Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (9)

Chapitre IX

Замаяна и изпразнена от липсата на достатъчно храна и сън, Ейприл се спусна по студеното мраморно стълбище на кооперацията. Имаше трийсет минути до срещата с Люк. Време недостатъчно за работа, но предостатъчно за това, което трябваше да свърши. Беше нещо, което Ейприл очакваше с нетърпение, но и от което се ужасяваше.

Оставаха двайсет и шест минути. Двайсет и три. Ейприл си поколеба. Преди три месеца отдавна щеше да е набрала номера на Трой. Сега, докато стоеше с телефона в ръка, не спираше да прехвърля в главата си очаквания сценарий.

Първо Трой щеше да я разпита как прекарва в Париж. Чудесно. Прекрасно. Има много работа. Ейприл можеше евентуално да го попита как е минало събирането предишната вечер, въпреки че вече бе получила частична информация от съобщението, изпратено й по телефона от една приятелка от гимназията, която снабдяваше хората от обкръжението на Трой с прескъпи произведения на изкуството. „Някаква мацка направо беше залепнала за съпруга ти“ — беше написала Мелани. И това беше първото нещо, което Ейприл видя, когато слезе от самолета в Париж.

Да. Трой все още беше неин съпруг. Независимо от клюката, която бе научила от съобщението, Ейприл бе длъжна да се обади. Тя ще каже нещо. Той ще каже друго. И всичко ще бъде омаловажено от нещата, които ще премълчат.

В момента в Щатите беше осем и половина сутринта, най-подходящото време човек да се свърже с Трой, ако изобщо иска да се свърже с него. Минеше ли девет, всички щяха да започнат да го притискат отвсякъде. Ейприл започна да набира номера му и усети как ръцете й се изпотяват, а пулсът й се учестява. Може би трябваше да му позвъни по-късно, когато е прекалено зает, за да говори. И в двата случая нямаше как да спечели, само щеше да загуби по-малко.

— Офисът на Трой Воут — обади се весел глас.

Секретарката на Трой. Сладка. Жизнерадостна. Може би имаше някаква вътрешна информация.

— Здравей, Кимбърли, аз съм.

Пауза. Ейприл си представи всичко, което бе възможно да й е казал. Трой беше сдържан, мълчалив, винаги показваше само най-добрата си страна. И въпреки това от време на време се налагаше да дава известни обяснения, както и указания. Можеш спокойно да ме свързваш по телефона. Не се притеснявай, Ейприл не си е вкъщи.

— О, Ейприл! Здрасти! — изчурулика Кимбърли.

Ейприл се опита да се въздържи от преценка на степента на искреност, вложена в този поздрав.

— Как е в Париж? Божичко, ти си най-голямата късметлийка на земята! Париж! Господи! Трябваше да избера друга професия.

— Тук съм едва от осем часа и засега не съм видяла много от Париж. Само един изоставен, потънал в прах апартамент и няколко французи с кисели физиономии.

— Това за апартамента не звучи никак привлекателно, но аз лично не бих се отказала от французите.

— Вярвай ми, апартаментът си заслужава повече — отвърна Ейприл. — Е, Трой там ли е? Или вече е прекалено зает?

Ейприл изпита известна надежда.

— За теб винаги е на разположение.

Сарказъм? Присмех? Ейприл поклати глава. Господи, Воут, я се стегни!

— Ако не е наблизо, ще се обадя по-късно…

— Не, тук е. Почакай секунда, мисля, че има някой на вратата му.

— Наистина, няма проблем. Ще се обадя по-късно.

— Не! Задръж само за момент. Ще те оставя на изчакване.

Щрак.

Ейприл въздъхна. Вместо обичайната музика чуваше приятен, звънлив глас, който даваше информация за последните трансакции на капиталовите пазари. Смешно е като сравни своята кариера с неговата. Стойността в работата на Ейприл се определяше изцяло от историята, от произхода. В работата на Трой хората се интересуваха от нещо само ако е станало през последното тримесечие или има шанс да се случи през следващите три-четири години при повече от двайсет процента възвръщаемост.

