Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (10)

Chapitre X

Люк беше там, където бе обещал, седеше небрежно на терасата в Café Zéphyr и пушеше.

Кимна, когато видя, че Ейприл се приближава, и след това стана, за да й дръпне стола, като през цялото време цигарата висеше между устните му. Ейприл измърмори нещо за благодарност и седна.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза той. — Позволих си да поръчам панерче хляб, знам, че вие, американците, обичате да похапвате.

Ейприл го погледна с насмешка.

— Чудесно е, че сънародниците ми са толкова предвидими. Сякаш сме един и същи човек. Така дори не ви се налага да се опитвате да ни приемате като отделни личности.

Ейприл се бе разгорещила от бързане към кафенето, затова свали сакото си и го метна на облегалката на стола. Хората около тях разговаряха, потракваха чинии. Колите и мотопедите профучаваха край ъгъла и надуваха клаксони, които звучаха като клоунски тромби.

— И така — доволна ли сте от престоя си в Париж, мадам Воут? — попита Люк и дръпна от цигарата си.

— Да, всичко е чудесно. И моля, наричайте ме Ейприл.

— О, Аврил^[1], също като месеца. Това е идеалният сезон за вас. Родителите ви са обичали пролетта, non?

— Мисля, че просто са харесали името — отговори Ейприл и извади от чантата си бележник и химикал. — Добре, готова съм да обсъдим апартамента.

— Не носиш венчална халка, но Оливие ми каза, че имаш съпруг. Омъжена ли си, Аврил?

Ейприл за малко да изсумти, но се въздържа. Омъжена ли е? Точно в това беше въпросът.

— Oui — този отговор напълно съответстваше на законното положение, без значение дали носеше венчална халка или не. — И така вашият клиент…

— С какво се занимава съпругът ти?

— Работи в областта на финансите — отвърна Ейприл и усети, че започва да се вбесява. — Je suis désolée, мосю Тебо, но не разполагам с много време. Не искам да пришпорвам срещата ни, но предполагам, че някой ви плаща на час, затова смятам, че е наш дълг да се заемем с въпроса, заради който сме се събрали.

Люк се подсмихна.

— Май наистина се боиш да не попаднеш под въздействието на чара ми.

— Не и в момента. Хайде да обсъдим апартамента — Ейприл драскаше някакви глупави завъртулки в бележника си, за да има с какво да се занимава. — Готова съм да изслушам това, което имате да ми кажете за жената от портрета.

— Мразиш въпросите, non?

— Въпросите са чудесно нещо. Обожавам въпросите. Имам около един милион въпроса, които бих искала да ви задам.

— Trés bien. Кажи ми мадам Воут, Аврил, защо толкова се интересуваш от жената на портрета?

— Ако това наистина е портрет на Болдини, сме попаднали на значима находка. Само той може да се продаде за над един милион евро. И това би се превърнало в международна новина. Появата на европейски мебели обикновено не предизвиква особено вълнение. Всеизвестно е, че те не са източник на големи печалби, дори не и на средни по обем.

— Не попитах защо се интересуваш от картината. Попитах защо се интересуваш от жената.

— Интересувам се от нея дотолкова, доколкото тя е свързана с картината и с мебелите в апартамента.

— Аха, това обяснява защо искаше да прочетеш личните й дневници.

— Както ви казаха Маркс и Оливие — започна Ейприл и потърси с поглед келнера, Люк пиеше еспресо, но беше ясно, че тя се нуждае от нещо доста по-силно, — дневниците ще ми помогнат да установя произхода, а това ще повиши цената на мебелите. Купувачите обичат добрите истории. Видяхте апартамента и всички вещи в него. Той е необичаен. Просто искам да разбера историята на тези вещи и защо някой ги е изоставил.

— Какво общо има изоставянето на апартамента със стойността на мебелите?

— Ценните вещи, независимо дали имат финансова или емоционална стойност, най-често остават в семейството. Обикновено се предават от поколение на поколение.

Често, но невинаги, Ейприл много добре знаеше това.

— Значи мотивът да научиш историята е чисто академичен? — попита Люк, но гласът му прозвуча скептично. — Vraiment?

— Да. Точно така.

Къде беше проклетият келнер?

— Беше права в предположението си за семейната връзка. Жената на портрета е бабата на Лизет Катрмер.

— Наистина ли? — Ейприл ококори очи.

Келнерът се появи зад гърба й, но изведнъж й се прииска да го отпрати.

— Мадам?

— А, да, здравейте! Bonjour, je voudrais un verre de vin — каза тя и посочи менюто.

— Чаша вино, разбира се! Шардоне?

— Oui. S’il vous plaît.

— Мислех, че американците не консумират алкохол през деня — отбеляза Люк, — че са нещо както въздържатели, non?

— Non. Определено non.

Изведнъж Ейприл усети, че е освирепяла от глад, протегна се, взе филийка хляб от панерчето на масата и внимателно нанесе върху нея дебел слой масло. Току-що бе доказала теорията на Люк за американците, но не я интересуваше. Струваше си. Заедно със спомена за всяко едно кафене, за всяка среднощна вечеря, за хилядите чаши вино в съзнанието на Ейприл изплува и споменът за маслото. В Париж маслото бе по-кремообразно, по-солено.

