Стив Бери
XIV колония (45)

44

Стефани и Дани Даниълс седяха сами в Овалния кабинет. Осин си бе тръгнал с уговорката, че разговорът им никога не се е провеждал. Дейвис се беше оттеглил в кабинета си, а Люк си бе отишъл у дома, за да поспи. Минаваше полунощ; току-що бе започнал последният пълен ден на Дани като президент.

— Краят му се вижда — заговори първа тя.

Той се полюляваше мълчаливо на стола си, беше странно мрачен.

— Не искам да си тръгвам от тук.

— Че кой би искал?

— Много хора са стигали до този момент, без да знаят какво вършат. И накрая са чакали с нетърпение всичко да свърши. Докато аз си обичам работата.

— Беше добър президент. Историята ще бъде благосклонна към теб.

— Какво е да си безработен? Скоро и аз ще разбера.

— Не съм си представяла излизането в пенсия така.

— Аз също, но знаеш, че нямаше как да се намеся. Освен това какво щеше да ти помогне това? „Магелан“ го няма. Тия глупаци си въобразяват, че са по-умни от теб и мен, и от всички останали. Не забравяй, че Фокс беше губернатор.

Тя усети сарказма. Новоизбраният президент идваше право от губернаторската резиденция, имаше известен административен опит, но никакви умения и контакти в международен план. Изборната му кампания се основаваше на полуизолационизъм и на внушението, че страната му не желае повече да бъде световен полицай. Да си мислиш, че Америка може да съществува независимо от ставащото по света, колкото и далечни и несвързани с нея да изглеждаха световните дела, граничеше с идиотизъм.

— Отместиш си погледа за миг от някого — каза й Дани, — и той вземе, че ти забие нож в гърба. Близкият изток, Азия, Китай… сега и Русия. Всички надигат глави. А съюзниците ни? По дяволите, те понякога са по-лоши от врагове! Давай, плащай, купи ми, донеси ми.

— Къде е Полин? — попита Стефани.

— Отиде си. Но ще се върне в понеделник за полагането на клетвата. Последното ни появяване пред публика заедно като мъж и жена. Всичко от горния етаж е опаковано и изпратено в Тенеси. Тя замина преди няколко дни, уж за да надзирава преместването. Няма търпение да започне нов живот и, честно казано, аз също нямах търпение да й видя гърба. Време е да гледаме напред.

— Кога се развеждате?

— След няколко месеца. Когато хората престанат да се сещат за мен или за нея. Тихо и кротко. Както Ал Гор навремето. Случват се такива работи, хората ще разберат. Пък и на кого ли му пука за един бивш президент?

Стефани разбираше разочарованието му. Преди десетилетия собственият й брак беше до такава степен провален, че двамата с Ларс не се виждаха с години. И сигурно още щяха да живеят така, ако не се бе обесил под онзи мост във Франция. В крайна сметка с помощта на Котън и Касиопея тя бе разбрала как нещата бяха стигнали дотам, но безвъзвратността на случилото се все още я натъжаваше.

— Не трябва ли да поспиш? — попита го тя.

— Аз съм нощна птица. И ти го знаеш. Последния един месец все не можех да заспя. Не ми харесва накъде е тръгнала тази страна. Ужасно е. И се питам дали вината не е моя.

— Защото си свърши добре работата да пазиш всички ни?

— И на хората отстрани им се стори лесно.

Каквото тя знаеше, че не е. А новият президент нямаше нищо общо с Дани. Но това й беше хубавото на американската политика. Махалото се движеше с предвидима регулярност и нищо не траеше вечно. През цялото време страната сякаш опитваше нещо ново, като в същото време се оплакваше, че всичко си е постарому. Никой не можеше да направи хората щастливи; тя се питаше защо все още се намира кой да се пробва.

— Ти си свърши работата — каза тя. — Опази страната от опасности, без да нарушаваш правата на гражданите.

— Имаше и трудни моменти, нали?

— Знаеш ли, все още можеш да бъдеш полезен. Животът ти не свършва с президентството.

— Приемникът ми е новак.

— След трийсет и шест часа той ще бъде президент.

— Никога преди не се изправял пред нещо такова. А и хората, които е наел, не са от най-кадърните. Това също ме плаши.

— Не е наш проблем.

— Съжалявам за случилото се с теб — каза й той. — Никога не бих те намесил, ако знаех, че ще те уволнят.

— Беше честен с мен още от първия ден, в който се запознахме — каза Стефани. — И трябва да си наясно: върша само онова, което искам, и ти го знаеш. Реших да направя онова, което направих, и сега си плащам.

— Мустангът на Люк за нищо ли не става? — попита Дани.

— Може би за резервни части. — Стефани замълча за момент. — Уморен си.

— Не. Обезпокоен съм. Нещо се случва. И не е на добре. Не всеки ден резиденти на СВР влизат с бодра стъпка в Белия дом, за да разкриват държавни тайни. Пет бомби са скрити някъде наоколо.

— Това не става като по филмите. Тези неща изискват грижи, а оттогава е минало много време.

— Но Зорин не мирясва. Това ме безпокои.

Стефани помълча малко, преди да наруши протокола и да попита:

— А ние?

— Има ли такова нещо като ние?

— Стига ти да го искаш.

— Искам го. След клетвата заминавам за Тенеси — каза той. — За моята скромна къща в гората. Ще се радвам да дойдеш с мен.

— А разводът?

— Знаех си, че ще го кажеш. Но можеш да ми дойдеш на гости, нали?

— И да осъмна на първа страница на таблоидите? Не, благодаря. Ще изчакам, докато си свободен мъж.

— А какво ще правиш на първо време?

— Дължат ми пенсия, която мисля да си получавам. След това ще се огледам за някой, който да се нуждае от услугите на бивша служителка от разузнаването с опит.

— Предполагам, че ще има доста желаещи. Но чуй какво ще ти кажа. Не вземай решение, преди да се посъветваш с мен.

Тя усещаше, че си е наумил нещо. Но какво друго можеше да се очаква от него?

— Не смея да попитам, нали така?

— Не смей. Поне засега.

Научил бе нещо, което тя не знаеше. Нещо важно.