— Ейприл!

Тя подскочи.

— Мислех, че няма да се обадиш — каза той.

— Мислел си, че няма да се обадя? — Ейприл опита да се изкиска. Но тъй като никога не е била от кискащите се момичета, звукът, който издаде, прозвуча така, сякаш някой е настъпил катеричка.

— Исках да кажа… Аз… Исках само да кажа, че не очаквах да се обадиш толкова скоро.

— Имам пролука между две срещи — поясни тя. — Така че…

Фалшиво. Звучеше фалшиво. Това беше съпругът й, а нищо не бе така, както трябва да бъде.

— Ами, да — продължи тя. — Помислих, че мога да ти се обадя.

Докато говореше, Ейприл погледна ръцете си. Опита се да си представи старинната платинена халка, която сега се намираше в сейфа, годежния пръстен с трикаратов жълт диамант, който Трой й бе дал, когато й предложи в един тежкарски клуб в Питсбърг. Беше пристигнала в града по работа и бе отседнала в хотел, когато Трой се появи неочаквано с размах и с частен самолет. Измъкна Ейприл от стандартно обзаведената хотелска стая и й показа тайните места на града, който той самият не познаваше.

— Е, чувствам се поласкан — заяви Трой. — Няма по-добър начин да започна деня си. Как е пролетта в Париж? Вещоманка ли е клиентката ти, както предположих?

— Всъщност… Да, може да се каже — Ейприл поклати глава и се засмя. — Но от добрите вещоманки. Не е като онези от телевизията, които в продължение на десетилетия събират кутии от пица и държат в хола по седемдесет и две купчинки от изпражненията на териера си. Това е вещомания от класа. Ако всеки събираше подобни вещи, работата ми щеше да е далеч по-лесна.

— Подробности, Воут! Разкажи ми подробностите. Какво откри?

— Какво открих?

Ейприл можеше да му разкаже за полилея или за инкрустирания рог от носорог, или за бронзовата вана, но единственото нещо, за което искаше да говори, беше Болдини. Болдини и жената в розово.

— Открих бел епок — отвърна тя. — Този апартамент не е просто дом. Той е исторически период. Господи, непрекъснато мисля за стария музей, в който работех. Ако тогава можехме да си осигурим, която и да е от вещите в този апартамент, никога нямаше да затворим.

Но тогава Ейприл нямаше да срещне Трой, осъзна го твърде късно, думите вече бяха излезли от устата й.

— Ако… — каза Трой, докато тракаше по клавиатурата си. — Е, коя е любимата ти вещ?

— Любима вещ ли? — попита Ейприл и престорено изпъшка. — Трой Едуард Воут, не мога да повярвам, че ми задаваш подобен въпрос. Обичам всичките си мебели еднакво.

Това, разбира се, не беше вярно. Вече имаше любима вещ — портретът на Болдини, който дори не беше в нейната сфера.

— Хайде, стига — настоя Трой. — Същото е като при децата. Можеш да нямаш любима вещ изобщо, но си имаш любима за днес.

— Добре… ами…

Ейприл отново се сети за Болдини, не че изобщо бе преставала да мисли за него. Отвори уста и понечи да разкаже на Трой, но когато думите вече се бяха оформили, Ейприл ги задържа. Изведнъж, почти егоистично, й се прииска да защити жената в розово. Засега бяха само те двете. Ейприл не бе готова да я сподели с мъж.

— Ами — започна тя и се прокашля, — последното нещо, което видях, беше позлатен порцеланов часовник за камина от времето на Луи XV, изработен някъде около 1750 година. В идеално състояние е и лесно ще се продаде за над сто хиляди долара. Но трябва да го видиш. Ако го описвах на баща си, щях да го нарека часовник с кучета. Порцеланови мопсове и рози. Кичозен колкото си искаш, но въпреки това много рядка находка.

— Часовник с кучета за сто хиляди! Понякога им се чудя на тези хора.

— Освен това открих две направо невероятни изрисувани яйца от щраус, прибрани aux chiottes.