— Разкажете ми повече за Grand-mère — каза Ейприл и седна върху ръцете си, така че физически да й бъде невъзможно да продължи да яде.

За миг през ума й мина мисълта, че може да се наведе и да изяде багетата и маслото като котка. Тя беше американка. Така или иначе всички знаеха, че американците са животни.

— Сигурен ли сте, че тя е жената на портрета?

— Да, напълно. Много е красива, non?

— Удивителна. Всъщност ми напомня на… на някого, когото познавам. Както и да е, знаете ли името й?

Келнерът се появи иззад лявото рамо на Люк. Ейприл въздъхна. Слава богу! Виното най-после бе пристигнало.

— Според семейството на Лизет Катрмер тя се казвала Март дьо Флориан — отвърна Люк.

— Семейство? Мадам Катрмер е имала семейство?

— Да, в известен смисъл. Не точно по начина, по който човек би предположил — Люк отново отпи от еспресото, малката чаша изглеждаше абсурдно в големите му ръце.

— Март дьо Флориан — Ейприл повтори името, за да свикне с него.

Март. Или Марте както биха произнесли името й американците.

— И коя е тя? Очевидно е била важна личност, щом Болдини я е рисувал, да не говорим за разкоша и за цената на всичко, което видях в апартамента до този момент. Какво е било семейството й? Кой е бил съпругът й?

— Не е била омъжена. Всъщност точно обратното. Мадам Дьо Флориан е била известна demimondaine.

— Demimondaine? — попита Ейприл и вдигна учудено вежди. — Март дьо Флориан е била куртизанка?

За това наистина си заслужаваше да се вдигне тост и тя измъкна ръцете изпод бедрата си и стисна столчето на чашата си.

— Да, доста впечатляващ апартамент за проститутка, нали?

— Les demimondaines не са били обикновени проститутки — отвърна Ейприл и отпи още една глътка от виното си. — По времето на мадам Дьо Флориан е имало и обикновени проститутки — каза тя. — Filles soumises, буквално преведено „покорни момичета“. Над тях са стояли les grisettes — работещи жени, например шивачки, които използвали секса, за да си докарват допълнителни доходи. На още по-високо ниво били les lorettes. А над тях — les demimondaines, много специална категория.

— Но все пак проститутки.

— Формално погледнато, да. Но les demimondaines били на мода. Дамите от висшето общество имитирали роклите и прическите им, но не можели да се сравняват с тях. Дори най-богатата дама имала само един съпруг, който да я осигурява материално. Но защо да се задоволяваш с щедростта на един мъж, когато могат да те обгрижват петима или повече? Професията й наистина обяснява това, което намерихме в апартамента.

— Невероятно — ухили се Люк. — Възхищавам се от задълбочените ви познания за проститутките.

— Demimondaine — поправи го Ейприл и отвърна на усмивката. — Те са били впечатляваща група жени. И не просто са спали с всеки срещнат. Имали са социални ангажименти и дори професионални задължения.

— Винаги имат.

— Общоприетото мнение било, че една жена не може да бъде призната за кокетка, ако не е причинила четири дуела, едно самоубийство и не е имала поне една déniaisée.

— Ха! Déniaisée — прекъсна я Люк, — да чукаш най-големия син на любовника си.

Ейприл се закашля, задавяйки се с последната глътка от виното, и Люк даде знак на келнера да донесе още две чаши. Изглежда този разговор се нуждаеше от подкрепление.

— Извинявай — погледна я той, — да не би да се изказах твърде грубо?

— Твърде грубо при това. Знаеш колко сме чувствителни ние, американците.

Люк замълча и съвсем открито огледа Ейприл от глава до пети, сякаш бе получил разрешение да се увери, че е типична американка. Тя се опита да изглежда леко обидена. Опитваше се да я подкупи, non? Нали само преди малко намекна за кръвосмесителна ménage-à-trois и едновременно с това поръча още вино, а сега съвсем открито преценяваше физическите й дадености. (Лице — леко уморено, лишено от външен блясък. Като се има предвид размера и външния вид, може да се предположи, че бюстът е без корекции.) Но въпреки най-добрите си намерения, Ейприл не почувства отвращение. Би изпитала подобно чувство, ако ставаше въпрос за всеки друг, но с изненада установи, че няма нищо против да го прави Люк.

— Можеш да спреш да ме зяпаш — измърмори тя. — Няма да откриеш нищо необичайно, аз съм най-обикновена американка.

— Странно — отбеляза той, когато келнерът се приближи, — въпреки че имаш тен, не приличаш на американка.

Люк взе чашите от подноса на келнера и постави едната пред Ейприл, а другата пред себе си. Жестът му би трябвало да й се стори нетърпелив и арогантен — бе поел ролята на келнер, без да поиска разрешение. Вместо това Ейприл се почувства поласкана, което я накара да се ядоса на себе си. Сякаш Люк не можеше да се довери на никой друг да изпълни тази задача и искаше собственоръчно да постави чашата пред Ейприл.

Тя се стегна и отговори.

