Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (35)

Chapitre XXXV

Новината подейства на Ейприл като шамар, макар че отдавна очакваше да получи този удар. Въпреки това нямаше шанс да прости на Люк!

— Аврил — заговори отново той. — Ça va? Нали няма да се разплачеш отново?

Имаше решение. Трябваше да има решение. В главата й започнаха да се оформят различни идеи.

— Добре — започна тя и се прокашля. — Може да вземе дневниците.

— Наистина ли? Толкова ли лесно се предаде? — попита Люк и повдигна вежди. — Това не е моята Аврил.

— Винаги съм възнамерявала да ги върна обратно, bien sûr. Ще си ги получи до няколко дни. Не се безпокой, мога да чета много бързо.

— Сигурен съм, че в четенето си като фурия. Уви, мадам Вание с много близо до края на дните си. Иска дневниците, преди да е починала.

— Разбирам. Но нали все пак имаме известно време?

— Всички имаме време — отвърна Люк. — Но нито мадам Вание, нито ти, нито аз знаем точно колко време ни остава.

— Да, така е, утре всеки един от нас може да бъде блъснат от мотор. Но, моля те, кажи ми честно колко близо до смъртта е мадам Вание? Тя поне има някаква представа колко близо е кончината й. Лекарите сигурно могат да направят подобна преценка.

— Преценка? Колко близо е до смъртта?! Mon Dieu, мадам Воут!

— Не исках да кажа точно това.

— Точно това искаше да кажеш.

— Хайде, Люк, можеш да ми оставиш дневниците още известно време. S’il vous plaît?

— Мадам Вание е моя клиентка. Такава е молбата й и аз трябва да я уважа въпреки желанията на красивите търговки. Тя ми плаща, за да управлявам делата й.

Още един удар. На него му плащаха, за да е тук — същата ситуация както при Март и Пиер, само че в този случай търговецът на гуано беше Ейприл. Люк получаваше финансови компенсации, за да търпи Ейприл. Не го каза, но тя го долови в думите му.

— Люк…

— Аврил.

— Добре. Не мога ли поне да направя фотокопия? Трябва да ми позволиш да направя поне това!

— Е, виждам, че си много загрижена за добруването на мадам Вание, за желанието на една умираща старица — той изцъка с език. — Мили боже!

— Извинявай — каза Ейприл, макар да се почувства леко неудобно, това съвсем не беше в състояние да я обезсърчи.

Въздъхна и впери поглед в хоризонта, лилавото небе сякаш бе обвило Айфеловата кула. Какво би могла да каже така, че да прилича на разумен човек, чудеше се тя? На човек, който цени живота повече от мебелите и повече от дневниците на един призрак.

— Думите ми прозвучаха изключително нетактично — призна накрая. — Моля за извинение. Много съжалявам, че клиентката ти не е добре със здравето.

— Лъжкиня — заяви Люк и се усмихна. — Изобщо не съжаляваш. Поне не и заради нейното здравословно състояние.

Ейприл ще преснеме дневниците. Това бе решението на проблема как да се съобрази с желанието на умиращата жена. В парижкия офис имаше необходимата апаратура за сканиране на стари документи. Ейприл само трябваше да намери начин да обясни това свое действие.

— Може би, ако ми позволиш следобеда…

— Достатъчно — въздъхна Люк. — Ти си непреклонна. Не мога да те слушам повече. Можеш да задържиш дневниците в следващите три дни. Има още дневници и ще ги получиш тази вечер. След това ти давам седемдесет и два часа. После ги вземам всичките — заяви той и погледна часовника си. — Но имай предвид, че ако състоянието на мадам Вание се влоши, мога да ги взема и по-рано.

Ейприл кимна, не смееше да си поеме въздух.

— Междувременно можеш да ги фотокопираш, да ги четеш, да правиш каквото искаш.

— Благодаря — промълви тя и кимна отново. — Извинявай, че се държах като луда.

— Нищо ново — каза Люк и стисна коляното й. — Вече свикнах. Но трябва да кажа, че истинското ти призвание е да утешаваш хората, загубили близък. Не знам защо още се мотаеш с тези мебели.

— Много смешно — заяви Ейприл и се опита да се усмихне, думата мебели сякаш я прониза през ребрата.

Представи си оголения апартамент. Почти всичко, свързано с живота на Март, бе изнесено.

— Ça va? — попита Люк и за втори път докосна коляното й.

