Стив Бери
XIV колония (8)

7

Франция

Докато Касиопея гледаше втренчено телефона в ръката си, на дисплея се появи ново съобщение от Стефани Нел, този път с телефонен номер и две думи: Обади се.

Последните няколко седмици от живота й бяха всичко друго, но не и спокойни. Първоначално след случилото се в Юта й се струваше, че е застанала на страната на доброто, но сега, след дълъг размисъл, започваше да осъзнава, че може би не е била права. И какво се бе получило в резултат? Един мъж беше мъртъв, а този, когото обичаше, беше прокуден далече.

Мислеше си често за Котън. За последен път й бе звънял преди седмици, но тогава тя не му вдигна телефона. Отговори му с имейл: Остави ме намира, и той не направи повече опити да се свърже с нея. Котън беше горд човек, не падна на колене в краката й, нито пък тя бе очаквала нещо такова от него.

Вече й липсваше.

С една част от съзнанието си разбираше, че Котън и Стефани си бяха вършили работата, че обстоятелствата не им бяха оставили избор. Но друга част й казваше, че вече й е дошло до гуша от лъжите, които съпътстваха всички разузнавателни операции. Онези хора просто се бяха възползвали от нея. Нещо по-лошо: тя се бе възползвала от себе си, като си мислеше, че ще може да овладее ситуацията. Но се бе излъгала. Нещата бяха излезли от контрол; загинали бяха хора.

Тя прочете отново първото съобщение от Стефани, сякаш се надяваше този път думите да са различни. Той беше в беда. Стефани беше тази, която я бе замесила в Юта. Стефани носеше по-голяма вина от Котън за случилото се там. Заради което Касиопея бе прекъснала всякакви контакти и с нея. Нямаше нищо против никога повече да не я види. Но къде ли беше Котън? Какво ли бе направил? Защо Стефани се бе принудила да потърси помощта й? Касиопея не искаше да се меси в чужди проблеми, но дълбоко в себе си съзнаваше, че това не е решение.

Тя загърби суматохата около каменната кариера и закрачи по пътеката между дърветата към шатото. През голите клони се процеждаха ярките лъчи на утринното слънце. Лятно време гъстите корони на дъбовете и брястовете се сплитаха в плътен тунел над главата й, а отдолу цареше вечен полумрак. Но не и днес. Беше зима, мразовитият въздух я бе накарал да си вземе палто, по което сега бе полепнал варовиков прах. Тя знаеше как трябва да постъпи и чукна с пръст по синия номер, изписан на дисплея, после изчака телефонът й да го набере.

— Как я караш? — попита Стефани.

Но Касиопея не беше в настроение за празни приказки.

— Какво се е случило?

— Котън е в Русия, пратих го да свърши нещо. Пилотира малък самолет, когато беше нападнат от земята. Свален е. Загубих връзка с него.

— Жив ли е?

— Няма как да знам.

— Изпрати агент.

— Нямам повече агенти. С отряда е свършено. Хората ми се разпръснаха. Новият президент има други приоритети и аз не фигурирам сред тях.

— А тогава как Котън се е озовал в Русия?

— Там се оформяше ситуация, изискваща незабавно действие. От Белия дом ме упълномощиха да го наема, за да хвърли поглед на място. Но нещо се е объркало.

Това сякаш беше повтаряща се тема в живота й, особено когато предизвикваше съдбата. Последните няколко седмици на размисъл й бяха помогнали да си избистри нещата. Сега знаеше, че е точно толкова отговорна за случилото се, колкото Стефани и Котън. Което повече от всичко друго я бе накарало да набере номера.

— Руснаците поискаха помощ от нас — каза Стефани.

— Каква помощ?

— Да огледаме някакви още дишащи останки от миналото им, които биха могли да създадат голям проблем.

— Ако искаш и моята помощ, кажи ми всичко.

Надяваше се Стефани да разбере правилно думите й: Не като последния път, когато беше укрила факти и после ме излъга.

И Стефани заразказва.

След разпада на Съветския съюз през 91-ва повечето комунисти в Русия се бяха изпокрили. Малка група от тях обаче се заселила по бреговете на Байкал. Руското правителство периодично ги наглеждало, но в общи линии ги било оставило да правят каквото си искат, като те му отвръщали със същото. Но в последно време нещо се било променило.

— Една от тях е тук. Люк Даниълс се занимава с нея в този момент.

— Ти не каза ли, че нямаш повече агенти?

— Нае го президентът.

— А защо руснаците са станали толкова сговорчиви?

— Не знам отговора на този въпрос. Но скоро ще го науча.

— Двете с теб имаме проблем — каза Касиопея.

— Знам. Но постъпих както трябваше. И нямам намерение да се извинявам за случилото се в онази пещера.

Касиопея не бе и очаквала извинения. Стефани Нел беше упорита. Ръководеше отряд „Магелан“ с диктаторска безкомпромисност. Двете се бяха запознали тъкмо тук, в имението й, преди няколко години. Оттогава бе работила по няколко случая със Стефани и нито веднъж не бе съжалила. До онази история в Юта.

Нервите й бяха все още обтегнати след инцидента със скелето. Никой от хората, които работеха за нея, не знаеше за страничните й занимания. Никой не подозираше, че борави с оръжие и може да преодолява всякакви трудности. Затова Котън бе заемал толкова важно място в живота й. Защото в това отношение двамата бяха еднакви.

— Защо ми казваш всичко това? — попита тя Стефани. — Далече съм от Русия.

Някъде в далечината се чу плътният звук на хеликоптер. Тя примижа и през клоните на дърветата видя силуета на военна машина, която в този момент прелиташе над билото на близкия хълм.

— Ти ли изпрати хеликоптера?

— На петнайсетина километра от теб има френска военна база. Свързах се с тях и мога да уредя след пет часа да си в Русия. Искам да вземеш решение.

— И за какво ми е да ходя в Русия?

— Мога да ти изложа практическите причини. Ти си много добре обучена. Повече от способна. Дискретна. Владееш перфектно руски. Но и двете с теб знаем истинската причина.

Тишината по линията изпълни за миг ухото й.

— Обичаш го, а той има нужда от теб.