— Имам матова кожа. Не слънчев загар.

— Въпреки това не си типичната американка.

— Да, спомена нещо подобно и по-рано, когато оглеждаше облеклото ми.

— Исках да прозвучи като комплимент.

— Е, оставих анцуга и маратонките си вкъщи, затова разбирам причината за объркването ти. Което, разбира се, е ужасно от моя страна. Не искам хората да си мислят, че не идвам от Щатите.

Люк се разсмя и загаси цигарата си в пепелника.

— Мисля, че присъствието ти тук ще бъде интересно разнообразие.

— Тук съм, за да работя, не за да създавам разнообразие — отвърна бързо Ейприл, като се мъчеше да не мисли какво биха могли да означават думите му. — Кажи ми какво друго знаеш за Март дьо Флориан. И за картината.

— Добре — каза Люк, поклати глава и се усмихна, докато отпиваше от виното през зъби. — Да се върнем към работата. Знаем някои неща за Март дьо Флориан благодарение на писанията, които е оставила. Разбира се, в случай че записаното в дневниците й е точно…

— А защо да не е точно?

— Тази жена е известна с това, че е обичала да преувеличава. Или поне така чух. Но ако Болдини наистина я е нарисувал през 1898 година, по това време тя е била на двайсет и четири години.

— На двайсет и четири и е била бременна?

— Вероятно. Майката на Лизет Катрмер е родена през 1899, така че всичко съвпада.

— Какво е станало с майката на Лизет?

Той сви рамене.

— Не знам. Доколкото съм чувал нейната maman е умряла твърде млада.

— И защо Лизет напуска Париж и апартамента си?

— Je ne sais pas. Наистина не знам, но като се има предвид, че е напуснала през 1940 година, най-вероятно причината е била войната.

— Но тя никога не се е върнала. Как е могла да изостави цялото имущество на семейството? Как е могла да напусне Париж и никога да не се върне?

— Ти наистина обичаш да задаваш въпроси.

— И как е възможно наследниците на Лизет да продават всичко, без да са видели нито една от вещите?

Люк отново сви рамене.

— Има само един наследник. И не мога да дам отговор на въпроса ти.

Ейприл се опита да не издава раздразнението си. Люк й беше обещал отговори, а единственото, което бе казал досега, беше името, професията и рождената дата, информация, до която Ейприл би могла да се добере и сама. Не можеше да разбере дали съзнателно се опитва да се държи гадно или просто това е част от личностните му качества. В крайна сметка той беше адвокат и парижанин, и… Люк.

— Имаш ли друга информация за картината? — попита Ейприл, в гласа й вече се долавяше отчаяние. — Или за Март дьо Флориан? Може би клиентът ти ще ни позволи да прочетем дневниците?

— Изгаряш от нетърпение да се добереш до дневниците, non?

— Изгарям не е точната дума. Въпреки това вярвам…

— Търговци — каза той и се извърна, за да се протегне към елегантната кожена папка, която бе поставил на масата. — Всички сте толкова нетърпеливи.

— Формално погледнато, аз съм експерт оценител в аукционна къща — не се сдържа Ейприл и се намръщи.

Каза титлата без претенции да звучи надуто. Когато се споменеше в офиса, титлата не звучеше по-различно от „специалист човешки ресурси“ или „главен счетоводител“, думата „експерт“ се бе превърнала в стока. Но извън света на аукционната търговия, официалното название на длъжността й звучеше доста формално.

— Или търговец — добави Ейприл. — Както предпочиташ. Мисълта ми е, че не изгарям от нетърпение, просто се опитвам да си свърша работата. А това ще е от полза и за клиента ти.

— Да. Знам. Доказване на произхода.

Думите на Люк прозвучаха толкова рязко и грубо, че Ейприл изобщо не си направи труд да го погледне в очите. Вече и без това й бе омръзнало да бъде обект на шегите му. Ако обаче си бе направила труда да вдигне поглед, вместо да седи мрачно загледана в шардонето, щеше да забележи в очите му онази закачлива искра, която — вече бе разбрала, бе неговият начин да покаже… нещо. И нямаше да се изненада толкова от тупването по масата.

— Какво, по дяволите… — Ейприл грабна чашата си, сякаш искаше да я опази да не се разлее.

В този момент забеляза четирите привързани с панделки купчини листове, поставени върху масата.

— Това…

— Дали това са дневниците? Да, част от тях — отвърна Люк. — Първият запис, който успях да открия, е от 1891 година. Оттук трябва да започнеш. И може би, ако се държиш добре, ще ти позволя да прочетеш и останалите.

Ако се държи добре!

Сърцето на Ейприл заби като лудо. Протегна се към дневниците и благодари на Люк, този път го гледаше право в очите. Може би беше сбъркала в преценката си за този мъж, беше решила, че ще е пречка, а той можеше да се окаже съюзник. Все още се държеше заядливо, но все пак това бе начало. Може би щеше да даде на Ейприл това, което тя искаше. Обеща си, че независимо колко труден за понасяне ще се окаже Люк — а Ейприл вече усещаше, че наистина ще се окаже труден, поне ще му даде шанс.