Стив Бери
XIV колония (70)

69

Люк излезе бързо от дрешника, като каза на Бегин да остане на място, но по-възрастният мъж не обърна внимание на командата и изтича след него. Пред спалнята във външния коридор се чуха още изстрели, този път от пушка. Явно Сю отвръщаше на огъня.

Люк се спря пред двукрилата врата и зае позиция отстрани; Бегин застана от другата страна.

— Какво става? — извика той.

— Имаме гости — отвърна Сю. — Виждам двама. Долу са, но се опитват да се качат.

— Стой тук — нареди Люк на Бегин, който бе извадил револвер.

После излезе иззад вратата и запристъпва по коридора, като се придържаше плътно до стената. На стълбищната площадка, зад парапета, видя залегнала Сю, стиснала пушката в ръце.

Отдолу изригна картечен откос и подпорите на парапета се разлетяха на трески. Два предмета прелетяха над ръба и изтракаха по пода.

Люк познаваше този звук. Гранати.

Той се метна назад, залегна на пода и покри глава с ръце, като се надяваше Сю да е направила същото. И двете гранати избухнаха.

 

 

Малоун полека отвори вратата на хамбара, като внимаваше да не издаде звук. Влезе и тръгна на пръсти напред; закачи с пищяла ръчна количка; нещо дребно изтича пред краката му и го стресна. Въздухът беше застоял. Единствената светлина идваше от кръгла дупка в земята насред купчина дърва.

Капак на подземие. Отдолу се чуваха приглушени гласове. Един кратък оглед на помещението го успокои, че е сам. Явно Зорин и Кели бяха долу.

Малоун припълзя до капака и видя, че няма ключалка — нямаше как да го блокира отвън. Жалко — това би било идеалното решение. Но той все още имаше начин да ги затвори в подземието. Ако натрупаше отгоре достатъчно дърва, щеше поне да ги забави. Стига подземието да имаше само един изход.

Отстрани до капака видя изровената изпод пръстта контактна кутия с прекъснат чифт кабели. Алармената система. Беше изключена. Идеално. Беше ги хванал натясно.

 

 

Люк се претърколи по гръб и се взря в бушуващия оранжев пламък и издигащия се от него стълб дим и прахоляк.

— Сю?

— Добре съм — отвърна тя.

Той погледна назад към спалнята и видя Бегин, който тичаше към тях.

— Идват по стълбите — предупреди Сю.

Люк скочи на крака и се хвърли през облака дим, после погледна наляво, където бе запомнил, че свършват стълбите от долния етаж, и видя черен силует, който се качваше нагоре.

Стреля два пъти и тялото се претърколи назад, докато се спря в подножието на стълбите. Беше твърде лесно.

И тогава видя защо.

Нов картечен откос разцепи въздуха, покрай ушите му изсвириха куршуми. Той се дръпна назад към близката стена, но преди това видя как простреляният мъж се вдигна от пода и отново се заизкачва нагоре по стълбите. Проклети бронежилетки!

Следващия път се цели в главата.

Нещо твърдо се удари в земята на три метра от него. После още едно. И още едно.

Той чу същото познато изтракване по пода, хвърли се върху Бегин и го събори по гръб точно в момента, когато трите гранати избухнаха едновременно, осветявайки мрака. Изригнаха нови картечни откоси, изсъхналото дърво и гипсовите стени на старата къща вече губеха битката. Оранжеви огнени езици лижеха тавана, дим се стелеше навсякъде.

Появи се тъмен силует, облечен с черни дрехи, под които се виждаше бронежилетка. Карабината в ръцете му ги държеше на мушка. Люк се помоли мислено Бегин да прояви малко здрав разум и да не се прави на герой като Хедлънд. Мъжът се надвеси над тях, насочил надолу оръжието. Пистолетът на Люк беше затиснат под тялото му.

Той реши да се престори на ранен и изстена; тялото му се сгърчи сякаш от болка.

— Не мърдай — каза мъжът.

Люк леко се претърколи на една страна, като търсеше с поглед Бегин.

— Тук са двама — извика новодошлият.

Люк се обърна по гръб и простреля мъжа в бедрото. След това скочи на крака и грабна карабината. За миг го обзе нещо като жалост, но беше мимолетно. Нямаше време за лигавене. Той простреля мъжа в главата.

Димът и пламъците пълзяха към спалнята.

— Сю! — извика той. — Сю!

Отговор нямаше.

— Къде е? — попита Бегин.

— Тя е голямо момиче. Да вървим.

Изтеглиха се към спалнята. Прозорецът в отсрещния ъгъл се разби с трясък и поредната граната тупна на пода. Още един прозорец се пръсна на парчета и втора граната влетя вътре. Двамата с Бегин залегнаха зад голямото легло.

