Стив Бери
XIV колония (74)

73

Зорин се чувстваше по-спокоен. Бяха успели да задигнат колата на Малоун и да стигнат до Вашингтон без премеждия. Междувременно беше съмнало. Бяха взели със себе си и петте бомби заедно с електрическите кабели, които биха издали присъствието им в бомбоубежището. По пътя към столицата той беше разправил на Кели за случилото се в дачата. След това Кели му бе казал неща, които го бяха изумили; сега разбираше защо Андропов толкова се бе ентусиазирал от някакъв дребен исторически факт, привлякъл преди четирийсет години вниманието на наблюдателен служител от съветското посолство.

Оставиха колата до Юниън Стейшън, между милион други автомобили, като се надяваха никой да не реши да я търси там. В багажника се намираха четири от бомбите, готови да бъдат задействани. Още в убежището му бе хрумнала интересна идея, нов начин да отвлече вниманието и да намери работа на американците.

Преди да отидат да закусват, те бяха направили оглед на църквата „Сейнт Джон“. Сградата беше затворена за ремонт от година; цялата беше покрита със скеле, което стигаше чак до върха на кулата. Кели се бе притеснявал, че ще им се наложи да проникнат вътре много рано, преди да заприиждат богомолците. Сега това не беше необходимо, цялото каре беше заградено от висока метална ограда. Минеха ли през нея, никой нямаше да ги закача. Липсата на хора около обекта също им даваше възможност да скрият сред строителните отпадъци чантата, която бяха взели от наетата кола.

Църквата се намираше през една улица от Лафайет Парк. От другата страна на парка, само на триста метра, се издигаше Белият дом. Внушителната сграда беше ярко осветена още от ранната сутрин, готова да посрещне новоизбрания президент. След като приключиха с огледа, те влязоха на топло в едно заведение.

— Има още нещо, което трябва да обсъдим — каза тихо Кели.

Масите бързо се изпълваха с клиенти, чакащи нетърпеливо да бъдат обслужени. До ушите му достигаха реплики от разговори на туристи, политически спорове, клюки. Както едно време, беше заобиколен отвсякъде от основния си враг. Но това не беше обичайна неделна утрин. Днешният ден щеше да остане в историята.

И то по повече от един начин.

Зорин започна да яде пържените си яйца с наденица и препечен хляб.

— Няма да си тръгнем от тук, нали? — попита почти шепнешком Кели.

— Аз лично няма.

— От момента, в който отворих вратата и те видях, вече знаех, че и моето време е дошло. Твърде стар съм, за да се спасявам с бягство, да се оглеждам през рамо до края на живота си. Да се питам кога ли най-после ще ме открият.

— Няма къде да отидем — промърмори Зорин.

— Никой не ни иска, Александър. Само ние останахме от онова, което беше някога.

Той си спомни за военното училище, за школата на КГБ. Навремето никога не си бе представял, че ще е последният оцелял.

— Дадох си сметка — продължи Кели, — че тази мисия е еднопосочен билет за теб. Искам да знаеш, че за мен е същото.

— Ти си добър и лоялен офицер.

— Аз съм дете на КГБ. Родителите ми бяха офицери и ме възпитаха да бъда като тях. Не познавам друг живот.

Зорин се сети за Аня. Трябваше да й се обади и да се сбогува с нея. Твърде дълго бе отлагал, защото знаеше, че няма как да й каже истината. Сама бе предложила услугите си да издири дневника. Но това вече беше без значение и тя имаше право да знае. Той още носеше със себе си мобилния телефон, купен в Иркутск; от няколко часа беше включен, но тя още не го бе потърсила.

— Сигурно има причина да донесем и петте с нас — каза Кели.

Беше прав. Едната беше на пода, между краката му, в елегантния алуминиев куфар.

— Време е да кажеш защо.

— Трябва да отвлечем вниманието на американците — обясни Зорин. — Сега, след като знам намеренията ти, имам за теб задача, с която ще допринесеш за успеха ни. Една предпоследна изненада за противника.

На Кели идеята му допадна.

— Казвай!

Касиопея влезе в Синия салон. Още с пристигането си от Вирджиния двамата с Котън бяха дошли право в Белия дом. Мебелите бяха изнесени; на тяхно място в редица бяха подредени тапицирани столове с лице към временния подиум, издигнат пред единствената камина. Срещу подиума, до една от двукрилите вътрешни врати, беше поставена телевизионна камера. Вътре нямаше никой, вратите бяха преградени с кордон от червено кадифе.

— Скоро тук ще се случат важни неща.

Касиопея се обърна, зад нея беше Дани Даниълс.

— Радвам се да те видя — каза тя.

Президентът застана до нея.

— Котън говори с Едуин — каза тя. — Аз реших да намина насам и да хвърля един поглед.

— Важно помещение. Днес ще посрещне новия президент.

— Не звучиш особено развълнуван.

— Ще ми липсва работата.

— Нямаш ли планове за бъдещето?

Тя знаеше за него и Стефани, беше сред шепата хора, посветени в отношенията им. Останалите освен президента бяха Първата дама и Едуин Дейвис.

— С Полин се сбогувахме. Всеки поема по своя път — отвърна й той шепнешком. — Но, както казват, не ти трябва парашут, за да скочиш от самолета. Трябва ти само ако искаш да скочиш два пъти.

— Винаги умееш да поставиш нещата в контекст. Това ще ми липсва.

— Не прекалявай с носталгията, няма смисъл.

— Котън е бесен на себе си.

— Не е виновен, че Зорин е решил да си проправя път с експлозиви. Въпросът е: има ли нещо, от което трябва да се страхуваме?

Още с пристигането им бяха информирани, че Тайните служби са прегледали бункера за радиация и не бяха събрали достатъчно данни, за да се направи категоричен извод. Знаеха също, че Люк Даниълс е ранен и се намира в болница.

— Нещо за Люк? — попита тя.

— Стефани е при него. Скоро ще научим.

Тя го наблюдаваше, докато оглеждаше празния салон.

— Дълго ли трае клетвата?

— Не. Председателят на Върховния съд прочита клетвата. Първо на вицепрезидента, после и на президента. Всички стоим прави и зяпаме в камерите. Петнайсет-двайсет минути максимум. Без речи. Всичко това остава за публичната церемония пред Капитолия утре. Половин час и сме свободни. Само Фокс планира да поостане малко повече.

— Все още нямаме конкретни доказателства за наличието на ядрени бомби.

— Те са тук. Усещам ги. Трябва да си отваряш очите — каза той. — Двамата с Котън сте единствените, които можете да разпознаете Зорин и Кели.

— Утре ли се завръщаш в Тенеси?

— Да. Там е домът ми.

Дани имаше вид, сякаш вече не беше тук, сякаш съзнанието му блуждаеше някъде другаде.

— Имам лошо предчувствие — промърмори президентът. — Много лошо.

Зорин бе приключил с излагането на плана си, доволен, че и Кели бе одобрил предложената от него тактика.

— Нали разбираш — каза Кели, — че ще сме първите, нанесли пряк удар срещу главния противник?

Беше точно така и това значеше много. Той се пресегна през масата и двамата с Кели си стиснаха ръцете.

— Заедно, за Отечеството.

Бойни другари, и двамата щастливи, че всичко ще свърши така.

— Ти яж — каза Зорин. — Аз трябва да се обадя по телефона. — Той вдигна раницата си и изрови отвътре мобилния телефон. — Излизам отвън, няма да се бавя.

Докато отиваше към вратата, видя стенния часовник зад бара.

7:45.

Оставаха 4 часа.