Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (3)

Chapitre III

Ейприл никога нямаше да забрави миризмата на това място.

След като влезе в парижкия апартамент, седемдесетте години й се сториха незначителни. Ако миризмата имаше възраст, тази смрад беше поне на хиляда години. Едва си пое въздух и вкусът на прах и парфюм моментално изпълни очите, носа и устата й. Щеше да усеща дращещия сладък дъх в продължение на месеци. Гледката щеше да остане в съзнанието й още по-дълго.

Апартаментът се намираше в девети арондисман, на левия бряг, близо до операта „Гарние“, „Фоли Бержер“ и района на червените фенери до площад „Пигал“. Ето това беше пъстрият Париж, Париж на писателите, художниците и кинотворците. Ейприл предполагаше, че и апартаментът е бил пъстър някога, преди времето да го покрие с немара и прах.

По време на полета над Атлантическия океан тя съвсем съвестно изчете материалите, които й бяха подготвили от „Сотбис“. Апартаментът се състоеше от седем помещения — вестибюл, хол, трапезария, две спални, баня и кухня. На снимките се виждаше, че не е голям, но разкошът беше очевиден — високи дървени тавани, стени, покрити с розова дамаска, позлатени корнизи.

Но лъскавите снимки изобщо не отразяваха действителността. Сега, докато стоеше в задушното помещение, тя бе изцяло погълната от нея. Всички тези вещи — стая след стая, изпълнени с вещи. Трой беше прав, помисли си Ейприл и се усмихна, тази жена наистина е била вещоманка. Богата и доста изискана, но все пак вещоманка. За първи път в кариерата си Ейприл се запита дали ще успее да се справи с всичко това.

Докато се придвижваше предпазливо през лабиринта от мебели, чу гласове от дъното на апартамента. Изгаряше от желание да избърза и да се срещне с Оливие, но докато краката й искаха да изтичат, тя самата бе принудена да се движи почти на пръсти, като си проправя път по тесните пътечки покрай безкрайните колекции от огледала, кресла и подпрени на тях произведения на изкуството, да не говорим за препарираните бозайници и птици. Съзнанието й веднага заработи и тя започна да прави опис на вещите наум.

След десет предпазливи стъпки, на метър и половина по-нататък, Ейприл забеляза позлатено метално бюро от времето на Луи XVI, две махагонови кресла от времето на Джордж III, ръчно тъкан килим от времето на Шарл X и един невероятен златен полилей от средата на осемнайсети век. С извитите си остри краища той сякаш живееше свой собствен живот. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се отскубне и да промуши някого.

Всяка следваща крачка носеше нова изненада. До мебелите, които и преди сто години са били смятани за антики, Ейприл видя препариран двуметров щраус, а в ъгъла зад него лежеше плюшен Мики Маус. Забеляза колегите си през процепа на вратата, заобиколи бързо едно високо лакирано писалище и за малко да се блъсне в грозна, съвсем обикновена на вид библиотека, отрупана с документи.

— О, мадам Воут! — чу се глас. — Добре дошли в Париж! Изпуснахте дъждовете.

Ейприл мина бързо през вратата и видя Оливие, който стоеше в стаята с още двама мъже. Беше виждала единия от тях на търг в Ню Йорк. Работеше в „Сотбис“ и тя си спомняше, че след като си пийна, бе започнал да се лигави и да флиртува с асистентката й. Но може пък и да беше друг французин.

— Bonjour — поздрави тя. — Много се радвам да те видя отново, Оливие.

— Bonjour, мадам Воут — отговори другият французин. — Как вървят нещата в Ню Йорк? От месеци се опитвам да отскоча дотам.

Да, точно така, сега си го спомняше ясно. Казваше се Марк и точно той за малко да омотае помощничката й Бърди. Ейприл се опита да прикрие презрителната си усмивка, целуна го любезно по двете бузи и измърмори под нос обичайните френски любезности, като се надяваше пренебрежението й да бъда възприето като старомодна парижка сдържаност. До Оливие и Марк беше застанал висок слаб мъж с дълга коса и светлолилава риза. Погледът на Ейприл неволно се плъзна по елегантните шевове на ризата и стигна до мястото, където тя влизаше в панталона на тънко райе. Очите й леко се разшириха при вида на добре оформените му бедра и тяло, което леко се приведе напред в жест на самоувереност, напереност или нещо друго, което Ейприл не можеше да назове. Усети, че по бузите й избива червенина, но точно тогава забеляза цигарата, висяща от устата му.

— Не можете да пушите тук! — изпищя тя.

Беше съвсем очевидно, че и най-малката искра би могла да подпали целия апартамент.

— Загасете я! Веднага я загасете!

Мъжът се подсмихна, хвърли цигарата на дъсчения под и я натисна с крак, обут в лъскава кожена обувка. Без да има време да помисли, Ейприл се наведе и вдигна фаса от земята. Размаха го във въздуха, за да се увери, че е напълно загаснал.

