Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (30)

Chapitre XXX

Париж, 2 февруари 1892 г.

Не мога да си спомня кога за последен път видях слънцето. Навън е мразовито и хапливо и дори снегът е по-студен, отколкото би трябвало да бъде. Самото измъкване от леглото сутрин е проява на воля. Много пъти съм си мислила дали да не поставя горещи въглени в джобовете си, докато отивам на работа пеша. Дори Маргьорит закопчава корсажа си догоре!

Това мъкнене от апартамента до работа и после обратно е направо ужасно. Снегът полепва по ботушите ми и прониква навътре чак до пръстите на краката ми. Не знам как, но вътре в обувките ми винаги има повече сняг, отколкото от външната им страна. Апартаментът ми е топъл, поне в сравнение с предишната квартира, но въпреки че почти непрекъснато слагам въглища в печката, не спирам да усещам влага, така че не мога да кажа, че се чувствам комфортно.

Двете с Маргьорит се притискаме една до друга всяка вечер. Това е единственият начин да се стоплим. Но въпреки това, често се налага да спя сама. Работното време на Маргьорит е различно от моето, като се има предвид, че тя е изпълнителка, а аз съм само барманка. Пиша всичко това с усмивка и без ревността, която очаквах, когато Маргьорит ми съобщи за повишението си и заяви, че ще участва в номерата на „Фоли Бержер“.

С всеки изминал ден ставам все по-щастлива, че обслужвам танцьорките на канкан и изпълнителките на заведението. Маргьорит е от изпълнителките със специални номера. Наеха я, поради това че гърдите й изглеждат фантастично, когато ги извие настрани и ги пъхне под мишниците си. Кълна се, че някой ден ще се заклещи и завинаги ще остане така. Тъй като нямам специален талант, нито пък специален бюст, аз си стоя зад бара. Eh bien! Je suis heureuse!

Пиер продължава да заплашва, че съвсем скоро ще пристигне от Южна Америка, а аз продължавам да го обезкуражавам. Та кой би искал да е в Париж през зимата? Това си е робство! Тази част от думите ми напълно отговаря на истината. Освен това споделям твърдата вяра, че мъжът трябва да търси утеха, когато е далеч от своята любима. Мълвата твърди, че платените дами в Южна Америка могат да засрамят всяка парижанка. Чакам с нетърпение да бъда засрамена! Наистина чакам!

Като говорим за срама (или по-скоро за неговата липса), станахме доста добри приятели с Жозеф Пижол. На посетителите на „Фоли Бержер“ той е известен като Pétomane^[1], най-известният пръдльо в света. Както е написано на афиша, той е единственият изпълнител, който не плаща за авторските права на композиторите! Когато за първи път приближи до бара и ми разказа как си изкарва хляба, в началото не му повярвах. А и кой би му повярвал? Но когато го видях на сцената, всичките ми съмнения изчезнаха. Както и обонянието ми!

Номерът на Жозеф е един от най-успешните. Хората пристигат два часа по-рано, за да не изпуснат изпълнението му, да останат без място (или пък да трябва да седнат на първия ред, което е твърде опасно)! Никога не съм чувала толкова смях и толкова аплодисменти, както когато той е на сцената. Дори при изявите на Маргьорит и нейните пиперливи истории! Май в крайна сметка дълбоко в себе си всички сме деца.

Това, което ми харесва най-много, в нашия обичан пръдльо, е компанията, която събира около себе си. Никога не съм виждала толкова светила и хора на изкуството, събрани на едно място, както когато Петуман се наведе и разтвори бузите — Емил Зола и Едгар Дега, както и онзи дребничък италианец, приятел на Едгар, художника Джовани Болдини. Всички обожават шоуто на Пижол и това го превръща в най-добрия източник на клюки.

Жозеф казва, че Болдини ме харесва и дори иска да ми нарисува портрет! Макар че Маргьорит се съмнява в това твърдение и е категорична, че „както обикновено Петуман пърди и през двата си отвора“, аз самата не мога да кажа, че имам нещо против харесването и желанието му да ме претвори в художествен образ. Той е привлекателен мъж и твърде известен портретист, или поне така съм чувала.

Според Пруст (най-големия клюкар на света) Болдини станал известен по време на Световното изложение през 1889 година, където отговарял за италианската секция. Тогава бях само на петнайсет и Sœur Marie ме заведе на изложението, но единственото, което исках да видя, беше новопостроената и доста оплювана Айфелова кула. Кое израснало в манастир дете не би искало да види на живо „Вавилонската кула“? По повод на тази злощастна конструкция имаше толкова оживени спорове, че се учудвам, че някой изобщо е забелязал присъствието на италианеца Болдини!

Слуховете гласят, че още преди изложението Болдини вече бил в Париж, като няколко години преди това се бил нанесъл в студиото на Сарджънт. Очевидно е бил доста известен в Лондон, преди да се премести в нашия прекрасен град. Все още не съм потвърдила достоверността на тази клюка, но връзката му с обичания от всички пръдльо е най-добрата препоръка.

Мосю Болдини е смешно малко човече, нервно и свадливо. И въпреки това в него има нещо прекрасно — високите скули и чело, фините черти и пронизващите сини очи. Той е доста по-възрастен от мен, по-възрастен е дори от Пиер, но в него има нещо младежко. Може би гневните избухвания, в които толкова често изпада! Толкова е капризен този човек. Кълна се, че започва да крещи дори когато не харесва посоката, в която духа вятърът.

Болдини идва при мен на бара поне три пъти в седмицата. Според Емили се появява често и когато ме няма, и не й оставя и франк. C’est la vie! Вместо да се отбие до бара на Емили, той се мотаел пет-десет минути, след което си тръгвал, без да е пийнал и глътка или да е хапнал и хапка храна. Пърди и през двата отвора, така ли Маргьорит? Не съм убедена.

Трябва обаче много да внимавам, тъй като Monsieur Merde е един от любимите клиенти на „Фоли Бержер“. Не съм сигурна дали си кореспондира с Жерар или с някой от другите, които често питат как е. Инструкциите са да флиртувам с посетителите, но Жерар не би искал да предам Пиер. Не мога да си позволя да загубя апартамента, нито парите, които ми изпраща всеки месец, особено когато финансовото състояние на Болдини е съвсем неясно. Така и не мога да преценя дали е пълен с пари, или е отчайващо беден. Той е човек, който трудно може да бъде разбран, което, естествено, ме кара още повече да искам да го разбера.