Стив Бери
XIV колония (51)

50

Вашингтон, окръг Колумбия

8:05 ч.

Стефани Нел излезе от Белия дом и отиде с такси до „Мандарин Ориентъл“, за да си вземе душ, да се преоблече и закуси. Бе спала едва няколко часа, защото не можеше да спре да мисли за прочетеното в папката.

Съветският съюз съвсем целенасочено се бе интересувал от Двайсетата поправка. Дотолкова, че да й измисли прозвище.

Нулевата поправка.

Други доклади в папката посочваха, че то се е използвало многократно в съветски комюникета от края на 70-те и 80-те години, всички свързани пряко с Андропов.

След това, от 1984 г. нататък, всякакви споменавания престанали.

Американското разузнаване обръщаше специално внимание на зачестяващото или затихващо използване на дадени ключови думи в прехващаните руски документи, тъй като и двете събития можеха да се окажат съществени. Анализатори прекарваха целите си кариери в разсъждения, свързани с появяването или изчезването на дадена тема. Установяването на връзка между привидно несвързани теми беше Светият граал на шпионския занаят; тук връзката бе предоставена наготово на Котън от Вадим Белченко, който с последния си дъх бе казал „Мат в два хода“ и „Нулева поправка“. Стефани знаеше точно към кого да се обърне, за да научи повече.

Кристина Кокс живееше в къща с пряк изглед към катедралния храм „Св. св. Петър и Павел“, център на епархията на Вашингтон. За повечето хора това беше просто Националната катедрала, както за повечето си познати Кристина бе просто Крис. Съпругът й Глен беше свещеник — снажен мъж с мощен, кънтящ глас. Трийсет и една години бе служил на Църквата, като постепенно се бе издигнал до епископ на Вашингтонската епархия; катедралата беше работното му място. До един тъжен неделен ден, когато бе починал на амвона от сърдечен пристъп.

От благодарност за дългата му служба на Крис доживотно бе предоставена малка къща на два етажа, разположена навътре от тротоара. Досега на никого не се бе сторило необичайно, че съпругата на епископа на Вашингтон беше всъщност шпионка. Едва ли някой си даваше и сметка за това, доколкото нейният личен и професионален живот никога не се преплитаха.

Стефани прибра съботния сутрешен вестник от пощенската кутия, преди да извърви късата пътечка до предната врата. Висок до рамото жив плет от подстригани чимшири отделяше малката градина от тротоара. Тя бе позвънила от хотела и знаеше, че Крис я очаква. Миг след почукването й вратата се отвори. Крис я посрещна на прага и я прегърна. Не бе посещавала от месеци старата си приятелка, макар понякога да разговаряха по телефона. Беше си все същата, каквато я помнеше — слабичка, стегната, излъчваща сдържано достойнство, с къса побеляла коса и сини очи. Наближаваше осемдесет години, от които близо петдесет бе работила за ЦРУ. Бе започнала като анализатор, но се бе пенсионирала като заместник-директор. Когато се създаваше отряд „Магелан“, Крис бе онази, която й помогна да формулира насоките за работата му и я насърчи да се стреми към пълната му независимост от политически влияния. През цялата си кариера Стефани упорито бе бранила тази своя професионална независимост.

— Кажи ми какво не е наред — започна Крис. — Бих ти предложила кафе, но знам, че го мразиш, а и не си дошла да се черпим.

— Така е.

Двете седнаха в кухнята и Стефани й разказа всичко, което се бе случило през последните дни, като завърши с думите:

— Искам да знам какво означава фразата „Мат в два хода“.

И двете не сметнаха за нужно да споменават факта, че Стефани беше уволнена. Такива бяха политическите нрави в този град и никой не разбираше това по-добре от Крис. Сериозна. Делова. Ефикасна. Това бяха трите неща, които Стефани безкрайно много уважаваше в тази жена и на които се бе стремила да подражава в ежедневната си работа.

— Спомням си го. Беше кодовото название на някаква шпионска операция, в която бил замесен лично Андропов.

Може би последният комунист от старата школа, Юрий Андропов беше като че ли най-опасният от съветските лидери. Хитър и потаен, той рядко правеше грешен ход. Стефани си спомняше за разследванията и арестите, извършени след идването му на власт. Мнозина от кръга около Брежнев едва бяха отървали кожата; някои бяха екзекутирани.

