Стив Бери
XIV колония (52)

51

Люк се движеше по шосето на северозапад от Вашингтон в посока Мериленд. Агенти на Тайните служби бяха върнали колата на Фриц Стробъл на собственика му, а на него му бяха предоставили безличен седан без обозначителни знаци. Неговият мустанг сигурно още се въргаляше из онова гробище за коли във Вирджиния, където щеше и да си остане, понеже не си бе дал труд да го застрахова изцяло, беше платил само задължителното; все пак не го бе купил, за да прави с него каскади по шосетата. Сметката за реставрирането му щеше да възлиза на много хиляди долари — далеч повече, отколкото можеше да си позволи да налива в една петдесетгодишна кола.

Беше поспал няколко часа и дори бе закусил. Стефани му позвъни около 7 сутринта и му каза какво иска от него, като му продиктува адреса на Лорънс Бегин — сегашния президент на Братството на Синсинати в Джърмънтаун, щата Мериленд.

— Трябва да знаем всичко за Четиринайсетата колония — каза му тя. — Имаш разрешението ми да се проявиш в пълния си чар.

При тези й думи Люк се усмихна. Обикновено Стефани изискваше от хората си дипломатичност. Не и този път.

Люк усещаше, че събитията ускоряват ход; тя му каза, че Малоун и Касиопея са се върнали в Щатите и се занимавали със Зорин. Мобилният телефон на Аня бил още у нея и тя го държала включен, но засега не бил звънял. Тя го увери, че когато Зорин позвъни, те ще бъдат готови.

В това той не се съмняваше.

Стефани никога не влизаше в бой неподготвена. Дори вчерашното й уволнение не й се бе отразило. Но може би това се дължеше и на факта, че имаше зад гърба си президента на Съединените щати. Макар и само за още няколко часа.

Той откри адреса в едно предградие на Джърмънтаун. Къщата на Бегин се оказа голяма, правоъгълна, облицована с боядисани в бяло дъски, кацнала на върха на малък хълм сред други подобни стари къщи. По нещо напомняше дома на Чарън във Вирджиния, включително с портата от ковано желязо, след която вероятно започваше застлана с чакъл алея за коли. Люк отби от шосето и тръгна по алеята под тунела от голи дървета към къщата.

Две неща моментално привлякоха вниманието му. Паркираният зад дърветата в края на алеята автомобил. И разбитата входна врата на къщата, която висеше полуотворена на пантите си.

Той спря колата, стисна в ръце беретата и се затича към входа, но не влезе, а се спря на прага, като се ослушваше за шумове. Нищо. Надникна вътре и видя входно антре, обзаведено със старинни мебели.

Люк влезе и застана опрян с гръб в стената, като оглеждаше огрения от слънцето интериор за признаци на опасност. После хвърли поглед в една-две стаи и веднага забеляза обърнатите мебели, разпраните тапицерии, изтърбушените кресла, разпилените по пода книги. Бюрата бяха претършувани, с извадени чекмеджета, чието съдържание се въргаляше наоколо. Сякаш ураган бе минал през стаите. Някой явно много бе държал да открие онова, което търсеше.

Той насочи вниманието си към вътрешното стълбище.

Върху дървените стъпала, близо до горната площадка, имаше проснат по гръб труп. Около него се виждаха локвички съсирена кръв. Люк изкачи стъпалата и преобърна трупа по очи. Под него имаше затисната автоматична пушка, която изтрополи надолу по стълбите. Люк застина и се заоглежда да види дали шумът не бе привлякъл нечие внимание.

Нищо.

Трупът беше на мъж, около трийсет и пет годишен, с къса коса и груби черти на лицето. Дълбокият разрез напреки на шията му приличаше на втора уста, разтегната в усмивка. Той обясняваше и причината за смъртта.

Чу се шум.

От долния етаж.

Люк слезе на пръсти и се обърна по посока към шума, изключил сетивата си за всичко друго. Вляво от него беше вратата на трапезарията, широко отворена; на пода лежеше друг труп с прерязано по същия начин гърло. Право напред имаше още една врата, вероятно водеща към кухнята. Леко открехната. Той се приближи, притиснал гръб към стената, и надникна през процепа. От другата страна наистина се виждаше кухня. С лявата си ръка той блъсна вратата навътре и влезе.

Нямаше никой.

През прозорците нахлуваше слънчева светлина и се отразяваше в мраморните плотове и уредите от неръждаема стомана.