— Какво? — извика Трой и се разсмя. — Малко съм позабравил френския, но дали преди малко възпитаната и мила Ейприл Воут не ми каза, че щраусовите яйца са скрити в мястото за сране?

— Non! Никога не бих използвала такава мръсна дума — разсмя се Ейприл. Беше приятно да се смее заедно с Трой, дори и когато не вижда лицето му. — Не си чул правилно, но — да, яйцата наистина бяха скрити в тоалетната. Две невероятно изрисувани яйца с изключително сложна шинуазри.

— Шинуазри. Звучи като дума, която човек не би трябвало да употреби в изискана компания.

— Моля те, всъщност не става въпрос за нищо скандално. Това е стил на рисуване, винетки, вдъхновени от азиатското изкуство. Върху яйцата са изрисувани жена, която носи лампа, мъж с чадър, маймуни, развяващи знаме, нали се сещаш, най-типичните образи за този стил.

— Маймуни — повтори Трой. — Сега вече си дойдохме на думата.

— Сложени са върху невероятни бронзови поставки — продължи Ейприл, без да обръща внимание на закачките на съпруга си.

Затвори очи и си представи позлатените крака на поставките с ананасите, клонките и змиите по тях. В съзнанието й започна да се оформя представата как ще изглежда каталогът.

— Самите поставки са произведение на изкуството. А яйцата са в идеално състояние. Сами по себе си са удивителна находка, но са само капка в морето, една съвсем малка част от истинската вселена, която представлява този апартамент. Между другото има и един бивш малайски тигър, който сега е препариран и лежи на една страна в коридора.

— Всичко това звучи безумно.

— Наистина е безумно. Мозъкът ми не побира как е възможно някой да е знаел за съществуването на този апартамент и да не е докоснал нищо в него.

Тогава Ейприл се замисли за хората — дъщерята, внучката и другите, които междувременно са се родили и са починали. Думата, която се въртеше в главата й, беше „наследство“. Защо някой е събрал такова огромно наследство? Роговете от носорог, инкрустираните пеперуди и шикозните пиана бяха само началото.

— Колко време смяташ, че ще отсъстваш? — попита Трой.

— Според предварителните планове — един месец — напомни му Ейприл, но вътрешно потрепери, защото се опитваше да не разсъждава каква би могла да е истинската причина той да настоява за точната дата.

Полетът до летище „Джей Еф Кей“ не беше единственото завръщане поставено под въпрос.

— Един месец?

— Може да се окаже и по-малко — побърза да добави Ейприл. — От парижкия офис ще ми помогнат да се справя с мебелите. От друга страна, бих могла да остана и по-дълго. Много по-дълго. Засега дори не мога да преценя точния брой на вещите.

— Какво значи това? Две седмици? Шест месеца? Или някъде по средата?

Ейприл се усмихна насила.

— Опитвате се да изкопчите точна дата, така ли, мосю Воут?

В подобен момент други съпруги вероятно щяха да се пошегуват за предполагаеми любовници. Но не и Ейприл. Определено не и Ейприл.

— Просто искам да се върнеш в Щатите колкото е възможно по-бързо — отвърна Трой. — Това е всичко.

Чу как се раздвижва. Намръщил се е. Или е направил гримаса. По някакъв начин изражението на Трой се бе променило, защото Ейприл чу как наболата му брада стърже по телефона в ръката му. Гласът му обаче прозвуча съвсем искрено. Поне в това Ейприл можеше да е сигурна.

— Ще ти съобщя веднага щом разбера — каза тя.

Фактът, че Трой я чака с нетърпение, накара стомахът й да се свие още повече. Дали беше израз на копнеж и желание, или бе просто нетърпение бракът им час по-скоро да излезе от задънената улица, в която се намира? Възможно ли беше някой, който се намира във Франция, да получи призовка за развод?

— Виж какво, трябва да поговорим за…

— Как мина вечерята снощи? — попита Ейприл, не беше в състояние да обсъжда проблема за завръщането си вкъщи. — Чух, че било доста забележително събитие.

