Метаданни
Данни
- Серия
- Котън Малоун (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The 14th Colony, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боян Дамянов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Стив Бери
Заглавие: XIV колония
Преводач: Боян Дамянов
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново
Редактор: Свилена Господинова
Технически редактор: Вяра Николчева
Коректор: Симона Христова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8325
История
- — Добавяне
22
Зорин шофираше на изток по тъмното шосе; Байкал бе останал назад, пред него беше Улан Уде. Градът се бе появил на бреговете на река Уда още през XVIII в., първоначално населен от казаци, а впоследствие и от монголци. Зорин харесваше името, в превод означаваше „Червената река“, съзнателно подбрано да бъде в унисон с официалната съветска идеология. Транссибирската магистрала, както и няколкото големи шосета, които се пресичаха тук, бяха донесли просперитет на това място. Чак до 1991 г. този град с 400 000 жители бе останал затворен за чужденци, което обясняваше защо толкова много от съветските порядки все още процъфтяваха в него.
Рухването на СССР беше отприщило мощен порив за изкореняване на миналото. Всички статуи и бюстове на комунистическите вождове бяха разрушени или осквернени. Дори по едно време се говореше за затваряне на мавзолея на Ленин и погребване на тялото, но, слава богу, тази идея така и не просъществува дълго. За разлика от останалата Русия, която сякаш нямаше търпение да забрави миналото, Улан Уде го помнеше. На централния му площад все още се издигаше най-големият бюст на Ленин в света. Близо осем метра висок, излят от над четирийсет тона бронз. Благодарение на някакво специално покритие тъмната му патина бе устояла на природните стихии, а градината около фундамента беше любимо място за срещи.
В Улан Уде се намираше и най-близкото международно летище, което щеше да стане отправна точка за пътуването му до Канада. Зорин не беше богат. Службата в КГБ му бе носила минимален доход. Когато всичко свърши, той не получи нито пенсия, нито социални помощи. Което обясняваше защо повечето му колеги бяха предпочели да отидат в престъпните синдикати. Накрая и той се поддаде, но се хващаше на работа главно за местни банди, опериращи в района на Иркутск. Длъжен бе да признае пред себе си, че те се отнасяха прилично с него, плащаха му добре и той успя да събере дванайсет милиона рубли, които държеше в дачата. Част от тази сума бе отишла за пътуването на Аня, а остатъка смяташе да похарчи сега.
Зорин погледна часовника си. Американецът би трябвало вече да е мъртъв. Бе оставил указания трупът да не бъде открит. Който и да бе изпратил Малоун, щеше да дойде да го потърси.
Преди три дни си бе запазил чартърен полет, но дали щеше да го използва или не, зависеше от разговора му с Белченко. Сега самолетът вече го очакваше в Улан Уде. Той знаеше и крайната дестинация, но за Канада му трябваше виза. Разбира се, нямаше как законно да си извади такава, просто не разполагаше с време. Вместо това си бе изработил алтернатива, а обещанието да даде още пари на чартърната компания му осигури нейното така необходимо съдействие. Само дано Белченко да му бе казал истината.
В съзнанието на Зорин изплува един спомен. Денят, когато за пръв път бе заговорил Аня. Пътуваше по същото това шосе за Улан Уде, за да се наслади на звуците на града — клаксони, двигатели, полицейски сирени, да погледа прегърбените бабушки с техните забрадки и безформени дрехи, да поседи на някоя пейка, заобиколен от мъже с оръфани шуби и изпити, измъчени безизразни лица. Обичаше да се разхожда около базара — една широка павирана улица под тунел от дървета, с два реда потъмнели от времето сергии, на които се продаваха жито, каменна сол, подправки и местни зеленчуци. На някои се предлагаха дрехи и разни промишлени стоки, на други — консерви и свещи. Миризмата на тълпите — тази странна смесица от пот, мокра вълна, чесън, зеле и обработена кожа — му действаше успокоително.
Любимият му ресторант се намираше на една белосана и широка дървена веранда, недалече от паметника на Ленин. Нисък каменен зид го отделяше от базара. Тежки маси от грубо дялани дъски бяха наредени върху пода от отъпкана земя под тъмния гредоред на тавана. Стените бяха украсени с калиграфски надписи в рамки. Осветлението беше приглушено, човек можеше да намери спокойствие в някой полутъмен ъгъл. През лятото върху зида отвън изнасяха саксии с цветя. Понякога откъм улицата се чуваше тропот от конски копита.
Аня бе влязла в заведението, за да купи бутилка студена вода. Беше облечена в униформата на местната полиция. Имаше чисто естествено лице без грим и заразителен гърлен смях. Светлата й кожа беше обсипана с лунички. Всичко в нея издаваше интелигентност и реализъм, нехарактерни за младостта й. И някаква загадъчна сила.
Когато я заговори, тя ни най-малко не се смути, а отговори на въпросите му с искреност и откровеност. След това той още няколко пъти я срещна на различни места из града; поразпита за нея и установи, че е уважаван полицейски служител. Говореше се как една нощ, когато някакви мъже нападнали местен клуб, като влезли с колите си направо през витрината и започнали да бият посетителите и персонала, Аня била от първия полицейски екип, пристигнал на мястото, и лично обезвредила с голи ръце четирима от нападателите, като едва не убила двама от тях.
Хората говореха с уважение за нея. Както и за него навремето.
Той си припомни пикантния аромат, който се разнасяше от скарата. Месото беше прясно и сочно, ухаеше леко на дим. Беше я поканил на вечеря.
— Баща ми беше партиен функционер — каза му тя. — Минаваше за важен човек в този град.
— Още ли е такъв?
— Не. Пропи се и умря.
— А майка ти?
— Още е жива и иска да види дъщеря си омъжена с деца.
Той се усмихна.
— А защо дъщеря й не го направи?
— Защото очаквам от живота нещо повече. Когато бях малка, вкъщи имаше плакат от Великата отечествена война. Майка и дете, притиснати един в друг, пред окървавен нацистки щик. Отдолу надпис: ВОИНИ ОТ ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ, СПАСЕТЕ НИ! Спомням си всяка подробност от този плакат и пожелах да бъда един от тези воини.
Той също си спомняше един плакат от своето детство. Изобразяваше висока снажна жена, забрадена с кърпа, с отворена уста, от която излизаше безмълвен вик. И надпис: РОДИНАТА МАЙКА ЗОВЕ.
— Бях тийнейджърка — каза Аня. — Но си спомням времената преди Елцин. Повечето хора в този град също ги помнят. Затова съм тук. Нищо не е забравено.
Зорин беше заинтригуван. Двамата бяха непознати, но той усещаше, че нещо ги свързва. Затова я попита:
— Знаеш ли за Чаяние, на езерото?
— Чувала съм. Там ли живееш?
— Да. Не би ли желала да ми дойдеш на гости?
Скоро Аня напусна работа и се премести да живее при него. В случаите, когато поемаше ангажименти за синдикатите от Иркутск, тя също отиваше. Заедно си заработваха парите. Неговата борба стана и нейна. Зорин откри в нея другар и съдружник.
С усилие на волята той се отърси от тези мисли и намали на кръстовището, за да хване отбивката за летището. Оставаха само няколко километра.
Той погледна часовника си. 22:25. Още 50 часа.