Стив Бери
XIV колония (19)

18

Стефани и Люк слязоха от таксито пред Андерсън Хаус. Величествената сграда от сивкав варовик се намираше на Масачузетс авеню, само на няколко преки от Дюпон Съркъл, в сърцето на дипломатическия квартал. Построена от американски бизнесмен на име Андерсън, една от най-големите и разкошни резиденции във Вашингтон била замислена като място за пищни приеми, както и за показ на богатата му колекция от мебели и произведения на изкуството. Когато Андерсън починал през 1937 г., неговата вдовица дарила сградата на група хора, които били скъпи на сърцето й.

На Братството на Синсинати.

Лошото отношение на Америка към ветераните от войните е било постоянна тема още през XVIII в. Към 1783 г. повечето офицери от Континенталната армия не били получавали заплати от четири години. Естествено, недоволството било повсеместно. Носели се слухове, че всеки момент армията щяла да бъде разпусната, а дължимите суми щели да останат неизплатени. Трябвало лично Джордж Вашингтон да се намеси, за да охлади страстите. И тогава генерал Хенри Нокс се запалил от идеята да сформира братство, което да защитава колективните интереси на офицерския корпус. Това било начин да канализира в конструктивна посока натрупания сред офицерите гняв и идеята му бързо намерила подкрепа.

Името на братството дошло по естествен начин.

За образования човек на XVIII в. латинските класици били основен източник на информация. Луций Квинкций Цинцинат бил римски патриций от V в. пр.н.е., който предпочитал да живее в усамотение. Когато над Рим надвиснала заплаха от война, Сенатът гласувал да му се даде абсолютна власт за срок от шест месеца, за да се справи с кризата. Победата дошла само след две седмици и Цинцинат, позовавайки се на общото благо, гражданската си доблест и лична скромност, се оттеглил от поста и се завърнал във фермата си. Неговият пример подхождал перфектно на офицерите от Континенталната армия. Девизът на братството отразявал тази самоотверженост:

Omnia reliquit servare rempublicam.

Той се лиши от всичко, за да спаси републиката.

Почти половината от наброяващия 5500 души по онова време офицерски корпус се включили в братството. Вашингтон бил избран за негов пръв председател — пост, който запазил до смъртта си през 1799 г., след което бил наследен от Александър Хамилтън. Общо двайсет и трима от подписалите Конституцията били негови членове. Град Синсинати в Охайо бил наименуван в чест на братството; негов член бил и първият му губернатор, който се надявал и други да последват примера му и да заселят Запада. Членството винаги се определяло по полов признак и наследство. Първоначално имали право да членуват всички офицери в Континенталната армия. След като някой от тях починел, на негово място бивал приет първородният син, по един от семейство. При липса на такъв можел да кандидатства роднина по пряка линия.

Една традиция, която продължаваше до ден-днешен.

Стефани знаеше всичко това, понеже покойният й съпруг беше членувал в клона на братството за щата Мериленд. Първоначално във всяка от тринайсетте колонии имало сформирана местна група. Прадедите на Ларс Нел се включили във Войната за независимост от Мериленд, а един от тях бил сред основателите на братството. Когато видя онази книга под стъкления похлупак, в съзнанието й нахлуха спомени. Съпругът й не беше човек, който лесно се поддаваше на емоции. Навъсената му необщителност беше нещо, с което бе принудена да се примири и за което съжаляваше, след като той посегна на собствения си живот. Ларс не се палеше лесно, но едно от малкото неща, които му носеха радост, беше това членство.

Тя погледна часовника си. 9:05 сутринта. Преди да излезе от хотела, бе преровила интернет страницата на братството и бе установила, че библиотеката на Андерсън Хаус отваря в девет, но посещенията с придружител в останалата част на сградата започват едва следобед. Балната зала се даваше под наем за светски събития; самата тя бе присъствала на няколко такива през годините.

Едно от тях се бе запечатало в съзнанието й.

Август 1982 г.

Бяха минали шест месеца от разговора й с президента Рейгън. Междувременно четири пъти бе посетила Рим, за да се среща с папата; двамата се бяха сближили, дори сприятелили. С Йоан Павел Втори имаха много общи интереси, говореха си за опера и класическа музика, каквато и двамата обичаха.

Два месеца по-късно Рейгън и папата се срещнаха на четири очи във Ватикана. Много неща се случваха в Източна Европа по това време; ситуацията се променяше с всеки изминал ден и тя беше опиянена от възможността да бъде част от историята.

Тази вечер тя беше на прием по покана на Държавния департамент. Сред гостите имаше много малко познати лица. И едно твърде познато: на Джордж Шулц. Държавният секретар на Съединените щати.

