Стив Бери
XIV колония (33)

32

Анаполис, Мериленд

Стефани оглеждаше одобрително къщата на Питър Хедлънд, сегашния историк на Братството на Синсинати. Допадаше й изкусно използваната комбинация от мрамор, орех и гипсови орнаменти в интериора наред с умелата палитра от ярки цветове на стените. Нещо в тази сграда й напомняше за фамилния дом, който бяха притежавали със съпруга й недалече от това място. Анаполис беше позната територия. С население около 40 хиляди жители, градът не се бе разраснал особено от 80-те години, когато бе живяла тук.

Фриц Стробъл бе позвънил предварително на Хедлънд, за да го предупреди за идването им. Сега с Люк седяха в елегантно обзаведен кабинет с тухлена камина, в която припукваше буен огън. Хедлънд бе изслушал причините за посещението им и се бе съгласил на всичко, което се искаше от него.

— Жена ми излезе за няколко часа — каза им той.

— Което ни улеснява — отвърна Стефани. — Колкото по-малко хора има наоколо, толкова по-добре.

— Тази рускиня опасна ли е?

— Определено — отговори тя. — Но не мисля, че идва тук, за да ви навреди. Тя търси нещо конкретно и ние трябва да разберем какво е то. Случайно да знаете?

Стефани го наблюдаваше внимателно, преценявайки доколко въпросът й го бе притеснил. Стробъл не й бе дал почти никакви подробности за Хедлънд, което можеше да значи две неща: или не го познаваше достатъчно, или криеше нещо.

— Знам, че титлата ми е пазител на тайните — каза усмихнато той. — Уверявам ви, това е остатък от далечното минало, когато тайни действително са съществували. Днес нашето братство е просто една благотворителна светска организация и доколкото знам, напълно прозрачна.

Хедлънд вече й бе показал личната си библиотека — отделна стая, посветена на ранната история на Америка, особено първите петдесет години от създаването на републиката. Каза, че през целия си съзнателен живот е колекционирал книги за колониалната история и за него е било голяма чест да бъде избран за историк на братството.

— Познавахте ли Брадли Чарън? — попита го Стефани.

— Да. Двамата с Брад бяхме близки приятели. След смъртта му, толкова внезапна и неочаквана за всички нас, бях покрусен.

— А знаехте ли, че е имал тайна библиотека? — попита Люк, който до момента бе пазил необичайно мълчание.

— Знаех само за колекцията, която пазеше в имението. Беше подобна на моята. Но всички те останаха в организацията след смъртта му. За щастие, бе имал далновидността да ги впише в завещанието си. При всичките тези боричкания за наследството му може би никога повече нямаше да ги видим. Сега са на сигурно място в Андерсън Хаус.

Стефани му разправи какво бяха открили в имението във Вирджиния.

— Бих желал да видя тази тайна стая — каза Хедлънд.

Това обаче трябваше да почака. Тя погледна часовника си и се запита какво ли ставаше по това време в Русия. Прехвърлила бе всички обаждания до телефона си към Белия дом, така че Едуин Дейвис да отговаря, докато тя си върши работата тук. Бе разказала накратко на Едуин за уволнението си и той й бе изказал съчувствието си, но тя знаеше, че той не може да направи нищо по въпроса. С него решиха, че най-доброто за момента би било просто да действат, сякаш нищо не се е случило. Назряваше нещо голямо, за което и руснаците не си даваха изцяло сметка. Във всеки случай сдържаността на Осин бе прераснала в пълно съдействие по проблема с Аня Петрова.

В този момент се чу звънецът на входната врата. Стефани направи знак на Люк и Хедлънд да отидат на горния етаж. Тя стана от стола, приглади блузата и панталона си, пое си дъх. Беше напълно овладяна.

Звънецът отново иззвъня. Тя излезе от кабинета в мраморното антре. Отмести резето на входната врата и се усмихна на жената, застанала на горната площадка на стълбището.

— Госпожа Хедлънд? — попита тя.

— Аз съм — отвърна Стефани.

Люк слушаше от горния етаж, скрит в една от спалните, която имаше врата към малък балкон над главното антре.

Аня никога не бе виждала Стефани, така че номерът може би щеше да мине. Разбира се, имаше и риск, доколкото никой не знаеше на какво е способна Петрова, но все пак нали затова и той беше тук!

За да държи нещата под око, или по-точно, под ухо.

Стефани покани Аня да влезе и затвори вратата, за да не влиза студ отвън.

— Какво ви е? — попита тя гостенката си, сочейки с пръст синината на лицето й.

— Спънах се и паднах, много съм несръчна. Не е толкова зле, колкото изглежда.

— Рускиня ли сте? Долавям акцент…

Аня кимна.

— Родена съм там, но живея в Щатите. Съпругът ви у дома ли е?

— Боя се, че не.

— А кога се връща?

— Нямам представа.

Лъжата имаше за цел да накара Аня да изплюе камъчето, без непременно да излага Питър Хедлънд на опасност, въпреки че би било за предпочитане той да води този разговор.

— Дошла съм отдалече да говоря с него. Искам да му задам няколко въпроса. За Братството на Синсинати. Той е техен историк, нали?

— Да, от известно време.

— Има ли библиотека тук, в къщата?

— Да, чудесна библиотека, с много книги.

— Може ли да я видя?

Тя се поколеба за миг, колкото Аня да не заподозре нещо.

— Какво има за виждане там?

По лицето на по-младата жена премина сянка на раздразнение. Стефани се питаше колко ли време Аня ще издържи да се прави на търпелива. В Андерсън Хаус я бяха обезоръжили, но тя се бе върнала при колата си, където можеше да има и резервно оръжие.

Петрова бръкна под палтото си и извади малокалибрен револвер.

— Искам да видя книгите. Веднага.

Ако Люк не беше на горния етаж, готов да се намеси, това би я притеснило. Аня приличаше на човек, от когото си струва да се боиш. Думите й означаваха едно.

Мога да ти причиня болка.

Време бе да отстъпи.

— Е, добре — каза Стефани с треперещ глас. — Елате с мен… в библиотеката.

През открехнатата врата Люк видя Стефани и Аня да излизат от антрето.

Каза си, че трябва да слезе на долния етаж и да намери по-удобно място, откъдето да ги наблюдава, но преди това реши да провери Хедлънд. Техният домакин бе избягал в една от спалните в края на коридора на втория етаж. Той запристъпва на пръсти към полуотворената врата, като внимаваше да не издава присъствието си. Спря се при вратата.

Отвътре се чу глас. Нисък и гърлен.

Люк надникна в спалнята и видя Хедлънд, седнал на леглото, загледан навън през прозореца, да говори по мобилен телефон. Което беше странно предвид случващото се долу. При пристигането им Хедлънд му се бе сторил искрено учуден, но готов да им съдейства.

— Това трябва да е — казваше сега той по телефона. — Мислехме си, че всичко е отдавна забравено, но явно сме се лъгали. Отново се започва.

Минаха няколко секунди, през които домакинът слушаше какво му казва отсрещната страна.

— Тук няма нищо за откриване. Погрижил съм се още преди години за това.

Отново мълчание.

— Ще те държа в течение.

Люк чу бипване. Разговорът бе приключил.

Няма нищо за откриване.

Ставаше все по-интересно. Което означаваше, че Стефани бе изправена пред сериозен проблем.