— Всичко е наред — излъга Ейприл. — Мислех си за апартамента. Вече няма да можеш да го познаеш. Опразнен е. Започнали са да свалят дори тапетите от стените. Всичко става много бързо, прекалено бързо. Скоро ще се прибера в Ню Йорк, търговете ще минат и ще се захвана с нещо ново.

Като че ли следващата задача ще може да се сравни с тази! Какъвто и търг да я очакваше, колкото и огромно да е наследството, със сигурност щеше да е стъпка надолу.

— Изчезването на мебели в замяна на пари не е ли част от работата ти? — попита Люк. — Изненадваш ме все повече с всяка изминала минута.

— Да, разбира се, в работата ми става въпрос за парите, които ще получат продавачът и аукционната къща, но най-вече става въпрос за изкуство. Изкуството е най-важно. Все пак то предхожда парите. Можем да го открием още по стените на пещерите. Изкуството остава. Но изведнъж на вещите на Март не се гледа по подобен начин. Избързваме с цялата процедура толкова много, сякаш вещите й са някакви безполезни боклуци — гласът й се задави. — Извинявай. Не искам да звуча толкова емоционално, но тези неща са важни.

Люк кимна.

— Така изглежда. Кажи ми — започна той, а в това време келнерът донесе още две чаши шампанско, този път, без да са поръчвали. — Защо си толкова твърдо решена да проведеш търга по твоя начин? Защо нещата на Март означават толкова много за теб?

Преди да отговори, Ейприл отпи три големи глътки. Вече се чувстваше леко опиянена. Никога не бе носила на пиене, но се учудваше, че значителната консумация на вино по време на престоя й в Париж не е повишила алкохолната й търпимост. Какъв беше смисълът човек да пие в някакъв момент, ако това нямаше да му позволи да пие още повече в следващия?

— Ами — започна Ейприл, като се опитваше да не заваля думите, — тук имаме шанс да се справим доста добре. Обикновено големите пари идват от продажбата на картини и бижута. И от съвременното изкуство — то бие всичко по непонятни за мен причини. Както и да е, отделът, в който работя, не е сред тези, които носят най-високи приходи. Комисионите от продажбите и премиите от купувачите на стари мебели и разни дрънкулки едва покриват заплатите на асистентите. Приходите трудно стигат за пътуванията ми и за луксозните каталози. Това обаче може да се промени. Благодарение на историята на Март дьо Флориан тези мебели могат да поставят рекорди.

— Макар че си търговец…

— Експерт по оценяване на европейски мебели.

— Макар че си търговец, някак ми се струва, че премиите нямат особено значение за теб.

— Защо? Заради Трой ли? Нека разсея съмненията ти по този въпрос. Имам своя собствена банкова сметка и предбрачният ни договор е доста тежък за мен. Оказва се, че е по-тежък, отколкото си спомням…

По онова време й се струваше, че е добра идея да подпише декларация за задълженията, които поема. Вярно е, че тази декларация беше направена само пред юристите и пред членовете на семейството, някои от които не беше виждала изобщо след сватбата, но все пак това си беше волеизявление. По време на вечерята преди сватбата, известна като репетиция, Ейприл раздаде на повечето гости банкова разпечатка и подписа декларация, че при евентуално разтрогване на брака ще получи само това, което има в разпечатката, плюс всичко останало, което междувременно е успяла да натрупа в разплащателна сметка 99844201 и в депозитна сметка 5601–4324. Сега, като погледнеше назад, постъпката й се струваше безсмислена и дръзка, но поне бъдещата трета съпруга на Трой нямаше да има основание да мрънка, че Ейприл е взела парите му.

— Някой да е споменал нещо за le grand m’sieu? — попита Люк с присмех. — Аз определено не се интересувам от него. Нито пък от финансовото ти състояние, от премиите при разпродажба на мебели или от това колко струва отпечатването на един каталог. Non. Не съм питал нищо подобно. Не ме интересува защо мебелите имат такова значение за аукционната къща или за банковата сметка на когото и да било. Попитах защо тези вещи имат такова значение за теб.

Погледна я толкова проницателно и интимно, че Ейприл се размърда от неудобство. Част от нея искаше да стане и да избяга, но другата част искаше той да протегне ръка и да я докосне отново.

— За мен? — попита тя и се прокашля.

— За теб — повтори той, без дори да премигне.