— Виждам, че сте заклет противник на цигарите — отбеляза мъжът с усмивка, докато Ейприл прибираше фаса в джоба си.

— Тя е от екипа — каза Оливие, сякаш искаше да се извини или да обясни присъствието й. — Това е Ейприл Воут. Нашият мебелен експерт.

— Ахааа — провлече със силен френски акцент нахалникът, който вече бе престанал да пуши. — L’Américaine.

— Ейприл Воут — каза тя и подаде ръка.

Той се подсмихна отново, кимна и след това я придърпа към себе си, за да я целуне по бузите. Миришеше на скъпи цигари и на още по-скъп парфюм. Ейприл не беше особено въодушевена от този традиционен, но въпреки това доста интимен жест.

— Това е Люк Тебо — представи го Оливие. — Той е адвокат на мадам Катрмер.

— Мадам Катрмер?

— Починалата. Намираме се в нейния апартамент.

— Това не е съвсем точно — намеси се Люк и подпря ръка на един стол.

Ейприл потрепери при вида на мръсните му ръце и си представи как цената на стола пада.

— Формално погледнато, не представлявам мадам Катрмер, а имота й. Обикновено не позволяват на мъртвите да наемат адвокати. Във всеки случай това е бил апартаментът на баба й. Мадам Катрмер живееше в Сарла и не е идвала тук, както можете да предположите, като виждате в какво състояние е апартаментът.

— И мосю Тебо е този, който ни се обади за вещите — обясни Оливие. — За което сме му много благодарни.

— И така би трябвало да бъде — заяви Люк и се обърна към Ейприл. — Вие — започна той и я огледа внимателно от главата до петите — спокойно бихте могли да минете за французойка. Не очаквах… това.

Ейприл се усмихна вяло. Преди години, когато бе успяла да получи мястото на куратор в парижки музей за мебели от осемнайсети век, който вече не съществуваше, беше изчела солидно количество литература, за да се научи как да прилича на парижанка. Или по-точно казано — как да не изглежда чак толкова „американски“. Обличайте се в елегантни, тъмни, изваяни по тялото дрехи, съветваше литературата, избирайте дрехи, които си подхождат, съчетават се лесно и изглеждат така, сякаш не ви е струвало никакво усилие да се облечете. Ейприл мислеше, че тя самата е точно олицетворение на този стил. Висока, класическа и тъмна, изградена изцяло от прави линии. Косата, очите и носът й бяха случайно събрани, прости елементарни форми, срещу които никой не би могъл да възрази. Нуждаеше се само от пъстър шал или фланелка на райета, за да ги подчертае, а шалът и райетата са френско правило номер две.

— Нищо ли няма да отговорите, мадам Воут? — попита Люк. — Не сте особено словоохотлива. Мислех, че американците бърборят през цялото време.

Думите му бяха придружени с красноречива имитация на патица с ръце.

— Явно подбираме думите си по-внимателно от някои — отвърна Ейприл и вирна брадичка, след което се обърна. — И така, Оливие. Тук ни чака доста работа.

Хвърли поглед през рамото му и забеляза една малахитова маса от времето на Луи-Филип, подпряна до невероятно орехово канапе Луи XVI. Направо ококори очи. Съкровищата сякаш се множаха пред погледа й.

— Някои от тези неща… Направо са невероятни — в гласа й прозвуча благоговение и известна тъга.

Ейприл се сети за затворения мебелен музей и се намръщи. Какво щеше да стане, ако начинанието беше успяло? Какво щеше да стане, ако беше останала в Париж само още месец? Или два месеца? Беше се запознала с Трой на летище „Шарл дьо Гол“, когато напускаше града. Той седна срещу нея в бизнес салона на „Ер Франс“ — съвсем случайна среща, тъй като тя никога преди не бе седяла в салон бизнес класа, а още по-малко си бе позволявала да заговаря мъж на подобно място. По онова време Ейприл бе решила, че щом й се налага да напусне града засрамена, поне ще го направи със стил. Необяснимо защо Трой я намери за привлекателна и останало тъмнокосата жена, която се опитваше да спре сълзите си и да се откаже от първата съзнателна мечта в живота си.

— Не е необходимо да плачете, мадам Воут — заяви Люк. — Това са просто мебели.

— Не плача — тросна му се Ейприл. — И какво значи „просто мебели“? Моля ви! Можете да напълните цял музей само с вещите, които се намират в тази стая.

— Оставете диваните и бюрата, мадам Воут — намеси се Оливие и щракна с пръсти, за да привлече вниманието на Ейприл. Посочи пространството пред себе си и продължи: — Виждате ли това? Картината?

Ейприл заобиколи Люк отдалеч и се приближи до Оливие. Точно пред него, подпрян на стената, се намираше портрет на жена. Картината беше висока почти колкото Ейприл и въпреки че жената беше нарисувана в профил, нямаше никакво съмнение, че е изключително красива.

