Стив Бери
XIV колония (5)

4

Живор, Франция

8:50 ч.

Когато Касиопея Вит усети, че нещо не е наред, беше твърде късно. Преди два дни нейните каменоделци бяха пробили поредица от дупки във варовика — не с модерни бормашини, а така, както техните предци го бяха правили преди 800 години. Дълго желязно длето с кръстато острие, дебело колкото мъжки палец, се набиваше с чук в скалата, после се завърташе под ъгъл около оста си и продължаваше да се набива навътре, докато се получеше кухина с правилно кръгло сечение и дълбочина десетина сантиметра. Дупките бяха разположени на около педя една от друга и образуваха отсечка с дължина десет метра. Линийки не се използваха. Както в древни времена, тази функция изпълняваше дълго въже с възли на равни разстояния. Впоследствие всяка от кухините щеше да се запълни с вода, да се затапи и да се остави да замръзне. През лятото вместо с лед камъкът се разцепваше с метални клинове или пък в дупките се вкарваха сухи парчета дърво и се мокреха с вода, докато се раздуят. За щастие, тези дни температурата бе слязла достатъчно ниско и майката природа щеше да се притече на помощ.

Кариерата се намираше на три километра от френското й имение. В течение на близо десетилетие тя се бе трудила здраво, за да изгради замък единствено с инструменти, материали и строителни техники от XIII в. За целта бе закупила парцел земя, обитаван навремето от Луи IX — единствения крал на Франция, канонизиран след смъртта му. Там се намираха не само руините на кралския замък, но и едно шато от XVI в., което тя бе ремонтирала и превърнала в свой дом. Имението й се наричаше „Роял Шампан“, по името на един от кавалерийските полкове на Луи XV.

Каменната отбранителна кула през Средновековието била възприемана като символ на феодално могъщество, а замъкът край Живор първоначално бил замислен като военно укрепление, с високи стени, ров с вода, крайъгълни кулички за стражите и масивна кула. Сринат със земята преди близо три века, той се бе превърнал в мисия за Касиопея. И сега, също както в средните векове, околностите предлагаха в изобилие камък, вода, пръст, пясък и дърво — всичко необходимо за неговото изграждане. Каменари, зидари, ковачи, дърводелци, грънчари работеха за нея шест дни в седмицата срещу добро възнаграждение, като условието бе да се обличат в същите дрехи като своите предшественици отпреди осем века. Строителната площадка беше отворена за публика, а входната такса отиваше за покриване на разходите, макар в голямата си част парите да излизаха от собствените й твърде дълбоки джобове. По предварителни разчети за завършване на проекта й щяха да отидат около двайсет години.

Каменарите огледаха дупките. Водата вътре бе станала на лед, тънки цепнатини се бяха образували от разширяването — знак, че всичко беше готово. Скалната стена се извисяваше на много метри над околния терен; беше сравнително гладка, без големи пукнатини. Още преди месеци работниците бяха извлекли всичкия използваем материал на равнището на земята и сега вече добиваха от височина двайсет метра, като ползваха скеле от дървени греди, дъски и въжета. Трима мъже с големи чукове заудряха по по-малки чукчета с изострени от едната страна раздвоени глави, които се вкарваха в цепнатините и ги разширяваха. По този начин, възползвайки се от естествената структура на камъка, те произвеждаха една обща цепнатина, докато се отцепеше голям къс скала с относително правилна форма. Тежък и уморителен процес, но вършеше работа.

Мъжете ловко боравеха с инструментите си, звънът на метал се сливаше в единен ритъм. В скалата се бяха образували достатъчно цепнатини, което показваше, че са близо до целта.

— Всеки момент ще се отчупи! — извика един от мъжете.

Това бе сигналът да преустановят работа.

Всички стояха мълчаливо и оглеждаха каменната стена, която се издигаше на още двайсетина метра над главите им. Химически изследвания бяха показали, че този сивобелезникав камък е богат на магнезий, което го правеше изключително твърд, идеален като строителен материал. Под скелето каруца, застлана със сено, очакваше да поеме по-малките каменни отломки — онези, които един човек можеше да повдигне и натовари сам — и да ги откара на строежа. Сеното служеше да омекотява триенето между камъните, за да не се изронват един в друг. По-големите блокове щяха да бъдат нарязани на място и след това превозени по същия начин. Тук беше изходната точка за цялото начинание.

Каменен блок с размерите на мерцедес се отчупи от скалата и се сгромоляса на земята под тях. Мъжете изглеждаха доволни от резултата. Касиопея — също. От този трофей можеше да се получи много строителен материал. В каменната стена остана празнина като от изваден огромен зъб. Това беше първият им успех на такава височина. Сега щяха да продължат вляво и вдясно и да отцепят още няколко такива, преди да повдигнат скелето още по-високо. Тя обичаше да наблюдава хората си по време на работа — облечени както преди стотици години, само че с модерни якета и ръкавици. Както и с каски и предпазни очила — за каквито специално бе настоял застрахователят й. И тя се надяваше историята да й прости.

— Браво на всички, добра работа свършихте — каза шефът.

И тя кимна в знак на съгласие.

