Стив Бери
XIV колония (42)

41

Люк и Стефани излизаха с форда от Анаполис; той шофираше. Питър Хедлънд щеше да остане още няколко дни в болница.

— Сигурен съм, че смъртта на Аня ще бъде запазена в тайна — каза й той. — Щатската полиция на Мериленд благоволи да съдейства едва след като се намесиха Тайните служби и засекретиха всичко.

Люк виждаше, че бившата му шефка е уморена, и й съчувстваше. Наближаваше полунощ, а и двамата бяха имали дълъг ден.

— Обещах на Фриц Стробъл да му върна колата цяла и невредима — каза тя. — Ще се радвам, ако не съсипеш и нея.

— Предполагам, че ще се срещнем с Лари Бегин? — попита той.

— Още утре сутринта. Междувременно трябва да поспим. Котън следи Зорин, а тук нещата са наникъде. Обадих се на Едуин и му казах, че ни се полага почивка.

Телефонът на Стефани извибрира. Тя погледна дисплея и Люк я чу да казва:

— Това не е на добро.

— Игнорираш ме — прозвуча гласът на Дани Даниълс по високоговорителя.

— Началникът на канцеларията ти знае всичко — отвърна Стефани.

— Искам да го чуя от теб.

— Няма да ти хареса.

— Представа си нямаш колко много неща не ми харесват в момента.

Люк изслуша сбития й разказ за събитията от последните часове, до смъртта на Петрова и разкритията на Хедлънд. После чичо му им даде подробности за Малоун, който в момента бил в Канада със Зорин.

— Само че възникна нов проблем — каза президентът. — В Москва са бесни.

 

 

Малоун крачеше напред, а Касиопея го следваше по тъмната улица към къщата на Кели. Едуин Дейвис бе открил адреса и им бе дал информация за мъжа.

Шейсет и четири годишният Кели бе работил навремето в Джорджтаунския университет. След дванайсет години безупречна служба през 2005 г. той бе напуснал и се бе преселил на остров Принц Едуард, където бе постъпил в местния колеж. Ако Кели действително беше съветска къртица, то очевидно бе невероятен професионалист, понеже никога не бе предизвиквал и намек за подозрение. След приключването на Студената война постепенно историци бяха установили, че КГБ бе успяло да инфилтрира почти всяко западно общество. Съединените щати бяха техен основен приоритет, така че там без съмнение още имаше техни хора. Понякога се споменаваше по някое име, разкриваше се нечия самоличност, но като цяло тази агентура си живееше необезпокоявана. Но това нямаше кой знае какво значение, понеже, поне на теория, Русия и САЩ вече не бяха врагове.

Нощният мраз щипеше ноздрите и изсушаваше гърлото. Двамата с Касиопея бяха облечени в термоизолиращи дрехи, предоставени им от французите. Мракът им служеше за прикритие; тихият провинциален квартал спеше дълбок сън.

Стигнаха до ъгъла на плътния жив плет, обикалящ къщата, и внимателно свиха в тясната странична алея, която минаваше между някакви храсти и стената на съседите, осветена от един прозорец на приземния етаж на Кели. От там се чуваха приглушени мъжки гласове. Малоун рискува да надникне в стаята и видя Зорин и другия мъж, седнали един срещу друг в малък салон. Той кимна на Касиопея, която извади подслушвателното устройство и полека го закрепи в долния десен ъгъл на прозореца.

Свърза кабела, после пъхна миниатюрната слушалчица в ухото си и му даде знак, че всичко е наред.

Котън се отдалечи към колата.

 

 

Пуснал раницата на пода в краката си, Зорин оглеждаше одобрително дома на Кели, който беше като две слепени една с друга къщи, с еднакви помещения, разположени симетрично спрямо централен хол. Стаите бяха с дървени ламперии, таваните — с гипсови орнаменти. Маслени картини висяха на стените, бронзови скулптури украсяваха салонните масички. Стаята, в която седяха, имаше два издадени навън еркерни прозореца — единият, гледащ към улицата, другият към страничната алея. Във въздуха се носеше лек аромат на евкалипт.

— Толкова време мина — каза Кели на английски.

Зорин не си падаше по общите приказки.

— Защо каза, че си ме чакал?

— Липсва ми миналото. На теб не ти ли липсва?

Зорин си каза, че мъжът насреща не е аматьор. Бе успял да се интегрира успешно в западното общество, което изискваше търпение и определени умения. От тримата Зорин винаги бе знаел, че този ще го затрудни най-много.

— Тъкмо заради миналото съм тук.

— Мислех те за умрял — отвърна Кели. — Почти никой не остана вече. Мъчно ми е, като се сещам за тях. Вършехме велики дела, Александър.

— Сам ли живееш тук?

— Да. Единственото, за което ме е яд. Така и не създадох семейство. Би било твърде рисковано. А ти? Намери ли си някого?

— Съпругата ми почина — отговори Зорин, без да споменава Аня.

— Е, аз прекарвам повечето си време в четене.

— Защо живееш в Канада?

— Идвал съм тук много пъти и бях решил, че ако не ме убият или вкарат в затвора, тук ще прекарам остатъка от годините си. Разбираш какво ти казвам, нали? Човек никога не знае дали и кога ще се сетят за него. Един ден идват, показват значка, насочват пистолет и ти просто изчезваш. Изумително е, че това още не ми се е случило. Но, трябва да ти кажа, когато почука преди малко, ме побиха тръпки. Малко е късничко за гости.

