Стив Бери
XIV колония (22)

21

Малоун трябваше да докладва на Стефани Нел. Това нещо се оказа по-голямо, отколкото бе очаквал, а може би по-голямо и отколкото самата тя си бе представяла. Когато му се обади, за да го наеме, тя знаеше само, че руснаците са поискали помощ, за да открият Белченко, и че Котън би могъл да се натъкне на Зорин. За жалост, нямаше мобилен телефон, а в момента трима мъже с пушки бяха блокирали изхода от дачата.

Белченко изглеждаше напълно невъзмутим.

— Този автомобил е Козлик. Това означава Яре. Военно производство. Тия хора са тук по заповед на Кремъл. Аз ще се оправя с тях. Мини през задната врата, натам по коридора. И върви да намериш Джейми Кели в Канада.

— Ти така и не ми каза къде…

— В Шарлъттаун. На остров Принц Едуард. Все още работи в местния колеж.

— Нека да го търсим заедно — каза той.

Но Белченко не му обърна внимание. Той отвори вратата и откри огън с пушката. Къщата се огласи от изстрели. Малоун се хвърли напред, обви ръце около стареца и го бутна встрани; двамата паднаха тежко на пода точно когато онези откриха насрещен огън.

— Ти луд ли си?! — изкрещя той.

Градушка от куршуми изплющя по стените на къщата. Външната каменна фасада осигуряваше някаква защита, но не и прозорците, които се пръскаха един по един, обсипвайки вътрешността с трески и стъкла. Малоун чакаше шанс да се намеси.

— Повалих единия — съобщи Белченко.

Отвън беше паднал мрак; нощта идваше рано в сибирската зима. Което щеше да им помогне при бягството. Проблемът беше да се измъкнат от дачата, без да бъдат застреляни. Стрелбата отвън престана.

И Котън знаеше защо. Смяна на пълнителите.

Което нямаше да отнеме много време, затова той изправи Белченко на крака и двамата се затичаха приведени по коридора към вътрешността на къщата. Един от мъжете се появи на вратата за кухнята. Малоун се извърна и стреля. Мъжът се строполи на пода. Малоун се наведе, взе пушката му и с радост установи, че е със сменен пълнител.

Да, това наистина можеше да потрябва. Той се върна в коридора, като очакваше да види там Белченко, но от стареца нямаше и следа. На приземния етаж светеха няколко лампи, а през прозорците отвън се виждаше само черен мрак. Той пъхна беретата в кобура под палтото си и тръгна напред с насочена пушка, опрял приклада плътно до рамото си. Коридорът свършваше след около пет метра пред друга врата. Тишината кънтеше в ушите му. Той се спря и се заслуша в ударите на сърцето си, като се опитваше да ги забави с усилие на волята. Колко ли пъти досега се бе озовавал в подобни ситуации? Едва ли можеше да ги преброи.

През отворената външна врата и разбитите прозорци нахлуваше леден въздух и дъхът излизаше като пара от устата му. Той бе напуснал отряда тъкмо за да не се излага на подобни рискове; отказал се бе от длъжността си на командир във Военноморския флот, подал си бе оставката като служител на Министерството на правосъдието, продал бе дома си и се бе преместил да живее в Копенхаген. Двайсет години във флота и десет като агент в отряда бяха останали зад гърба му. Целта бе да промени изцяло начина си на живот. За жалост, предишният му свят го бе застигал отново и отново след пенсионирането, докато накрая бе решил, че би било редно поне да му плащат за труда. Хубавото в този случай бе, че задачата беше пределно проста: да дойде, да види обекта и да си тръгне. Но вместо това се бе набъркал в такава каша с международни измерения, че се съмняваше дали ще може някога да се оправи.

Той продължаваше да се придвижва по коридора; дъските скърцаха под тежестта му, а протритият килим не успяваше изцяло да заглуши стъпките. И изведнъж се сети за Гари. Синът му растеше бързо, скоро щеше да завърши гимназия и вече се питаше кой път да поеме в живота. Той му бе намекнал за кариера във флота, по стъпките на баща му и дядо му. Бившата му жена не беше запалена по тази идея, но двамата се бяха разбрали да оставят момчето само да реши. Животът беше достатъчно сложен и без родителска принуда.

А Касиопея? Малоун се запита къде ли се намираше и какво ли правеше в този момент. Улавяше се, че все по-често мисли за нея. Връзката им бе приключила, на последния му опит да се свърже с нея бе отговорила кратко и ясно:

Остави ме на мира.

И той я бе оставил. Но му липсваше. Нямаше как иначе — беше влюбен в нея.

Коридорът свърши. Той се опря с гръб в стената и леко се залюля на пръсти. Затаи дъх, като гледаше ритъмът на белите му дробове да не съвпада с този на краката. Този трик неведнъж му бе спасявал живота. След което внимателно надникна иззад касата на вратата.

