Стив Бери
XIV колония (6)

5

Езерото Байкал, Русия

Малоун затвори за миг очи, за да проясни съзнанието си. Стискаше здраво щурвала и насочваше носа на самолета срещу вятъра в опит да намали скоростта почти до нула. Човекът, който му бе предал самолета, се бе похвалил, че Ан-2 можел да лети и заднешком, ако попадне в насрещен вятър със скорост трийсет възела. Пилоти дори били успявали да го приземят по този начин, вместо да скачат с парашут. Ето че сега му се удаваше случай да провери.

Самолетът се тресеше и той трябваше да издърпа щурвала докрай назад, за да го задържи в хоризонтално положение — трудна задача, особено като се имаше предвид, че краищата на двете леви крила липсваха. Моторът мълчеше, бордовите уреди не работеха, в кабината бе настанал мраз поради спрялото отопление. За щастие, беше облечен с термоизолиращи и ветроустойчиви дрехи, изцяло руска военна разработка; с ръкавици, ботуши, качулка с кожена подплата.

Той усещаше как скоростта намалява, единствено насрещният вятър държеше самолета във въздуха. Две силни изпуквания привлякоха вниманието му. Натискът върху крилата бе огънал предните елерони. Самолетът губеше височина, но не плавно. Малоун стабилизира донякъде машината, но макар и застанал хоризонтално, самолетът продължаваше да пада. Той хвърли бърз поглед през прозорците и видя синкавия лед. Самолетът се залюля — първо вдясно, после вляво, но той всеки път коригираше с щурвала, успявайки да го задържи с носа срещу вятъра. През прозорците за миг нахлу слънчев лъч. Мощен порив повдигна самолета нагоре, докато го изтласкваше назад. Той нямаше представа в какво ще се блъсне долу на земята; сигурно беше само, че кацането няма да е никак меко, затова той провери още веднъж предпазните колани и се подготви за неизбежното.

Допря земята първо с опашката на самолета, ските се подгънаха, после се изправиха като пружини; мощни ветрове брулеха кабината на стария Ан-2. Стърженето на стоманените ски по коравия лед му показа, че вече не лети. Тялото му пое силата на удара, очите му щяха да изхвръкнат. С езика си усети вкус на кръв. Не можеше да направи нищо, освен да се надява, че все някога ще спре да се плъзга. Най-после тежестта на самолета си каза думата и машината спря на едно място. Слава богу, че наоколо беше празно пространство. Последно разтърсване и самолетът застана неподвижно.

Единствено бученето на кръвта в ушите му и тежкото му дишане нарушаваха тишината наоколо. Малоун се усмихна. Само това не бе преживявал досега.

Навремето бе служил като пилот на изтребител; все още имаше валидно свидетелство за управление на граждански самолет. Летял бе на какво ли не. Но в този момент бе готов да се хване на бас, че малцина бяха оцелелите след такова кацане.

Той разхлаби коланите и погледна навън. Раздрънкан, ръждясал камион, с някога червена боя на кабината, която едва се различаваше под дебелия слой замръзнала кал, се движеше към него. От корпуса на самолета върху леда бе изтекла локва гъста течност, в мразовития въздух се разнесе остра миризма на гориво. В резервоара имаше теч, и то голям. Камионът се носеше право към него, вдигайки облаци ледени кристали от повърхността на езерото. Може би идваше помощ. Определено имаше нужда някой да го закара до Бабушкин, където го очакваше транспорт. Сега от него се искаше не само да огледа дачата, но и да установи кой го бе свалил с ракета.

Камионът приближаваше, големите грайфери на гумите хвърляха буци сняг във въздуха. Вятърът блъскаше самолета, в пилотската кабина беше арктически студ. Малоун повдигна качулката на якето, за да не му замръзнат ушите. Беретата, която бе получил от отряда, беше пъхната в кобур под мишницата. Мобилният му телефон беше все така свързан с бордовата радиостанция. Той се пресегна, за да го изключи, но междувременно камионът спря на трийсетина метра и от него изскочиха двама мъже, въоръжени с автоматични пушки. Само очите им се виждаха през процепите на скиорските маски. Ако това беше делегация по посрещането му, се държеше доста странно. Двамата приклекнаха и се прицелиха.

Малоун едва успя да се претърколи от седалката на пода, когато проехтяха изстрели. Картечен откос отнесе предното стъкло на кабината. Алуминиевата обшивка на самолета беше безсилна срещу куршумите, които минаваха през нея като през хартия. Трябваше да се маха от тук. Той пропълзя през вратата на кабината към задния отсек. Толкова по въпроса за „обикновената“ разузнавателна мисия.

Малоун бръкна под якето и напипа дръжката на пистолета. После се сети, че вратата за слизане от самолета се намираше на противоположната страна на корпуса спрямо камиона. Отвори люка и скочи долу. Стрелбата продължаваше. Надяваше се на няколко секунди, преди нападателите да си дадат сметка, че се е измъкнал. Използвайки самолета за прикритие, той побягна. След двайсетина метра се спря и се обърна. Стрелбата бе престанала.

Видя единия от мъжете да заобикаля самолета откъм перката, а другия откъм опашката. Вниманието им отначало бе насочено към машината; после го забелязаха. От средата на корпуса продължаваше да изтича гориво; локвата оранжева течност се разширяваше все повече върху замръзналата повърхност на езерото. С обикновен куршум е трудно да се запали каквото и да било освен на кино. Но авиационното гориво е изключение. Много малко е нужно, за да пламне.

Той се прицели в центъра на корпуса и стреля. Нито единият от двамата не успя да реагира. Мощна експлозия освети небето, взривната вълна го събори по гръб на леда, който беше корав като бетон. Малоун се претърколи два пъти, после вдигна глава и отново погледна към самолета. От него не беше останало много; но бяха изчезнали двата проблема, превърнати в пепел и овъглени кости. Заедно с телефона му. А с него и всякаква връзка с външния свят.

Малоун заобиколи тичешком огнения ад и откри камиона. За щастие, ключовете бяха на таблото. Върху една от седалките имаше портативна радиостанция. Той се качи в кабината, натисна копчето и попита:

— Кой е там?

— Аз съм — отвърна мъжки глас на перфектен английски.

— А кой си ти?

— Първо ти.

— Аз съм човекът, който току-що неутрализира твоите хора.

— Което те прави проблем.

— Често ми се случва. Защо трябваше да стреляш по мен?

— А ти какво правиш тук?

Понеже нямаше как да му каже истинската причина, Малоун реши да смени тактиката.

— Какво ще кажеш да се видим лице в лице и да си поговорим? Американец съм. Ако това има някакво значение за теб.

— Шпионираше дома ми.

И тогава той си даде сметка с кого разговаря.

— Казвам се Котън Малоун. Ти трябва да си Александър Зорин.

Мълчанието отсреща потвърди, че е познал.

— Предполагам, че си задигнал камиона.

Малоун натисна копчето, но остави мъжа да чака няколко секунди, преди да отговори. Устата му беше суха. Накрая каза:

— В камиона съм, да.

— Карай право на изток. Излез от езерото и тръгни по главното шосе. То е единствено. Карай на север, докато видиш обсерваторията. Ще те чакам там.