Ейприл се замисли за момент. Можеше да отговори по сто различни начина, но всичко можеше да се обобщи с няколко думи. Какво можеше да сподели, питаше се тя, без да се разкрива цялата истина.

— Мисля, че истинският въпрос е — започна Ейприл и направи усилие да не изхълца шумно, — не защо те означават толкова много за мен, а защо не означават нищо за Лизет Катрмер. Защо не означават особено много и за мадам Вание? Това са наследствени вещи, свидетелства за един живот. Изобщо не мога да си представя защо Лизет е заключила всичко това, а мадам Вание иска да го продаде, без въобще да разбере какъв смисъл носят тези предмети. Не искам да обиждам клиентката ти. Сигурна съм, че си има причини. Но на мен ми е трудно да се сетя дори за една.

— Може би тези хора просто не се интересуват от миналото — каза Люк. — Може би не са им необходими свидетелства за нищо. Не си ли чувала израза „живей за мига“?

— Глупости. Всеки се интересува от миналото — възрази Ейприл. — Всеки. Ще поръчаш ли още една чаша? Почти изпих моята. Колко е часът? Да не би да затварят скоро? Да поръчаме ли за всеки случай?

— Няма да е зле да забавиш темпото. Въпреки че си слаба, все пак си доста висока и не съм сигурен, че ще успея да те занеса до вас.

Люк я погледна с типичната си усмивка и й намигна лукаво, а Ейприл за пореден път се изчерви.

Този мъж беше смущаващо привлекателен, вярно привлекателен по онзи типичен за слабите европейски мъже начин, но все пак привлекателен. Вярно, че беше ласкател и количеството косми, които се подаваха под разкопчаната му риза, издаваха нужда от епилиране. Освен това навикът му да пуши беше отвратителен и ноктите на ръцете му бяха леко оцветени от никотина, а и белите му дробове най-вероятно бяха станали черни. Но…

Не мога да разбера това привличане, каза си Ейприл. Лицето му бе като от черно-бял билборд с реклама на мъжки парфюм, презервативи или някаква скъпа напитка. Но Люк не беше нейният тип, ако изобщо можеше да се говори за неин тип. Ейприл харесваше едри мъже, с пясъчноруса коса, американци. С чисти нокти. С правилни зъби и права коса.

И все пак, ако мръсните французи не бяха по нейния вкус, защо тогава сърцето й подскачаше всеки път, когато го видеше? Защо пиеше (прекалено много) шампанско с един почти непознат мъж на покрив в Париж и бе така опасно близо до това да сподели с него неща, които би признала само пред Трой?

— Мислиш, че не нося на пиене, така ли? — попита Ейприл и се опита да потисне поредното хълцане, което напираше в гърлото й. — Ще те изненадам.

— Вече го направи — Люк се протегна и сипа малко от шампанското си в чашата й. — Е, какво има в миналото ви, мадам Воут? Цял куп наследствени вещи, които се предават от поколение на поколение?

— Едва ли — изсумтя Ейприл. — След като майка ми се разболя, баща ми се отърва от всичко.

— От какво се разболя?

— Добър опит. Ние — започна Ейприл и направи във въздуха знак за кавички — не говорим за това. И наистина няма значение. — Господи, каква лъжа. Разбира се, че имаше значение. Имаше значение поради милион дребни и поне няколко съществени причини. — Но се случи така: Единия ден беше с нас. Взеха я в болница. И след това вече я нямаше. Просто не остана нищо след нея. Ако по онова време бях по-малка, със сигурност щях да си помисля, че личните вещи на човек са прикрепени към него и когато той си отиде, всичките му неща също изчезват.

— Какво стана с нейните вещи?

— Татко ги продаде. За да плати медицинските разходи, за да се отърве от спомените, или най-вероятно и заради двете — Ейприл сви рамене. — Иска ми се да бе останало нещо от нея. Но всичко изчезна, преди да го помоля.

— Значи нямаш наследствени вещи.

— Нямам, нямам дори дреболийки или пък евтини бижута. На практика баща ми също си отиде. С риск да прозвучи мелодраматично, мога да кажа, че за една нощ останах сираче. Бях тийнейджърка и също като Март дьо Флориан стоях на тротоара, наблюдавах как другите семейства минават и се питах защо не съм като тях.

— Съжалявам, Аврил — каза Люк с плътния си като мед френски акцент. Намръщи се и този път, изглежда, не беше готов със самодоволната си усмивка или с някой пренебрежителен коментар. — Сигурно ти е било много трудно.