Видя обширен салон с висок сводест таван, в дъното с камина, в която догаряха почернели пънове. Цяла стена от прозорци гледаше вероятно към езерото. Лампа светеше на далечна масичка и хвърляше жълтеникав ореол наоколо. Салонът беше обзаведен аскетично с чамови мебели; един диван и няколко кресла бяха подредени с лице към прозорците. При нормални обстоятелства това би било доста уютно местенце, но сега Малоун се чувстваше като в капан. В далечния ъгъл имаше затворена врата, а до нея стоеше Белченко.

— Това ли е изходът — попита Малоун.

Белченко кимна.

— Теб чакам.

Старецът беше застанал наполовина в сянката, напрегнатият му поглед сигнализираше за опасност. Нещо не беше наред. И тогава той видя какво. Белченко беше без пушката си.

— Къде ти е оръжието? — попита той.

— Нямам повече нужда от него.

Думите излизаха тихо и някак забавено от устата му, сякаш си бе глътнал езика. Или може би…

— Да минем от другата страна — каза Малоун.

— Това е невъзможно…

От тъмнината се разнесоха изстрели, Котън се хвърли по корем на пода между канапето и големите прозорци. Още във въздуха погледът му долови движение: човешка фигура изскочи от сенките. Той стреля в тази посока. Фигурата се блъсна в стената, после се свлече на пода. Той се пресегна към масата и я изправи като щит върху едната й страна. И се заслуша.

Тишина, ако не се броеше воят на вятъра отвън. Трима мъже бяха пристигнали с Ярето. И тримата бяха извън строя. Той бавно се изправи на крака, без да сваля оръжието и без да вдига пръст от спусъка. От отсрещния край на салона чу изохкване и тих вик на болка. Котън се затича натам.

Белченко лежеше на пода. Тялото на стареца беше надупчено от куршуми. Явно първите няколко изстрела бяха насочени към него.

— Теб ли чакаше? — наведе се над него Малоун.

— За съжаление — успя да изрече Белченко. — А така… ми се искаше да се махна от тук… Май повече не съм… им нужен. Сигурно сами са… стигнали до истината…

Раните му изглеждаха тежки.

— Не мога да ти помогна — каза Малоун.

— Знам. Върви. Остави ме… да умра в мир…

Дишането на Белченко бе станало плитко и накъсано, задавено от кашлица. Повърна кръв. Това не беше добре. Белият му дроб беше пронизан от куршуми.

— Излъгах те… преди малко. Знам плана на Зорин. Десетилетия наред… търсехме слабите ви места. И накрая открихме едно. Мат… в два хода. Но така и не намерихме повод… да го използваме. Нулевата… поправка. Там е слабото ви място.

Белченко се опита да каже още нещо, но от гърлото му излезе гъргорещ звук. Очите му бяха изпъкнали, по брадичката му се стичаше кръв. Опитваше се да каже нещо важно, но думите не идваха. Оставаха заклещени някъде между езика и предните му зъби, докато очите му се изцъклиха и тялото му се отпусна.

Малоун провери за пулс. Нямаше.

Мат в два хода? Нулева поправка?

Какво ли можеше да значи всичко това?

Нямаше време да мисли по въпроса. Съзнанието му бе превключило на режим оцеляване. Пристъпи към вратата, отвори я полека и видя, че извежда към площадката пред дачата. Преди да си тръгне, отдели няколко секунди да огледа мъжа, когото бе убил. На средна възраст. Зелена камуфлажна униформа. Черен пуловер. Ботуши на краката. И без бронежилетка. Може би бяха очаквали да намерят тук лесни жертви. Претърси джобовете му, но не откри нищо, което да издава самоличността му или тази на неговия работодател.

Дали тия хора бяха военни, както бе казал Белченко?

Той се затича, като се оглеждаше за подозрително движение наоколо. В светлината на включилите се прожектори видя Ярето, паркирано на петнайсетина метра по-нататък. Помисли дали да не претърси труповете за мобилен телефон, но си каза, че не би било разумно. Виждаше оградата, тъмните силуети на дърветата, виждаше и алеята, която водеше надолу по хълма към задигнатия от него камион, и взе решение: Защо да вървя натам и да измръзна по пътя? Автомобилът е тук и ме чака.

Той притича до Ярето, видя ключовете на таблото и се метна на седалката под брезентовия покрив. След кратко колебание двигателят запали.

Малоун следваше виещия се черен път към главното шосе. По средата на разстоянието видя чифт фарове да се движат към него в обратната посока. За миг го заслепиха. Той сви вдясно и избегна насрещния автомобил, който беше същият като неговия, а зад предното стъкло се виждаха две тъмни сенки. Малоун излезе на шосето и сви на юг; каросерията се друсаше бясно от скоростта, двигателят виеше. В огледалото видя, че другата кола направи обратен завой и го последва.

Той зърна човешка фигура, надвесена навън през страничния прозорец. И чу тракане на куршуми.