с оглед на евентуалната заплаха.

— Първото нещо, което държи да знае всеки каскадьор, преди да скочи на покрива на движещ се автомобил, е кой седи зад волана — каза Дани. — Фокс дойде, за да научи това, и е прав в едно: нямаме грам доказателство. Когато последно се поинтересувах, Зорин и другарчето му още се движеха на юг по шосе деветдесет и пет. Идват насам, но къде точно отиват и какво ще търсят?

— Утре всички ще са на едно място — каза Едуин. — Новоизбраният президент, вицепрезидентът, председателите на Камарата и на Сената, плюс членовете на кабинета, с изключение на един. Всички ще са тук точно в дванайсет на обед. Нека приемем, че се случи немислимото и всички бъдем вдигнати във въздуха, в такъв случай определеният за правоприемник поема властта.

— Кой е той? — попита Дани.

Стефани знаеше, че началникът на президентската канцелария взема това решение.

— Министърът на транспорта.

— Него го бива да строи шосета, но не разбира как се управлява държава — каза Дани. — Да не говорим за конституционните проблеми, които повдига този закон за президентските правомощия. Разпоредих да ми направят справка.

— Личфилд?

— Не, по дяволите. Правните съветници на Белия дом. Двайсетата поправка и законът за предаване на властта са катастрофа. Ако гръмне бомбата, още няма да се е разсеял димът, и ще почнат съдебни дела, политически боричкания, хаос.

— Да не говорим, че СВР ще допринася към хаоса чрез своя масирана кампания за дезинформация — допълни Стефани. — Освен това имаме и едно допълнително усложнение.

Тя разказа на Котън, Касиопея и Едуин за срещата си с Ишмаел.

— Той е сигурен, че бомбите съществуват. Но ние нямаме никакъв начин да потвърдим това със сигурност.

— Засега — обади се Котън. — Но Зорин идва насам. Двамата с Кели отиват при тях.

— Руското правителство също ще преживее известен хаос — каза тя. — Хората с парите там искат нещата да си останат каквито са си. Никой не мечтае за нов Съветски съюз.

Дани се обърна към Едуин.

— Държавният департамент да се заеме с въпроса. Искам становище кои поименно е най-вероятно да бъдат отстранени. Да се дадат съответните указания на ЦРУ и да се види дали те не долавят нещо. След като така и така сме предупредени, по-добре е да не ни хванат неподготвени.

Едуин кимна и излезе.

— Утре ще има голямо парти тук — каза Стефани.

— На мен, слава богу, ми е за последно. В момента разполагат камерите в Синия салон. Няма да трае дълго. Може би половин час. Ще има малък прием за важните хора в десет и половина. Всички си тръгват оттук в един.

— Тогава руснаците разполагат с два часа и половина, през които да приведат в действие сценария на „Мат в два хода“?

— Всъщност, не. Фокс и вицепрезидентът му пристигат чак в единайсет и половина. Така че се събират най-много деветдесет минути, за които да мислим. Но идеалният момент е точно в дванайсет. Всички ще бъдат събрани на сцената.

Стефани знаеше, че тържествата в града започват едва в понеделник, с публичната церемония по обед. След като слезеше от подиума, току-що произнесъл първото си обръщение към нацията като президент, Фокс щеше да влезе в зданието на Капитолия, за да подпише документите, номиниращи членовете на кабинета му за одобрение от Сената. След което щеше да обядва с ръководството на Конгреса, преди да вземе участие в тържествения парад за встъпването си в длъжност. За вечерта бяха насрочени празнични балове, като президентът и вицепрезидентът щяха да обикалят от място на място, за да се включат в тях.

— След като си тръгнат от тук, вече няма да има никакво значение. Всички ще се пръснат в различни посоки. Не. Слабото ни място е утре по обед. Къде е Люк?

Тази рязка смяна на темата свари Стефани неподготвена.

— Проверява някои подробности около Братството на Синсинати — отвърна тя. — Зорин е имал причина да прати тук Аня Петрова.

— Което повдига един вълнуващ въпрос — отвърна Дани. — Какво общо има един двестагодишен клуб, основан още след Войната за независимост, със Съветския съюз?