Стив Бери
XIV колония (7)

6

Чаяние, Русия

16:20 ч.

Александър Зорин остави дрехите си в преддверието и се наведе почти до земята, за да мине през обвитата с животински кожи врата. Помещението, в което се озова, беше тъмно и потискащо. Лоена свещ мъждукаше в единия ъгъл; на бледата й светлина едва се виждаха очертанията на кръгла стая от дървени трупи. Стените бяха без прозорци и целите покрити със сажди от десетилетия палене на огньове. В центъра имаше натрупани на купчина камъни, а под тях гореше буен огън. Димът излизаше през дупка в тавана; напечените камъни излъчваха суха жега, в която едва се дишаше, а от кожата струеше пот.

— Харесва ли ти моята черна баня? — попита той другия мъж, който вече седеше на една от пейките около огъня.

— Липсваше ми, да знаеш.

И двамата бяха голи и не се срамуваха от телата си. Зорин беше запазил добра физическа форма, с широк гръден кош и мускулесто тяло, макар че тази година навършваше шейсет и две. Имаше един-единствен белег, парче сбръчкана и избледняла кожа, от лявата страна на гърдите — спомен от предишен живот. Беше висок, а лицето му изразяваше самонадеяност. Буйната му черна грива сякаш винаги имаше нужда от ножица или поне гребен. Момчешките си черти, по които жените толкова много си падаха — особено тънкия нос и устни — бе наследил от баща си. Дясното му око беше зелено, а лявото — сиво или кафяво в зависимост от светлината; тази особеност пък му бе останала по майчина линия. Сякаш имаше две лица, насложени едно върху друго — аномалия, която много пъти бе използвал в своя изгода. Гордееше се с образоваността си, придобита в официални учебни заведения. Принуден с десетилетия да живее в изгнание, той се бе научил да потиска нуждите и навиците си.

Зорин пристъпи и седна на пейката; дъските бяха влажни и горещи.

— Построих я, за да прилича на черните бани от едно време.

Някога всяко сибирско селце бе имало баня точно като тази, където местните хора да избягат от почти целогодишния студ. Сега повечето от тези бани вече ги нямаше — отмрели бяха заедно със света, който ги бе създал.

Гостът му беше флегматичен руснак, поне с десет години по-възрастен от него, с напевен глас и пожълтели от никотин зъби. Рядката му руса коса не допринасяше с нищо за мъжествеността му. Казваше се Вадим Белченко и за разлика от него никога не бе живял в изгнание.

Но Белченко знаеше какво е да бъдеш отхвърлен като ненужен. Навремето се бе издигнал до висок пост — завеждащ архивите на Първо главно управление на КГБ, външното разузнаване. След разпадането на Съветския съюз и края на Студената война длъжността му веднага бе станала излишна, тъй като тези тайни вече нямаха значение.

— Радвам се, че се съгласи да дойдеш — каза Зорин на госта си. — Много време мина, тези проблеми трябва да се решат.

Белченко беше полусляп, но носеше пердетата на очите си гордо, като атестат за мъдрост. Зорин бе изпратил хора да го доведат преди два дни. Откакто бе пристигнал, гостът му прекарваше повечето време в банята, попивайки с порите си жегата и тишината.

— Чух самолет — каза Белченко.

— Имахме посетител. Предполагам, че властите те издирват.

Старецът повдигна рамене.

— Страх ги е от това, което знам.

— А имат ли причина?

Двамата с Белченко бяха разговаряли безброй пъти. Почти всичките им общи познати бяха или мъртви, или опозорени, или принудени да се укриват. Ако някога с гордост бяха наричали себе си съветски граждани, сега думата „съветски“ бе станала мръсна. През 1917 г. болшевиките бяха извикали гордо: „Цялата власт на Съветите!“, но сега произнасянето на тази фраза се смяташе едва ли не за държавна измяна. Как само се беше променил светът. Сега всичко се бе свило до Руска федерация — бледа сянка на онова, което беше някога. Ето защо, вместо да се опитват да върнат назад неумолимия ход на историята и да водят битки, които нямаше как да бъдат спечелени, през 1992 г. Зорин и една шепа съмишленици се бяха оттеглили източно от Байкал и оттогава живееха в близост до езерото. За щаб им служеше изоставена дача, а за дом — малките дървени къщи, образуващи село Чаяние.

Надежда. Само една надежда им бе останала.

— И какво с този самолет? — попита Белченко.

— Наредих да го свалят.

Старецът се изхили задавено.

— С какво? С британски „Джавелин“? „Стингър“? Или с някое от онези допотопни РПГ-та?

— Използвах каквото имах подръка — отговори Зорин. — Иначе си прав: онова, което изстреляхме, се оказа дефектно. Но все пак свърши работа.