— Чула си? От кого?

— От никого. Искам да кажа от… Мелани — съученичката ми от гимназията.

Стана й неприятно, че думите й прозвучаха толкова неуверено.

— Така ли? И какво каза тази Мелиса?

— Мелани. Не Мелиса. Каза, че било много бляскаво. Било пълно с диаманти. Неземно вкусна храна. Tout à fait délicieux! Нали знаеш, обичайното… Както и да е, да те оставям.

— Ейприл…

— Съвсем сериозно — Ейприл скочи на крака и започна да пъха документите в голямата си чанта. — Имам среща. Наистина трябва да тръгвам. Au revoir.

— Задръж за момент! Добре ли си?

— Дали съм добре? Разбира се, че съм добре. Кой не би се чувствал добре в Париж?

— Звучиш така, сякаш си изпила няколко кафета повече. Познавам те. Правиш го, когато си нервна. Или разтревожена. Да не би Мелиса да ти е казала нещо?

— Мелани. И не, не ми е казала нищо. Забрави, че го споменах. Чуваш ли ме сега? Говоря съвсем нормално.

Разговорът вървеше дори по-зле, отколкото се бе опасявала.

— Мисля, че знам каква е причината за всичко това — каза Трой с въздишка. — Нека поставим картите на масата.

— Няма маса. И няма какво да поставяме върху нея.

Лъжа. Очевидна, крещяща, долна лъжа.

— Сузана присъстваше на вечерята снощи.

Ейприл за малко щеше да се изсмее. Това ли беше великото разкритие? Сузана е била в същата стая? Точно в момента Ейприл имаше хиляди причини да се тревожи за съпруга си, но бившата му съпруга не беше сред тях.

— Чудесно — каза Ейприл напълно искрено. — Превъзходно. Надявам се, че сте си поприказвали. Сигурна съм, че двамата с Арманд са планирали прекрасна лятна ваканция за момичетата. И само за протокола — Мелани изобщо не спомена за Сузана.

— Възможно е, но Сузана правеше старите си номера. Човек би си помислил, че след като минаха повече от десет години, откакто сме разделени, и след като тя самата се омъжи за търговец на оръжия, ще престане да злослови по мой адрес.

— Арманд не е търговец на оръжие.

— Добре — изсумтя Трой. — Така твърди той. Както и да е, снощи Сузана злословеше срещу мен по-злобно от всякога. Красотата й може да е отминала, но не и способността да се държи като кучка.

— Това е грубо, да не говорим, че не е вярно. Поне това за красотата й.

— И това беше само по време на коктейлите — продължи Трой. — Беше вързала кънките. И се държеше отвратително, дори според нейните собствени стандарти. Не знам дали тази Мелани е попаднала на нея или на някого от съпровождащите я…

— Стига вече сме говорили за Мелани, разбра ли? Не каза нито дума за бившата ти жена. И между другото, няма да е лошо, ако престанеш да се държиш така високомерно. И ти не си от тези, които се въздържат да злословят срещу бившите си.

Това не беше нищо ново. На всички бе известно, че Сузана клевети Трой, а и той не й оставаше длъжен. Вярно е, тя започна първа, но от двамата Сузана се придържаше по-близо до истината.

Добре, може би все пак Ейприл имаше някакъв дребен проблем с бившата съпруга. Но той не беше свързан с клюките. Нито с това как изглежда Сузана (по-добре, но не и по-стара), нито с факта, че беше родила на Трой две дъщери. Нищо не може да се сравни с любовта и топлотата, в които се потапя всяка двойка след раждането на бебе, независимо колко краткотраен беше този период и колко нестабилен беше бракът. Ейприл нямаше амбиции да влиза в ролята на грижовна майка и можеше по цял ден да търпи ледените погледи и неуморните красиви тийнейджърки. Но това, което не можеше да понася, беше да я правят на глупачка.