— Виждам, че си получила поканата ми — каза й той, като се приближи до нея.

Шефът й беше икономист и учен, ползващ се с добро име в частния сектор. Освен това бе успял да заеме цели три длъжности в администрацията на Никсън, а това беше четвъртият му правителствен пост.

— Не знаех, че поканата е от вас — отвърна тя.

— Да излезем за малко в Зимната градина — каза Шулц, като й направи път да мине пред него.

Френски прозорци по протежение на една цяла стена от огромната бална зала водеха към покрита веранда, от която се слизаше в двор, пълен със статуи и водно огледало в средата. Тясната правоъгълна галерия беше украсена със стенописи и мраморни колони. Подът беше от полиран мрамор, гладък като стъкло, а таванът изрисуван като звездно небе. Той й направи знак с ръка и двамата влязоха в неголяма стая в единия край на верандата, в която имаше маса за хранене и столове.

— Искам да знаеш, че „Пас напред“ продължава — продължи тихо той. — Всъщност дори ескалира.

Очевидно новият й шеф беше в течение. Само преди броени дни Шулц бе обявил публично, че приоритет на Държавния департамент ще бъдат дипломатическите контакти с Европа и Съветския съюз. Преди да напусне, Хейг бе предизвикал смут с изказването си, че един предупредителен ядрен изстрел в Европа би бил добро възпиращо средство по отношение на Москва. Подобна открита враждебност противоречеше на всичко онова, което президентът се опитваше да постигне. В отговор на обявеното в Полша военно положение Вашингтон бе наложил забрана на американски компании и техните европейски филиали да участват в строителството на газопроводи от Сибир за Западна Германия. Европейските лидери бяха протестирали енергично срещу тези санкции, тъй като засягаха собствените им финансови интереси. С изказването си Хейг не бе допринесъл особено за спадане на напрежението.

— Президентът ми каза за твоята специална мисия — каза Шулц. — Тя е част от неговия стратегически план, нали? Той има нужда от помощ. Търси партньори. Не хора, с които да се съветва, а такива, които да го следват. Искам да знаеш, че очаквам от теб същото.

— А знаете ли целта?

— Да, и мисля, че знам как да стигна до нея. Рейгън ми каза, че всички важни решения в областта на външната политика ще взема сам, а подробностите по тях ще бъдат моя отговорност. — Шулц помълча малко, после продължи: — Особено по отношение на „Пас напред“.

— И се отчитам директно пред вас, така ли?

Тя не искаше от самото начало да се спречква с този човек. От всичко, което бе чела и чувала за него, той беше добър политически играч. Как иначе би могъл да заеме четири министерски поста?

— Не. Защо да те притискам? Върши си работата и ме дръж в течение, когато е нужно. И двамата работим за президента. Той е шефът. Затова те поканих тук тази вечер. Исках да го чуеш лично от мен. — Той се наведе към нея и прошепна: — И по-добре в Държавния департамент да не ни виждат, че разговаряме помежду си. Смея да кажа, че следващите пет години ще бъдат интересни.

Както се и оказа.

За втори път папата и президентът се срещнаха лице в лице едва през 1984 г. Междувременно тя се бе утвърдила като основен проводник на информация между Белия дом и Ватикана.

Това бе първото й идване в Андерсън Хаус след онази лятна вечер през 82-ра.

След разговора й с Шулц той я бе отвел обратно в балната зала, където масите, отрупани с букети цветя, очакваха важните гости. Вечерята беше прекрасна, музиката вълшебна, под сводестия таван се носеха бръмчене от оживени разговори и звън на сребро върху фин порцелан. Хората си разменяха забавни истории. Тогава всичко й се струваше толкова окуражаващо; самите звуци от приема се бяха запечатали като мелодия в паметта й. Тя все още пазеше поканата — спомен за времето, когато бе привлечена на работа лично от президента на Съединените щати, а държавният секретар беше неин доверен съюзник.

Каква разлика между онази вечер и сега, когато вече я бяха обявили за излишна…

Двамата с Люк минаха през сводестата порта с двойни врати от ковано желязо и продължиха по извитата алея, която минаваше през две арки и завиваше под колоните пред главния вход; от двете им страни се издигаха симетрично извитите двуетажни крила на сградата. Почти трийсет и пет години бяха минали от онази вечер. Джордж Шулц отдавна го нямаше. Рейгън и Йоан Павел бяха покойници. Останала бе само тя — опитен разузнавач от световна класа, смятана от мнозина за една от най-добрите в шпионската професия. За жалост, всичко това не означаваше нищо за новия президент и неговия министър на правосъдието. Скоро щеше да бъде безработна. Но една мисъл не й даваше покой.

Зорин иска да си отмъсти.