Мъжете заслизаха по дървените подпори. Тя остана още малко да се полюбува на кариерата. С повечето работници се познаваха от години. Тя плащаше добри надници, при това целогодишно, като им осигуряваше жилище и храна. Френските университети бяха неизчерпаем източник на стажанти, всички изгарящи от желание да бъдат част от нейния уникален проект. През лятото наемаше сезонни работници, но сега в зимното мъртвило при нея оставаха само най-запалените. Запланувала си бе да прекара деня изцяло на строежа. Три от четирите външни крепостни стени бяха почти завършени, а придобитият току-що камък щеше да стигне за голяма част от четвъртата.

И тогава се чу пукот. После още един. Което не беше необичайно, понеже бяха нарушили целостта на скалния масив.

— Махайте се от там, всички! — извика тя към мъжете, скупчени в подножието. — Бягайте! Веднага!

И размаха ръце, за да им даде знак да се отдръпнат от скелето. Не знаеше какво точно става, но ситуацията изискваше предпазливост. Звуците от разцепването на камъка ставаха все по-силни, вече звучаха като далечни изстрели от картечен пистолет — звук, който твърде добре познаваше. Трябваше да се маха от тук. Тя се обърна и тръгна към десния край на платформата, от който беше по-лесно да се слезе. Но в този момент къс варовик се отчупи и се стовари с трясък върху най-горните дъски. Цялото скеле потрепери под краката й. Нямаше за какво да се хване и за да запази равновесие, тя се просна по лице върху студеното дърво и се хвана с две ръце за ръбовете, докато люлеенето утихна. Дървената конструкция по чудо бе останала цяла, главно благодарение на естествената си гъвкавост. Отдолу се чуваха гласове, които я питаха дали всичко е наред.

Тя се надигна на колене и надникна над ръба.

— Нищо ми няма.

После се изправи на крака и се отупа от прахоляка.

— Ще трябва да огледаме скелето — провикна се тя към мъжете долу. — Здраво удари.

Нов пукот привлече вниманието й.

Скалната маса над опразненото от каменния блок пространство се бе отцепила по протежение на един седиментен слой и изведнъж земното притегляне от съюзник се бе превърнало в техен враг, възползвайки се от слабите места в скалата. При цялата си привидна неуязвимост камъкът можеше в един момент да се окаже крехък като дърво.

Мощен пукот като две последователни експлозии разтърси скалата.

Прах и пясък се сипеха във въздуха. Нов огромен камък се стовари отгоре, като за малко не отнесе скелето. Пътят напред беше отрязан. Затова Касиопея се извърна и хукна в обратната посока, към отсрещния край на платформата. Зад гърба й каменна лавина помете част от подпорните стълбове.

Касиопея видя, че всичките работници бяха избягали далече от опасността. Оставаше само тя.

Нов огромен камък се откъсна и се стовари върху голите дървени греди. Още малко и под краката й нямаше да остане нищо здраво. Тя погледна надолу и на десетина метра под себе си видя каруцата със сеното, която не бе помръднала от мястото си. Слоят сено й изглеждаше достатъчен на дебелина, но нямаше как да знае това със сигурност.

За съжаление, нямаше избор.

Тя скочи от скелето надолу с главата, после тялото й се преобърна във въздуха с гърба напред. Ако бе пресметнала вярно падането си, каруцата трябваше да се намира точно под нея. Чу как някъде назад дървената кула се срива под каменната лавина. Миг по-късно се приземи насред сеното, което смекчи силата на удара. Отвори очи, наоколо продължаваха да се сипят камъни и отломки от дървени греди.

Касиопея се надигна и огледа пораженията. Работниците се скупчиха наоколо, като един през друг я питаха дали е ранена. Тя поклати глава и още веднъж ги огледа, за да се убеди, че всички са живи и здрави.

— Май ще се наложи доста да разчиствате тук — каза тя, после скочи от каруцата.

Още беше в шок, но си каза, че такива неща се случват, особено на проекти от подобен мащаб. За щастие, до момента не бяха имали нито една съществена злополука.

Касиопея беше магистър по средновековна архитектура; дисертацията й беше върху Пиер де Монтрьой, един от най-изявените представители на готиката от XIII в. Само проектирането на замъка й бе отнело близо година; надяваше се да е жива, за да го види завършен. Нямаше 40, така че не възрастта беше проблем, а рисковете, които поемаше, и то не само да бъде затрупана от падащи камъни. През годините се бе оказвала в твърде опасни ситуации. Ако човек прекарва твърде дълго време сред хора с пушки, все някоя някъде ще гръмне. За момента можеше да се каже, че й бе вървяло. Както и днес.

Работниците тръгнаха да разчистват отломките. А в джоба й мобилният телефон извибрира.

През последните две-три седмици Касиопея работеше повече със семейната си корпорация, базирана в Барселона. Получила я бе в наследство от родителите си като тяхна единствена наследница, притежаваща активи за милиарди долари, разпръснати на шест континента. Обикновено правенето на бизнес беше сред най-непривлекателните й занимания, затова бе поверила управлението на фирмите си на компетентни мениджъри, но в последно време с работата отвличаше вниманието си от други неща. Когато усети вибрацията, първата й мисъл бе, че отново я търси главният изпълнителен директор.

Но се оказа есемес.

Тя чукна с пръст по иконата и на дисплея се появи името на подателя. Стефани Нел.

Това беше може би последният човек на света или може би предпоследният, с когото би желала да има нещо общо в този момент.

Тя прочете съобщението.

Котън е в беда. Не бих те занимавала, ако не беше сериозно.