— Цялата ситуация беше шибана — каза Ейприл и покри устата си с ръка. — Извинявай за нецензурния език…

— Ça fait rien. И без това тази вечер чух достатъчно ругатни из устата ти.

— Прав си — съгласи се Ейприл и набоде с вилицата последното парченце от макароните, бяха изстинали и приличаха на лепило, но имаше нужда от храна. — Но просто… когато направи това, когато натовари всичко и го разпродаде на някаква гаражна разпродажба, или каквото там друго е направил, за да се отърве, не остана нищо реално. Само черупката от един живот, който вече не съществуваше. Иска ми се да ми бе оставил нещо. Нещо материално, което да сложа в дома си, нещо, което да поглеждам и да си казвам „да, това е на мама“. Мебелите са си мебели. Напълно го разбирам. Но въпреки това те носят в себе си спомени. Не ме разбирай погрешно. Имам апартамент, прекрасен апартамент, пълен със скъпи вещи. Трой беше твърде щедър.

— Беше?

— Е. Ако нещо привлече погледа ми на някой търг, той обикновено не отказва. Но повечето от вещите ни… Прекрасни са. И са невероятно скъпи. Но са произведени през последните пет години и са купени от съпруга ми. Избрани са от човек, когото дори не познавам.

— Това ли смяташ за съпруга си? Че е човек, когото почти не познаваш?

— Не исках да кажа това — сопна се Ейприл, но после се запита дали не е истина. — По-лесно беше да наемем интериорен дизайнер и след това просто да одобрим нещата, които той е подбрал. Моите познания не са особено подходящи за апартамента, в който живеем, а и не отговарят на вкусовете и на двама ни. За Трой това беше нов брак, а за мен нов живот, след като избягах от Париж. Започнахме начисто.

— Ами нещата от дома, в който си израснала? — попита Люк. — Наследствените вещи от майка ти, питам се дали биха ти били достатъчни. Те не могат да я заместят.

— Разбира се, че не могат. Но биха били нещо много по-добро от това, което имам в момента, а то е една голяма нула. Затова бих се съгласила на всичко, без дори да се замисля.

Ейприл остърга последните останки втвърдено сирене от ръба на чинията и остави вилицата. Все още се чувстваше гладна и празна отвътре. Винаги, когато мислеше за майка си, се чувстваше по този начин. Стомахът й се превръщаше в бездънна яма, която не можеше да се запълни.

— А баща ти? — поинтересува се Люк. — Той с нас ли е?

— Искаш да кажеш дали е жив? Да, жив е. Но дали е с нас, е твърде спорен въпрос.

— Значи не сте се сближили сега, когато трагедията е зад гърба ви?

— Не бих казала, че трагедията е зад гърба ни — каза Ейприл. — Но често разговаряме. Той е шампион по имейлите, макар през последните двайсет години да ме държи на разстояние. Освен това те са в Калифорния, а аз съм в Ню Йорк. Опитвам се да отскачам дотам на няколко месеца, но в сравнение с мен, брат ми е поел много по-голяма част от тежестта. От една страна, това ме кара да се чувствам зле. Но от друга, е много по-добре така. Браян се справя далеч по-добре от мен. Радвам се, че той остана в Калифорния, а не аз.

— Имаш брат?

Ейприл кимна.

— Браян е страхотен. Четири години по-малък от мен. Живее в Сан Франциско и е женен за медицинска сестра.

— И Браян ли се занимава с мебели?

— Ха-ха! Не! Той е програмист в Гугъл. Всъщност работата му е готина за компютърджийска. Нали знаеш, когато търсиш нещо съвсем обикновено и се появи някакво нелепо предложение? Да кажем, че искаш да научиш повече за динозаврите и едва си написал „дино“, когато от Гугъл се появява предложението „динозаврите са понитата на Христос“.

— Динозаврите са понитата на Христос — повтори Люк и сбърчи нос. — Нищо не разбирам. Защо да са понитата на Христос?

— Не са. Добре, може би тази шега не може да се преведе. Искам да кажа, че това му е работата. Или поне малка част от нея. Той е от програмистите, които създават странни фрази, за да накарат хората да се разсмеят, когато търсят нещо в интернет.

— Значи е забавен. Хуморист.

— Да, много е забавен. И малко странен. Но изключително забавен.

— Също като теб — ухили се Люк.

