Стив Бери
XIV колония (68)

67

Люк караше с максималната скорост, която условията позволяваха. Движеше се на запад, по междущатско шосе 66; Сю и баща й бяха дошли с него. Бегин му бе казал за другото скривалище в къщата на Чарън, където според него Брад бил скрил дневника на Талмидж.

— Видях го веднъж. Още по времето, когато с Брад бяхме в добри отношения.

— Тоест няма как да знаеш със сигурност, че дневникът е там?

— Брад беше човек на навика. Ако нещо му вършеше работа, не го променяше. Логично е да се предположи, че е съхранявал дневника на сигурно място, което да му е и подръка.

Значи си струваше да хвърли един поглед.

— Има нещо, което не разбирам — каза той на Бегин. — Ако Чарън е оставил двама непознати да ровят из архива ви, защо сте допуснали да задържи дневника?

— Брад беше особняк в много отношения. Съхраняването на дневника беше може би неговият начин да ни докаже, че наистина може да пази тайна. Никога повече не чухме за дневника, затова си мислехме, че всичко е приключило.

Часовникът му показваше почти 11 вечерта. Трябваше да се обади на Стефани. Тя се бе опитвала да се свърже с него и му бе оставила съобщение, но той нямаше какво ново да й каже и реши да изчака още малко. Нощта още не бе станала напълно противна; към вятъра, студа и снега засега не се бе прибавила поледица, което беше добре. Асфалтът беше мокър; снегът се топеше при докосването до повърхността. Усещаше, че може би е надушил нещо важно. Но се движеше слепешком.

Люк намери изхода и отби вляво по същия двулентов път, на който с Аня си бяха премерили силите. Няколко километра по-нататък мина под арката от ковано желязо и даде газ през гората към имението на Чарън.

Бегин носеше две фенерчета и влезе пръв вътре.

— Не съм бил тук от години. По дяволите, на какво е заприличала тази къща! А някога беше толкова величествена…

— Така става, когато хората не се разбират помежду си — каза Люк.

— Може ли най-напред да видя архива, който си открил?

Люк не желаеше да губят време, но реши, че един бърз поглед в скривалището няма да им навреди. Той ги поведе към кабинета и се провря през дупката в стената. Брадвата на Аня беше на пода, където я бе захвърлила. Сю остана отвън да пази, въоръжена с пушката.

Двамата с Бегин оглеждаха тайната стая.

— Изумително! — каза той. — Трябва да пренесем всичко това на сигурно място.

— Шефката ми каза, че ще ти помогне. Можеш да разчиташ на нея.

Бегин погледна книгата под стъкления похлупак.

— Рядко издание. Струва около двайсет и пет хиляди долара. Познавам наши членове, които биха платили дори повече.

— Приключи ли?

Бегин схвана по тона му, че трябва да побързат, и двамата излязоха от кабинета. По-възрастният мъж тръгна по стълбите към горния етаж, където дълъг коридор извеждаше до двукрила врата. Люк пое дълбоко дъх и последва бащата и дъщерята Бегин.

Спалнята беше недокосната, всички мебели бяха по местата си, дори леглото беше оправено, но въздухът вонеше на мухъл и плесен. Беше много влажно.

— Ето тук — каза Бегин, като посочи с ръка една открехната врата.

— Вие двамата влезте — обади се Сю. — Аз ще пазя отвън.

Той долови напрежението в гласа й.

— Нещо не е наред ли?

— Не ми харесва това място.

И на него не му харесваше, но дотук нищо не му се бе сторило подозрително.

— Би ли споделила?

— Просто усещам, че нещо не е наред.

Той реши да послуша инстинктите й и даде знак на Бегин да побързат. Двамата се озоваха в дрешник, по-голям от спалнята в апартамента му. Нищо не висеше по закачалките, навсякъде се виждаха само голи рафтове и празни шкафове с отворени врати.

— Тук беше — каза Бегин.

Той посочи с пръст последния шкаф — махагонов правоъгълник, в който имаше само метална релса за закачалки и няколко лавици над нея. Намираше се в края на една от дългите стени, а останалите шкафове бяха наредени по протежение на късата, под ъгъл спрямо него.

— Една вечер тук имаше парти — продължи Бегин. — И Брад в свой стил реши да се изфука. Доведе ни тук и се хвана за релсата, по която тогава висяха ризи. — Бегин му подаде фенерчето и стисна в ръка голия метал. — Завъртя я ето така.

Чу се щракване и шкафът се плъзна вдясно; мъжът го доизбута с ръка и отзад се показа малка ниша.