— Андропов не беше наш приятел — каза Крис. — За щастие, остана за кратко на поста генерален секретар, като през повечето време беше болен. През осемдесет и трета популярността на Рейгън бе ударила тавана. Беше оживял след атентат и притискаше Съветския съюз по всички фронтове. Източна Европа пропадаше. Полша беше пред взрив. Желязната завеса се пропукваше. Брежнев бе умрял през ноември и на негово място бе дошъл Андропов. Никой не очакваше нищо добро от това. Андропов бе смазал Унгарското въстание през петдесет и шеста и Пражката пролет през шейсет и осма. Като глава на КГБ бе мачкал дисиденти, след това бе подкрепил инвазията в Афганистан. С две думи: гадно копеле. При него Съветският съюз нямаше шанс да се промени, а с избирането му за генерален секретар Студената война определено беше започнала да се сгорещява. Затова ние удвоихме усилията и повишихме равнището на разузнавателните операции. Аз прекарвах сума време на Капитолийския хълм да лобирам за повече пари. Един ден на бюрото ми попадна „Мат в два хода“.

— Значи е истина онова, което ми каза Осин? Имало ли е съветски оръжия в страната ни?

— Не успяхме да го потвърдим. Но КГБ бяха доста добри. А нашата вътрешна сигурност по онова време нямаше нищо общо с това, което е сега. Всеки можеше да вкара всичко в страната. Андропов мразеше Рейгън, а Рейгън трудно се оправяше с него. По онова време имахме агент в Кремъл. Добър при това. Всичко, което ни подаваше, беше злато. И той ни каза, че Андропов готвел нещо. Ако Източна Европа, особено Полша, не се успокояла, Андропов се готвел да направи така, че Рейгън да не дочака втори мандат.

Тя си спомняше напрежението в Държавния департамент, когато бе съобщено, че Андропов е избран за генерален секретар. На Джордж Шулц тази перспектива не му допадаше, но той бе овладял ситуацията. Нищо около „Пас напред“ не се променяше. Всичко продължаваше както преди. Йоан Павел бе посетил отново Полша през 1983 г.; триумфалната му обиколка из страната се бе превърнала в седемдневен празник за поляците. Стефани бе съгласувала времето за това посещение по такъв начин, че да прозвучи като пряко предизвикателство срещу намеренията на Андропов.

— А не започнахте ли разследване след тази заплаха? — попита сега тя.

— По онова време Съветите непрекъснато ни плашеха с какво ли не. Никой обаче не смяташе, че Съветският съюз иска война с нас. Тя би била неизбежна, ако се бяха опитали да направят нещо. И те за нищо на света нямаше да я спечелят.

Дори това да бе вярно, днес една такава заплаха щеше да се възприеме много по-сериозно. И с основание.

— Когато се обади да ми кажеш за „Мат в два хода“, се наложи доста да помисля. Бяхме чули, че четирима агенти били изпратени тук със специална мисия. Спомням си това, защото кодовото име на всеки от тях било шахматен ход. Последният етап от мисията се наричал „Мат в два хода“. Но ние така и не научихме съществена информация. Андропов почина през февруари осемдесети четвърта и оттогава нищо. Казахме си, че няма от какво повече да се боим, че историята е приключена.

— А може и да не е.

— Ако Андропов бе живял, щеше да блокира всякакви реформи — продължи Крис. — При това щеше да стъпче Източна Европа. И тогава всичко щеше да се развие другояче. Но той взе че се разболя и умря. И проблемът се реши. След още година дойде Горбачов и останалото е история.

— Рейгън знаеше точно откъде да го подхване.

— Определено. Но сегашното разцепление в руското правителство ме безпокои. Хората на Даниълс знаеха как да се справят с такива ситуации. А нямаме представа как биха постъпили новите. Преходните периоди винаги са деликатни.

— Какво мислиш, че ще стане сега?

Крис обмисляше внимателно въпроса, особено след онова, което Стефани й бе казала за Двайсетата поправка.

— Встъпването в длъжност на новия президент е след броени часове — каза тя. — Разбира се, логиката показва, че Зорин би желал да удари клетвената церемония. Всичко сочи натам. Но първо трябва да открие една над двайсет и пет годишна бомба в куфар и да се надява все още да работи. После, дори да работи, това нещо трябва да се разположи много близо до целта. Да, това е ядрено устройство, но малко. Във Вашингтон е пълно с кучета, детектори за радиация, сензори за параметрите на околната среда — всичко необходимо. И хората са нащрек. Шансът това нещо да бъде поставено достатъчно близо, за да елиминира всички участници, е нулев.

— Което обаче не спира Зорин.

— Знам. Аз също съм притеснена.

— Какво повече от нас знае той?

Крис вдигна рамене.

— Трудно е да се каже, но трябва да е нещо, което му върши работа.

Тихи звънчета прекъснаха уединението им. Беше телефонът на Крис. Тя посегна към кухненската маса.

— Очаквах този разговор.

— Да изляза ли от стаята?

— О, не. Това те засяга.