Сузана нямаше по-добра диплома от по-известен университет, нито пък по-престижна работа — всъщност тя изобщо не работеше — но това, което Сузана притежаваше, беше „познание“. Беше си тръгнала. Бе продължила живота си. Беше видяла истинската същност на Трой. Ейприл беше сляпата, глупава втора съпруга. Имаше много сериали, в които главната героиня беше точно като нея.

— Не злословя по адрес на Сузана — настоя Трой. — Споменах името й само защото ти каза нещо за тази твоя приятелка.

— Единственото, което казах, беше, че Мелани е била там. А ти какво направи от всичко това.

Горката Мелани. Едно съобщение, написано на полупияна глава и бе попаднала между шамарите в семейната свада. Ейприл си представи съдебните документи с името на приятелката си, призовката за бившата й съученичка.

— Добре — съгласи се Трой. — Щом настояваш да избегнем тази тема, да я избегнем. Завинаги. Отказвам се.

— Отказваш се. Страхотно. Благодаря, че ме уведоми.

— Нямах предвид това. Много добре го знаеш — настоя той и издаде звук, все едно се е задавил. — Трябва да затварям. Не мога да водя този разговор в момента.

— Чудесно.

Ейприл знаеше, че звучи раздразнено, но това бе единственият начин да запази някакво подобие на достойнство. Ако бе проявила и най-малката слабост, веднага щеше да избухне в сълзи. Беше го виждала как се държи с дъщерите си. Трой не можеше да понася сълзите.

— Само за информация, Ейприл, в случай че се чудиш. Уилоу също беше там. Разбра ли? Присъстваше на официалната вечеря…

Ето за това ставаше въпрос. Името, което Ейприл очакваше да чуе. Уилоу. Удар право в стомаха.

— Трой, наистина трябва да затварям.

— Ейприл, чуй ме. Трябва да поговорим за това. Уилоу беше там.

Още един удар, този път по-силен. Имаше чувството, че й нанася тези удари съвсем съзнателно.

— Достатъчно.

— И тъй като Сузана също беше там — продължи той, — беше изключително щастлива да събере откъслечни факти и да изфабрикува цяла история.

— Историята е стара — измърмори Ейприл. — Вече сме я чували.

— Повярвай, направих всичко по силите си, за да избегна Уилоу. Ако не бяхме на публично място, щях физически да я захвърля в гардеробната. Но в името на работата трябваше да се държа любезно с нея. А тя се възползваше от всяка отдала й се възможност, за да ме поставя в неудобно положение. Вероятно гледката е била потресаваща. Уилоу може да бъде толкова…

— Би ли спрял да споменаваш името й?

Ейприл мразеше това отвратително име. Звучеше абсурдно и нелепо, най-вероятно въобще не беше истинско. В съзнанието на Ейприл тя си остана Консултантката или долната кучка, за която дори не искам да мисля.

Консултантката беше известен „експерт по околната среда“ (Моля ви се!) с дълга рошава коса, големи като чинии очи и склонност да седи с кръстосани крака, когато я интервюират по някоя от националните телевизии. Проклетата Уилоу Уайнтраб. Или по-вероятно Дженифър или Деби Уайнтраб. Деби Уайнтраб никога не би станала известен експерт по околната среда с премигващи очи на Бамби, но Уилоу Уайнтраб е име, предопределено да се появява в сутрешните блокове и по страниците на лъскавите списания.

През последните шест месеца (от дванайсетмесечния й договор) тя консултираше Трой по вездесъщия „зелен фонд“, като хонорарът й беше триста седемдесет и пет долара на час. Госпожица Уайнтраб бе в тесни договорни отношения със „Станхоуп кепитъл“. А в един скандален случай се бе оказала тясно обвързана и със съпруга на Ейприл.

— Добре — съгласи се Трой, — ще спра да споменавам името й, ако ми кажеш какво очакваш да кажа.

— Нищо, така става ли? Приключих с разговорите на тази тема. Беше изключително гадно, но няма какво повече да дискутирам. Всичко свърши. Преодолях го.

— Сигурна ли си? — попита Трой. — Постоянно казваш, че всичко е наред, но понякога се питам дали наистина е така.