Той се наведе, загреба шепа студена вода от ведрото на пода и я плисна върху нагорещените камъни. Те изсъскаха и разпръснаха наоколо благодатна пара. Пламъкът на лоената свещ посиня, светлината помръкна още повече.

— Пилотът жив ли е? — попита Белченко.

— Преживял е приземяването. Американец.

— Виж, това е интересно.

— Ти знаеш какво искам да знам — каза той на Белченко. — И е време да ми го кажеш. Не можеш да го отнесеш със себе си в гроба.

— А не е ли по-добре да оставим тази история на мира?

Зорин много пъти си бе задавал същия въпрос и винаги си бе отговарял по един и същ начин. Както сега.

— Не.

— Това все още ти е важно?

Той кимна. Старецът протегна ръце нагоре и поседя известно време така, хванат за дъските на по-горната пейка.

— Чувствам се толкова жив тук…

— Умираш, Вадим. И двамата го знаем.

Всички признаци бяха налице: мъчителното неравно дишане, задавеното хъркане в гърлото, треперещите ръце.

— Толкова тайни съм пазил — прошепна едва чуто Белченко. — Имаха ми пълно доверие. Едно време архиварите бяхме важни хора. Познавах добре Америка. Всичките им силни и слаби страни. Историята ме е научила на много неща. Историята има значение, Александър. Никога не забравяй това.

Сякаш имаше нужда да му се казва.

— Затова не мога просто да махна с ръка. Време е. Моментът е подходящ. Аз също съм изучавал Съединените щати. Знам сегашните им силни и слаби страни. Има начин да получим поне отчасти удовлетворението, за което копнеем от толкова време. Дължим го на нашите съветски братя.

И той разказа на приятеля си точно какво има предвид.

— Изпълнил ли си „Мат в два хода“? — попита Белченко, когато свърши.

— Още не, но съм близо. Документите, които ми предаде миналата година, са ми от голяма помощ. Открих и някои други неща. В момента Аня е във Вашингтон и търси едно важно парче от пъзела.

Той усещаше, че старият архивар съзнава напълно влиянието си. Четирийсет години, прекарани в пазене на тайните на КГБ, му бяха дали огромна власт. Толкова голяма, че руското правителство до ден-днешен не го изпускаше от погледа си. Което може би обясняваше и неканения посетител. Но защо американец?

Двайсет години се бе борил с времето и с обстоятелствата, които с общи усилия се бяха опитвали да го превърнат в труп. За щастие, не бяха успели. Жаждата за мъст го беше запазила жив. Онова, което все още не знаеше, бе колко стаена в себе си омраза носеше неговият гост.

— Аз пък си мислех, че онзи мат в два хода е задънена улица — каза Белченко.

Истината бе, че и Зорин не знаеше със сигурност. Но за негов късмет, винаги се бе отличавал с неизчерпаема енергия и желязна воля. А ако бе научил нещо от годините, прекарани в изгнание, това беше цената на търпението. Сега, ако беше рекъл господ, и Аня щеше да изпълни задачата. За да продължат напред.

— Времето за нанасяне на удара — каза той — наближава. Друга възможност може да не ни се яви с години.

— Но дали има смисъл вече?

— Колебаеш ли се?

Белченко се намръщи.

— Просто питам.

— За мен има.

— Нулевата поправка — промърмори гостът му.

— Това също. Искам да знам какво знаеш ти лично. Кажи ми, Вадим. Нека аз да съм този, който ще се възползва.

Дълго време се бе чувствал като човек, погребан жив, който внезапно се е събудил и блъска по капака на ковчега, осъзнавайки безнадеждността на положението. Но вече не беше така. Намерил бе начин да бъде свободен. Единственото, което го мотивираше, бе отмъщението.

Дължеше го на света.

— Е, добре, Александър. Ще ти кажа. Живее в Канада.

— Можеш ли да ми обясниш как да стигна до него?

Белченко кимна.

И Зорин внимателно изслуша стареца. След което стана от пейката и погледна часовника си. По кожата му като пайети проблясваха капки пот. Оставаха само 56 часа.

Обзе го задушаващо и едновременно с това наелектризиращо чувство за неотложност; годините на влудяваща безпомощност току-що бяха приключили.

— Трябва да тръгвам — каза той.

— За да откриеш какво прави тук онзи американец? — попита Белченко.

— Кое те кара да смяташ, че ще го видя?

— За къде си се разбързал тогава?

Наистина. За къде ли? Но присъствието на американеца точно тук, точно сега, едва ли беше съвпадение.

— Може би ще ми трябва помощта ти с него — отговори той.

— Имаш някакъв план ли? — В гласа на Белченко прозвуча съмнение.

— Не. По-скоро съм предпазлив.