— Аз изобщо не съм забавна.

— Може би имах предвид „странната“ част.

— Това е толкова далеч от истината, че дори не мога да се обидя. Няма много хора на този свят, които да са по-малко странни от мен. Най-вероятно аз съм най-типичният, средностатистически човек, когото някога си срещнал.

— О, явно наистина си забавна! — каза Люк и я потупа по ръката. — Както подозирам от самото начало.

Ейприл се усмихна и поклати глава. Магията на момента беше отминала. Беше му разказала за майка си, под въздействието на шампанското му бе казала дори повече, отколкото възнамеряваше, но въпреки това не се почувства наранена. А сега разговаряха за понитата на Христос и за това, че тя не е забавна. Ейприл отново беше в безопасност. Люк чу кратката версия и не разбра колко дълбока е раната.

— Е, да поискаме ли сметката? — попита Ейприл и се протегна към чантата си.

— Още веднъж съжалявам за майка ти. Сигурно ти е било много тежко.

— Все още ми е тежко.

Люк се облегна на стола си, махна на келнера, поръча еспресо и поиска сметката. Ейприл се огледа и установи, че са единствените посетители, останали в ресторанта.

— Благодаря ти, че ми разказа за нея — каза Люк. — За майка ти. Наистина си много интересен събеседник, когато престанеш да се опитваш да заобикаляш въпросите ми.

— Да заобикалям въпросите ти ли? Не съм сигурна в това, както и в твърдението, че съм интересна. Може би донякъде, но изобщо не мога да се сравнявам с Март дьо Флориан.

Беше разказала на Люк съвсем малка част от историята на майка си и бе много, много далеч от пълното разкриване. Март вероятно би разкрила всяка мръсна подробност и всеки обрат и би добавила куп интересни забележки за изпълнители на странни номера и любители на клизми.

— Малко хора могат да са толкова смели — добави Ейприл.

— Човек просто трябва да опита — заяви Люк и прибра кредитната си карта от келнера.

— Каза, че днес аз ще платя.

— Следващия път. Искаш ли да тръгваме? Вече затварят.

— Тръгваме. Благодаря за вечерята. И за шампанското. И двете бяха прекрасни.

Ейприл стана бодро от стола, преметна чантата си през рамо и в същото време се опита да оправи косата си, която някак се бе завряла под дръжката на чантата. Косата й бе станала прекалено дълга, беше извън контрол и сега достигаше до презрамката на сутиена й. Винаги растеше по-бързо във Франция.

— Да те изпратя ли до апартамента ти? — попита Люк. — Този квартал е много спокоен, но какъв джентълмен ще съм, ако не го направя.

— Всъщност — обади се бързо Ейприл, — ще позяпам из магазините долу. Ще се опитам да намеря подаръци за заварените си дъщери.

Макар че указанията на Челси относно подаръка изрично изключваха пазаруване от „Галери Лафайет“, Ейприл изведнъж почувства непреодолимо желание да се раздели с Люк и да се измъкне от любопитния му поглед. Беше пийнала малко повече и бе станала доста пряма. Освен езика й шампанското развързваше и неподозирани чувства в гърдите й. Какъв беше изразът, който Трой използваше винаги, когато ставаше въпрос за преговори по някоя сделка? Точно така. Беше разтворила халата си прекалено широко и бе позволила на Люк твърде продължителен оглед.

Освен това усещаше как здравият разум започва да й изневерява. Едно тихичко гласче в главата й се питаше дали зад предложението на Люк да я изпрати се крие намек за нещо повече. А нещо друго — не глас, а нещо по-дълбоко, по-първично вътре и нея се надяваше, че въпросът му не е чак толкова безобиден. Силата на тази надежда я ужаси.

— Мога да те почакам — предложи Люк и сви рамене, — докато свършиш с пазаруването.

— Не! Не! Всичко е наред. Може да се забавя — възрази Ейприл и бързо добави — Въпреки това ти благодаря. Много мило от твоя страна.

— Добре тогава.

Люк се наведе и я целуна и по двете бузи по парижки, като този път не се нуждаеше от някакъв специален трик, за да го направи.

— Au revoir, Люк — каза Ейприл и прехапа вътрешната страна на устната си, за де не изпусне нещо, за което по-късно ще съжалява. — Довиждане!

Ейприл се отправи в обратната посока, бузите й все още горяха от допира с наболата му брада. Тръгна си, преди той да успее да се сбогува.