— Бас държа, че Чарън е бил фен на „Хари Потър“ — каза Люк.

Бегин се засмя.

— Нищо чудно. Брад обичаше мистериите. Падаше си и малко актьор. При това нелош.

Той насочи фенерчето към нишата. Оказа се малко помещение, приблизително метър на метър. Вътре имаше само черен метален шкаф за документи с четири чекмеджета. В горния десен ъгъл се виждаше секретна ключалка. Бегин се надяваше тя да не е заключена и се зарадва, когато горното чекмедже се плъзна свободно навън.

— Какъв е смисълът да се заключва — възкликна той, — след като така и така е скрита?

Слава богу, Чарън не беше чак такъв педант. В горното чекмедже имаше книжа, повечето банкови разпечатки, финансови отчети и сертификати за закупени акции. Във второто имаше нотариални актове, скици и други имотни документи.

— Брад беше доста заможен — обясни Бегин. — Притежаваше около двайсет милиона.

— А вдовицата и децата му не са могли да си поделят наследството?

— Така излиза.

Третото чекмедже беше празно, но в най-долното удариха джакпота.

Голям, подвързан с кожа том.

Бегин го извади и отгърна първата страница. Люк му светна с фенерчето и двамата прочетоха заедно първия абзац.

Истинна хроника за дейността на Братството на Синсинати, извършена по възложение на правителството на Съединените щати и на управата на няколко щата през последната и най-голяма война с Британия, продължила от 8 юни 1812 до 17 февруари 1815 г., предназначена да съхрани и предаде на поколенията тези събития по такъв начин, че да се даде пълно разбиране на всички, които биха могли да се интересуват. Нека се знае, че всеки член на това братство е истински и верен патриот и че наше единствено желание е да служим на отечеството си с чест и достойнство.

Бенджамин Талмидж

8 август 1817 г.

— Това е — каза Бегин.

От горната страна на дневника се подаваше листче, отбелязващо страница. Люк направи знак на другия мъж да отвори на мястото, горе-долу по средата на тома.

На 24 август 1814 г. вечерта се случи нещо позорно, каквото — жал ми е да го кажа — не бях очаквал да доживея да видя. В столицата топовен огън ехтя през по-голямата част от деня, а когато взривовете престанаха, чувствата на местните жители бяха оставени да се люшкат между плаха надежда, че техните съотечественици са надделели, и смразяващ страх, че всичко е загубено. Скоро те откриха, че облаците прах, които се носеха над гората, идват от британските сили. За жалост, американските войници бяха напуснали столицата в бягство. Викът „Главорезите са близо“ се чуваше от мъже на коне, които се отдалечаваха. Останалите милиции захвърлиха оръжието и се разбягаха като подплашени овце във всички посоки, само не и към врага. И макар да възкликваха, че са оказали достоен отпор на британците и че са свършили мунициите, бегъл поглед в паласките им би показал, че не са изстреляли нито фишек.

В правителствената резиденция Доли Мадисън очакваше завръщането на съпруга си, който бе заминал преди два дни да инспектира фронта. Той трябваше да се върне към полунощ и масата за вечеря бе сложена за него и за антуража му. Но при вида на навлизащите в града британци той промени плановете си.

Голям страх настана да не би госпожа Мадисън да се окаже обградена в резиденцията с отрязан път за бягство. Най-после и тя напусна града с конски впряг малко преди пристигането на настъпващите британски части, които завладяха града по залез.

Най-напред те влязоха в зданието на Капитолия и Джордж Кокбърн, британският командир, седна на стола на председателя и попита подигравателно: „Да бъде ли опожарено това гнездо на демокрацията на янките? Който е съгласен, да извика «Да!».“ Хората му нададоха одобрителни възгласи и той обяви предложението за единодушно прието. Столове, мебели, книги, карти и други документи бяха натрупани на купчина и запалени. Скоро цялата сграда гореше. Огънят беше толкова буен, че мраморните колони се сриваха под тежестта си. Огнени езици излизаха от прозорците и запалиха някои от близките къщи, в които архиви на Конгреса бяха оставени на съхранение. В крайна сметка сградата беше напълно разрушена.

Люк се запита защо ли точно този пасаж бе обозначен с листчето.

— Всички знаем, че през войната от хиляда осемстотин и дванайсета са ни наритали яко задника.

— Така е. Талмидж е бил свидетел. Това е изключително точен разказ на очевидец. Който явно е бил и изключително важен за Аня Петрова.

В къщата отекна трясък. Втори. Трети, четвърти. Звукът не можеше да се сбърка с нищо друго.

Изстрели.