Какво се бе случило тук?

Тъкмо се готвеше да огледа останалата част от къщата, когато отново чу шум. Зад себе си. Извърна се и получи рязък удар в гръкляна.

Мъчеше се да диша, но напразно.

Нещо се стовари върху лявото му слепоочие.

Последното нещо, което видя, преди да му причернее, бе лъскавото острие на нож.

* * *

Малоун беше седнал в едно бистро на главната улица в Ийстпорт и довършваше чиния с яйца, бекон, препечени филийки и кафе. Зорин и Кели ги нямаше вече повече от два часа. Двамата с Касиопея ги бяха видели как слизат на брега с малкия си сал. Както и можеше да се очаква, влязоха в града и по мобилния телефон на Кели си поръчаха такси, което пристигна след няколко минути. Малоун и Касиопея не тръгнаха след тях. Вместо това дронът горе в небето ги наблюдаваше отдалече, а по телефона операторите ги уведомяваха в реално време за всяка тяхна стъпка.

Таксито ги бе откарало до летището на Ийстпорт, което се намираше близо до индустриалната зона. Двамата бяха влезли в малкия терминал и след минути бяха излезли, насочвайки се към няколко паркирани в редица коли, качили се бяха в една от тях и бяха отпътували.

Явно бяха наели кола на името на Кели.

Докато дронът продължаваше да ги наблюдава отвисоко, Малоун реши да изпрати Касиопея след тях, като я предупреди да остане далече назад. Бяха му казали, че ресурсът на дрона се изчерпва, затова Касиопея трябваше да го замени. Той щеше да я настигне по-късно. Важното бе да не изгубят Зорин.

Малоун вече бе позвънил на Дейвис и го бе уведомил за другите си намерения. И докато чакаше, бе решил да похапне.

Келнерката дойде да вдигне празната му чиния. Отвън Ийстпорт оставаше все така притихнал, което бе разбираемо в разгара на зимата; гъсти черни облаци закриваха небето. Задаваше се сняг. Той се надяваше вече да е някъде на юг, преди да завалеше. В бистрото нямаше много хора, но беше едва 10 часа в събота сутрин. Бял форд таурус спря до бордюра и той видя как от него слязоха двама мъже в тъмносините униформи на щатската полиция.

Влязоха в бистрото, намериха го и му се представиха.

— Казаха ни, че се нуждаете от помощта ни — каза единият. — Нещо във връзка с националната сигурност.

Малоун долови скептицизма в гласа му.

— Струва ви се несериозно, така ли?

Полицаят се усмихна.

— Това е без значение. Когато шефът на щатската полиция ни се обади в събота сутрин и ни нареди да дойдем тук, ние идваме.

За чест на Едуин, човекът знаеше как да свърши работа. Малоун му бе обяснил, че най-добрият начин да държат Зорин и Кели под око е да им сложат няколко опашки, които да се редуват през стотина километра. Така трудно щяха да бъдат забелязани. Засега трябваше да ги проследят през Мейн, затова Едуин бе потърсил помощта на щатската полиция. Най-вероятно Зорин и Кели отиваха на юг през Нова Англия и във всеки щат щеше да ги чака поредната опашка. А колко по-лесно би било просто да им пуснат един дрон, но в Съединените щати това би предизвикало истинска каша от правни проблеми.

Няма значение, старомодният начин също щеше да свърши работа. С нужните подкрепления.

Той допи кафето си и каза:

— Трябва да отидем до летището.

Пътуването беше кратко, малко повече от километър и половина, а в терминала имаше само едно гише за коли под наем. Той помоли двамата полицаи да дойдат с него, в случай че възникне проблем. Нищо не убеждава по-ефективно от униформи, значки и оръжия, поставени в кобури.

Отидоха на гишето и Малоун каза:

— Преди около два часа сте дали автомобил под наем на двама мъже. Искаме да погледнем документацията.

Чиновникът на гишето имаше вид, сякаш ще им се опъне, но строгият поглед на Котън и присъствието на двамата униформени свършиха работа. Мъжът им подаде договора за наемане на колата на името на Джейми Кели; заплащането бе извършено в брой. Не беше посочена точка на връщане на автомобила.

— Колата тук ли се връща? — попита Малоун.

— Така казаха.

— Вие имате джипиес устройства на всички автомобили, нали така?

— Разбира се. Можем да ги издирим, ако се наложи.

— Искаме да проследим тази кола.