Гранатите експлодираха. От тавана се посипаха парчета; лумна огън, който прегради пътя им към дрешника и дневника на Талмидж. Това обаче беше последната им грижа в момента. Въздухът беше изпълнен с дим и те започнаха да кашлят. Останал без кислород, Люк усещаше слабост в гърдите си. Посочи с пръст към счупените прозорци, но преди Бегин да бе подал глава навън, го дръпна назад. Вместо това взе една възглавница от леглото и я изхвърли през прозореца.

Отвън се чуха изстрели. Точно както бе очаквал. Искаха или да ги убият с гранатите, или да ги подмамят към прозореца, за да станат лесна мишена.

Скоро щяха да останат без път за бягство.

 

 

Касиопея засичаше времето, откакто Котън бе влязъл в хамбара. Постройката не беше голяма, едва ли вътре имаше толкова места, където да се скрият. След като той бе преценил, че е достатъчно безопасно, за да влезе, тя започна да се пита какво ли всъщност ставаше там.

Бяха минали пет минути.

Пръстите й бяха безчувствени от студа и тя ги разтриваше през ръкавиците. Краката й също мръзнеха. От дясната й страна се чу шум. В тъмнината видя как клоните на един от боровете се разлюляха. Подплашено животно? Тя остана скрита зад дънера с изваден пистолет, готов за стрелба.

Видя фигура на мъж. После втора. И двамата въоръжени с автоматични карабини.

 

 

Люк се затича към прозореца, като се прикриваше зад стената заради стрелците долу. Вратата към коридора беше обхваната от пламъци, много скоро същото щеше да се случи и със спалнята. Бегин беше застанал до другия прозорец, за да може да диша.

Той погледна надолу. Изтрещяха изстрели. Но не към него.

Първо два, преди мъжете да отговорят на огъня, после още три.

— Люк!

Чу името си в настъпилата тишина. Надникна и видя Сю, която гледаше нагоре.

— Всички са мъртви. Трябва да се махате от там.

Люк подаде глава през прозореца и прецени на око височината. Пет метра, може би шест. Достатъчно, за да си счупи човек някоя кост или нещо по-лошо. Той може би щеше да се справи, но не и Бегин. И тогава забеляза до другия прозорец в ъгъла водосточна тръба. Достатъчно здрава, за да го издържи.

Изтича до прозореца и го разтвори.

— Ела насам! — извика той на Бегин.

Възрастният мъж се приближи, задавен от кашлица.

— Астма. Тук не е за мен.

И за двама им не беше.

— Хвани се за тръбата. Дръж се здраво, изпъни тялото назад и спирай с краката.

Той му показа с ръце какво имаше предвид.

Без да спори, Бегин прекрачи през перваза и се хвана за тръбата. След това, опрян с крака на фасадата, започна да се спуска надолу.

Сю го чакаше на земята.

Пристъп на кашлица прекъсна слизането му. Бегин се задъхваше, дробовете му свиреха, поемаше си с мъка въздух. Задушаваше се. Изви глава нагоре и погледна Люк в очите.

— Можеш! Давай надолу!

— Дробовете ми… Не мога… да дишам…

Изведнъж сякаш му причерня, тръбата се изплъзна от ръцете му. Падна като камък надолу, докато летеше във въздуха, главата му се удари в тръбата и в стената на къщата. Сю захвърли пушката и се хвърли да го поеме; това донякъде смекчи удара, но тежестта му я повали на земята.

— Добре ли си? — извика Люк отгоре.

— Хванах го, но е в безсъзнание.

— Занеси го в колата.

Той огледа спалнята. Трябваше да спаси онзи дневник. Пламъците бяха стигнали до вратата на дрешника, като поглъщаха всичко по пътя си. Може би все още можеше да се вмъкне вътре, да грабне тома и да избяга обратно навън. Бяха прочели само част от обозначените страници и Люк държеше да знае още каква информация се съдържаше в него. Огледа се още веднъж наоколо, но не видя нищо, което би могло да го улесни в задачата му.

Време беше да стисне зъби и да се пробва.

— Люк! — извика Сю отдолу. — Да вървим.

Той подаде глава от прозореца.

— Вие тръгвайте! Обади се на „Бърза помощ“. Влизам да взема дневника.

— Остави го!

Той й махна с ръка да тръгва.

— В тия гори може да има още опасности. Бъди нащрек и се изтегляй, лейтенант!

После насочи вниманието си към дрешника. Над главата му нещо изпращя.

Люк погледна нагоре. Таванът бе станал целият черен, обхванат от пламъци откъм мансардното помещение. Изведнъж влизането в дрешника му се стори не чак толкова добра идея, но моментното колебание бе достатъчно, за да рухне всичко. Горящите дъски се посипаха отгоре.

Той се хвърли към леглото, което беше единственото прикритие. Гръдният кош го стягаше, сърцето му биеше като чук, започна да се задушава от дима. Последната му мисъл бе, че е ужасно горещо. После светът наоколо стана черен и настъпи тишина.