Стив Бери
XIV колония (27)

26

Русия

Зорин седеше в самолета и чакаше. Излитането от Улан Уде се бавеше вече с половин час. Той бе направил резервацията си онлайн и я бе потвърдил устно по телефона след разговора си с Белченко в банята. Трябваше да лети без междинно кацане до остров Принц Едуард. Пресметнал бе разстоянието на малко над осем хиляди километра. От чартърната компания му бяха препоръчали Гълфстрийм G550, който обещаха да му доставят в Улан Уде по залез, готов за път.

Зорин бе превключил изцяло на работен режим, действията му бяха автоматизирани, плод на дълги тренировки. С пристигането си бе огледал отвсякъде самолета. Полетът щеше да трае около десет часа и половина. С отчитане на часовата разлика от половин денонощие, щеше да пристигне в Канада преди 11 часа същата вечер.

Бяха му казали, че агент на чартърната компания ще го посрещне на летището в Улан Уде, което може би обясняваше забавянето, понеже в самолета го чакаха само двамата пилоти. Единият щеше да управлява машината, докато другият почиваше. От компанията бяха препоръчали четирима, но той бе отказал.

Твърде много свидетели.

Салонът беше просторен и луксозен, кристални чаши за вино проблясваха върху орехови масички. От всяка страна имаше по осем овални прозорчета, които приличаха на големи черни точки върху кремавите стени. Освен деветте удобни кожени кресла имаше и две големи канапета, поставени едно срещу друго по протежение на стените. Зорин си беше поръчал храна, защото цял ден не беше слагал нищо в уста и стомахът му се бунтуваше. Самолетът предлагаше още безжичен интернет и сателитна телефонна връзка, които той смяташе да ползва, за да проучи крайната си цел и да разговаря с Аня.

Климатичната инсталация на машината го караше да забрави суровата сибирска зима, осветлението беше приглушено и действаше успокояващо. През предната врата влезе мъж с дебело вълнено палто. Беше набит, с гъста коса върху квадратната глава и високи славянски скули, зачервени от студа. Облечен беше с безличен костюм и се представи като агент на чартърната компания, дошъл, за да оформят сделката по наемане на самолета. На едната си ръка имаше ролекс със скъпоценни камъни, на другата — пръстен с голям диамант на малкия пръст.

Нищо от това не впечатли Зорин.

— Закъсняхте — каза на руски той.

— Трябваше да вечерям.

— И ме оставихте тук да ви чакам?

Тъмните очи на мъжа го изгледаха с намръщено уважение.

— Разбирам, че бързате. Но пък вие сигурно разбирате, че аз всеки ден работя с такива като вас.

— Знаете ли какво искам? — попита той, когато мъжът седна на коженото кресло срещу него.

— Казаха ми, че искате да стигнете от точка А до точка Б, без който и да било да научи за това.

Устните на мъжа се разтегнаха в дразнеща усмивка. На Зорин му идваше да го напсува. Това беше нещото, което най-много мразеше в новата Русия: всеки смяташе всекиго за мошеник. Никой дори не си представяше, че чувството за дълг и чест също можеше да бъде мотивиращ фактор.

— Освен това имам указания от компанията да осъществим трансакцията преди вашето отпътуване.

Зорин довърши мислено изречението му.

Понеже не те познаваме.

Той се пресегна и вдигна от пода раницата, която носеше със себе си от дачата. Вътре имаше три пачки банкноти, всичките от 5000 рубли, пристегнати с ластици. Той ги хвърли върху масичката.

— Десет милиона рубли.

Човекът насреща дори не мигна.

— Вие наистина сте самоуверен човек, след като се разхождате с такива суми пари.

— Аз съм човек, когото е по-добре да не ядосваш.

Агентът свали назад облегалката на креслото си и го изгледа самонадеяно.

— Ние сме свикнали да работим с опасни хора. Този самолет струва три милиарда рубли. Може да достигне всяка точка на земното кълбо. Мъжете като вас ценят такива играчки.

— И аз показвам оценката си, като ви плащам повече, отколкото струва пътуването.

— Така е. Сега относно специалните услуги, които сте заявили. Ще подадем полетен план до Ню Йорк. Маршрутът минава над остров Принц Едуард. Как смятате да се озовете на земята?

Зорин бе обмислял няколко възможности. Липсата на виза и фалшиви документи означаваше невъзможност да влезе в страната по обичайния начин. Фалшив сигнал за неизправност би позволил на самолета да поиска аварийно кацане, при което той да се опита да се измъкне незабелязано от летището. Но това носеше множество рискове. Понастоящем никой не знаеше, че ще пътува на Запад, и той предпочиташе да си остане така. Имаше един-единствен начин планът му да проработи.

— Ще скоча — каза той.

— Така си и помислих.

Зорин го бе правил и преди, при това неведнъж. Обучението му в Спецназ включваше скокове с парашут в рискова среда. В Афганистан на два пъти бе скачал нощно време в зони, далеч по-опасни от Канада.

— Когато стигнем, трябва да намалим рязко височината — каза той. — Допускам, че може да се измисли благовиден предлог.

Агентът се надвеси напред и размаха ръце над пачките с пари.

— При тази щедрост от ваша страна — усмихна се той — все ще измислим нещо. Вие ще информирате пилотите къде точно искате да скочите, нали?

Зорин посочи компютърния терминал върху една от масите, където имаше оборудван малък офис.

— Ще открия мястото. Ще ми трябват и карти. Дали компанията ти има карти на острова?

— Да, разбира се.

Агентът взе парите от масата и ги натъпка в джобовете си.

— На твое място бих внимавал, като разнасям толкова много пари насам-натам — каза Зорин.

— Уверявам ви, отвън ме чакат мъже, не по-малко опасни от вас. — Агентът стана от креслото. — Е, драго ми беше. Приятен полет.

Двамата така и не се представиха с имената си. Не беше и нужно. В полетния план фигурираха само имената на двамата пилоти; на хартия самолетът пътуваше за Ню Йорк празен, за да вземе клиент. Това беше още едно от условията на чартърния договор.

— Парашутът е в задния отсек — каза агентът. — Заедно с очила за нощно виждане.

Тези хора очевидно знаеха как да се грижат за клиентите си. За разлика от едно време днес всяко нещо можеше да бъде поръчано и доставено.

— Пилотите няма да ви безпокоят. Те си имат свое отделение за почивка. Казано им е да не задават въпроси, а само да изпълняват указанията ви. Убеден съм, че знаете как да давате указания.

С тези думи агентът си тръгна.

Макар твърде много да си падаше по показния лукс — една черта, която Зорин презираше, човекът очевидно си разбираше от работата.

А това той ценеше високо. Пътуването бе пресушило почти всичките му спестявания. В раницата му бяха останали само няколко хиляди рубли и малко долари. Но той нямаше нищо против. Всичко друго, от което имаше нужда, можеше да си набави по пътя. В Спецназ ги бяха учили да оцеляват в трудни условия. Можеше само да се надява, че все нещо му бе останало от онези времена, което да му свърши работа в Северна Америка. Но всичко зависеше от това дали щеше да открие Джейми Кели.

Пилотите започнаха да се подготвят. Единият го информира, че излитат след петнайсет минути.

Зорин погледна часовника си. Още 49 часа.