Беше бясна, но Трой наистина бе прав. Ейприл непрекъснато твърдеше, че всичко е наред, но също като Трой и тя се питаше дали наистина е така. Това бе една от причините възторжено да сграбчи шанса да замине за Париж. Заминаването беше неочаквано, но двамата от месеци се движеха като на пръсти един около друг. Ейприл имаше нужда да замине, да отиде някъде другаде, където да обмисли всичко. Беше почти сигурна, че и Трой смята, че тя трябва да замине. Той никога не би постъпил грубо и не би й казал „върви си“, особено като се има предвид, че вината е изцяло негова, но те се бяха обичали, може би дори все още се обичаха, което означаваше, че Ейприл е в състояние да чете мислите му.

Малкото приятели, които знаеха за грешката, единодушно споделяха мнението, че Трой трябва да си събере багажа и да хваща пътя. Но Ейприл съзнаваше, че несигурността в брака им няма почти нищо общо с това дали Трой иска да напусне апартамента и връзката им. Ейприл беше тази, която трябваше да се махне. Тя имаше нужда от лично пространство, за да реши дали иска да се върне обратно. Разбира се, проблемът с личното пространство беше в това, че и Трой имаше право на такова. Може би беше преценил, че прегрешението му не е моментна забежка, а симптом за много по-сериозен проблем.

Честността е най-добрата политика. Но честно казано, някаква частица от Ейприл искаше Трой да не си беше признавал. Ако не го бе направил, Ейприл щеше да продължи да вярва в това, което вижда пред очите си — забавен, очарователен съпруг, две красиви (доведени) дъщери, които им идваха на гости всяка сряда и всеки втори уикенд, чудесен апартамент и професия, на която гледаше повече като на хоби, отколкото като на работа.

Беше една-единствена неблагоразумна постъпка, случила се в чужда страна. Грешка. И не тя бе хванала Трой, той сам бе признал всичко. Не трябваше да го прави. Човек би могъл да помисли, че е постъпил доблестно! Изобщо не съм ти благодарна за това, мислеше си понякога Ейприл. Сега поне единият от двамата можеше да спи спокойно.

— Ейприл? Чуваш ли ме?

Ейприл затвори очи, пое дълбоко въздух и го задържа за няколко секунди, сакото я стегна и от това й стана приятно, все едно някой я е прегърнал.

— Казах ти, че съм добре — промълви тя. — Но имаш право. Наистина не знам дали нещата са наред.

Минаха две дълги секунди.

— Добре — каза той най-после. — Така е честно.

Ейприл ясно си представи свитите му устни.

— Наистина трябва да вървя — каза тя и за първи път това не беше просто извинение. — Вече закъснях за срещата.

— Аз също. Само още нещо. Баща ти се обади снощи, търсеше те.

— О, господи, нали не си му казал нищо?

— Има ли нещо, което трябва да му кажа? Но не, не съм му казвал нищо. Дори не разговаряхме. Беше оставил съобщение.

— И аз му оставих съобщение, казах му, че заминавам извън страната. Мисля, че все още не се е научил как да прослушва гласовата си поща.

Ейприл погледна часовника си. Три часа и седем минути, формално погледнато вече закъсняваше. Бутна вратата и излезе на улицата, метна чантата си през рамо и стисна документите под мишница.

— Обичам те, Ейприл — каза Трой. — Независимо от всичко, което се случва, мисля, че го знаеш.

Какво можеше да отговори? Нищо. Това беше истината и в буквалния, и в преносния смисъл. Притискаше телефона между ухото и рамото си и едновременно с това се опитваше да се справи с павираните парижки улици и с бъдещето на брака си. Ако си отвореше устата, телефонът щеше да падне и да се разбие, може би същата участ щеше да сполети и брака й, ако кажеше това, което й се искаше. Но устните, мозъкът и всичко в нея отказа да работи. Затова вместо довиждане, тя измърмори любезно „Ммм-хмм“ и натисна с ухо бутона за изключване, въпреки че Трой вече беше затворил.