— Добре си живееш — каза Зорин, като посочи с жест заможната обстановка.

Недоизказаното остана да виси във въздуха.

Като капиталист.

— Когато Съветският съюз изчезна, реших, че е време да се слея напълно със Запада.

— Можеше да се върнеш в родината.

— Къде по-точно? Нищо от онова, което познавах, не съществуваше вече.

— И реши да станеш врагът?

— Де да беше толкова просто, Александър. За всички наоколо аз бях американец, просто продължих да играя ролята.

— Изпратен си тук, за да шпионираш.

— Това беше началната ми задача, а работата ми в университета във Вашингтон ми даваше достъп до много хора. Имах много колеги в Държавния департамент. Бях перфектната къртица, последният човек, когото някой би заподозрял в шпионаж. Вършех си работата, докато тя загуби всякакъв смисъл.

— „Мат в два хода“. Успя ли да го приключиш?

— И ако съм успял, какво? Ще убиеш и мен? — Кели плъзна дясната си ръка зад гърба и извади револвер. — Едва ли си допускал, че ще ти отворя толкова късно през нощта, без да съм въоръжен. Уверявам те, другарю, няма да ти се дам лесно като другите двама.

Зорин седеше неподвижно в креслото. Този път не биваше да бърка.

— Как разбра?

— Защото съм обучен офицер от КГБ, също като теб — отвърна на руски Кели. — И си отварям очите.

— Не съм тук, за да те убивам.

— А за какво?

— За да довърша възложеното ми от Андропов. Твърде дълго неговият план стои неизпълнен.

— Указанията ми бяха недвусмислени: да се отчитам единствено пред Андропов.

— А моите бяха, че трябва да се отчиташ пред мен.

— Допускам, че това не би било в твоя изгода.

И тогава Зорин разбра. Веднъж докладвал за успеха на „Пат“ и „Задна пешка“, той също трябваше да бъде елиминиран. След което щяха да останат само Кели и Андропов. И бомбите.

— Докладвах за второто убийство — каза той. — Но по онова време вече никой там не разбираше какво им говоря.

— Защото Андропов го е нямало, а никой друг не се е интересувал от случая. Сигурно разбираш, другарю, че всичко това е минало. Нищо от онова, което с теб сме знаели някога, не съществува вече. Всъщност може да се каже, че сме останали само двамата. Ние сме може би единствените хора на този свят, които знаят какво значи „Мат в два хода“.

— Толкова дълго чаках, за да си отмъстя на Запада — отвърна Зорин. — До вчера не знаех дали си още жив. Дойдох толкова далече, за да поискам помощта ти. Ти имаш метода, аз разполагам със средството. Заедно можем да осъществим мисията. Спомняш ли си какво последно каза Андропов онази вечер?

— Всяка дума.

Зорин също помнеше.

 

 

— Искам да знаете, другари, че това ще удари Америка право в сърцето. Аз съм открил две слабости и когато дойде подходящият момент, ще им дадем урок. С минимум усилия — максимум ефект. Това е, което искаме, и това е, което ще постигнем. Ще бъде най-важната операция, която някога сме предприемали. И така, другари, трябва да бъдем готови, когато часът настъпи.

 

 

— Часът е настъпил — каза той. — Не знам всичко, но знам достатъчно.

Кели мълчеше, но наведе пистолета надолу.

— Даваш ли си сметка, че това може да се окаже невъзможно?

Без да издава оптимизма си, Зорин отговори:

— Готов съм да рискувам. А ти?

 

 

Касиопея слушаше внимателно, забелязвайки превключването от английски на руски. Тонът на двамата също се бе променил, от предпазлив към съзаклятнически. Тя рискува да надникне и видя как Кели свали надолу пистолета, с който се бе прицелил в Зорин.

— Повече от двайсет години съм готов — възкликна Кели. — Аз изпълних своя дълг.

— В такъв случай, другарю, кажи ми всичко, което трябва да знам.

* * *

Малоун поглеждаше ту към Касиопея в храстите до къщата, ту към улицата. Самият той бе заел позиция на моравата отпред. Дъхът излизаше на облачета от устата му в студения въздух. Зорин едва ли очакваше да е под наблюдение, още по-малко от същия американец, когото бе приковал за тръба в подземието на дачата. Пет ядрени устройства с размери на куфар, скрити някъде на американска земя? Той не можеше да си представи как нещо такова би могло да остане незабелязано, но за съжаление, през 80-те и 90-те границите не се охраняваха както сега. Войната срещу тероризма бе научила държавите на бдителност. Той вече бе докладвал на Белия дом всичко, което знаеше, и сега очакваше, че Стефани се е задействала. Но най-краткият път към бомбите си оставаше през дома на Кели.

Котън погледна часовника си. Беше рано сутрин в събота, канадско време.

Той чу шум, обърна се и видя кола, която пълзеше едва-едва по тъмната улица. Без фарове, които да й осветяват пътя. Това не вещаеше нищо добро. Самият той бе скрит зад дънера на един стар дъб, земята под краката му се спускаше плавно надолу към реката, която не се виждаше, скрита зад горичката.

Колата спря малко преди къщата на Кели, зад пикапа на Зорин. От нея слязоха четири тъмни силуета. Всеки от тях държеше в ръце къса автоматична пушка.