Беше се излегнала върху лилаво канапе и гледаше встрани от художника. Имаше кестенява, леко разрошена коса, прибрана назад толкова небрежно, че изглеждаше по-скоро разпусната, отколкото вързана. Беше облечена в разкошна розова рокля на волани, която в долната си част се извиваше около тялото й като опашка на русалка. Въпреки великолепието на роклята бижутата й бяха съвсем семпли и изчистени, а лицето й бе истински образец на красота.

— Прекрасна е — отбеляза Ейприл, съзнанието й все още бе заето с мебелите, но погледът й беше прикован върху портрета. — Просто прекрасна!

— Прекрасна е наистина. Но виждате ли? Виждате ли какво е това?

Ейприл се приближи и попадна право в едно слънчево петно.

— Моля, пуснете щорите — каза тя и вдигна чантата си в неуспешен опит да спре светлината, която нахлуваше през прозореца. — Трябва да се отнасяме много внимателно към вещите тук.

— Вижте дамата — подкани я Оливие. — Мадам Воут, вижте портрета.

Ейприл спря. Този път се вгледа по-внимателно, отново забеляза скромните бижута на жената (малък наниз от перли и по един пръстен на всяка ръка), както и откровено агресивното й деколте. Ако портретът беше съвременна снимка, човек би могъл да го увеличи и да зърне зърното на гърдата й.

И в този момент го видя. Цветът. Линиите на четката. Уникалната мазка.

— Боже господи! — възкликна Ейприл и пъхна ръце под мишниците си. Искаше да докосне картината. Изпитваше непреодолимо желание да го направи. Това беше основната причина тази професия да я привлича. Имаше неща, които, за разлика от обикновената публика можеше да докосне с ръце.

— Какво мислите? — попитат Оливие.

Беше предизвикателство, а не въпрос. Очакваше да чуе подробности. Искаше да съпостави мнението й със своето.

— Болдини — прошепна тя. — Мисля, че това е произведение на Болдини. Но е невъзможно, нали?

— Да! — възкликна Оливие и плесна с ръце, изглеждаше така, сякаш му идва да запее от удоволствие.

Беше открил както портрета, така и точния човек за тази работа. Обърна се към Марк:

— Виждаш ли? Така е, както ти казах. А ти каза: non c’est impossible! Не било възможно, но мадам Воут го потвърждава.

— Мислех, че е експерт в областта на мебелите — изтъкна Марк.

Люк изсумтя. Ейприл погледна към него и без да иска се намръщи.

— Да, но съм запозната и с някои други неща — отвърна тя.

Не можеш да прекараш години наред, учейки за дипломи в различни сфери от историята на изкуствата, да живееш известно време в Париж и да не си в състояние да разпознаеш творба на Джовани Болдини. Той, Майстора на мазката^[1], някога е бил най-известният портретист в света. В края на деветнайсети и началото на двайсети век никой нямал шанс да бъде признат за някой, ако нямал портрет, нарисуван от Болдини. Тази жена определено е била известна.

— Не си спомням тази картина — обади се Ейприл. — Портретите на мадам Джулиард, на лейди Колин Кембъл, херцогинята на Марлбъроу, няколко портрета на дона Франка Флорио — да… Но не и този.

Сърцето на Ейприл биеше като лудо. Харесваше Болдини. Много. Никой не можеше да подложи на съмнение майсторството му да създава портрети. Но въпреки че бе виждала с очите си повече от дузина от произведенията му, Ейприл никога не бе изпитвала подобно чувство. Да, жената наистина беше красива. Но в нея имаше нещо повече от красота. Имаше присъствие.

— Не мога да повярвам — прошепна Ейприл.

— Доколкото знам, този портрет не е сред известните му творби — каза Оливие. — Възможно ли е да е фалшификация?

Не. Не беше фалшификация. Ейприл вече бе сигурна.

— Ако наистина е фалшификация, е невероятно добра. От друга страна — Ейприл замълча за момент и се престори, че обмисля тази възможност, — кой би държал под ключ картина на Болдини години наред? На него не му се е налагало да умира, за да става известен. Бил е признат още приживе. Кой би направил нещо подобно? И защо?

— Кой е Болдини? — попита Люк и запали нова цигара.

— Бихте ли я загасили? — сряза го Ейприл. — Не искам нищо тук да се умирисва на цигари.

Люк избърбори нещо на Оливие. Ейприл не се въздържа да им напомни, че говори френски достатъчно добре, за да разбере думата „задръстена“. И точно в този момент го забеляза — избутано до стената стоеше лилавото канапе от картината. Ейприл остана без дъх. Изведнъж пред погледа й се появи жената от портрета, седнала върху канапето. Виждаше я застанала пред тоалетката, как пише писма на бюрото, как се оглежда в някое от стотината огледала наоколо. Стаята, която допреди минути беше мъртва, изведнъж оживя пред очите й.