Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (43)

Chapitre XLIII

Люк седна срещу нея и показа леко кривите си зъби с широка усмивка.

— Bonjour, Аврил — поздрави той. — Дойдох възможно най-бързо.

Ейприл забеляза, че не се е бръснал днес, може би и вчера, може би дори онзи ден. В резултат в момента имаше почти оформена брада, която само правеше натрапчиво небрежния му външен вид още по-привлекателен. Дори жените в розови рокли, които седяха наблизо и до този момент не й обръщаха никакво внимание, му хвърлиха по един таен поглед.

— Не беше необходимо да бързаш — каза тя, макар да й бе приятно, че го е направил.

Люк сви рамене. Бръкна в джоба си и извади оттам пакет цигари. След като приключи странната церемония с потупването на пакета в дланта, която пушачите, изглежда, толкова много обичат, той извади цигара и я запали.

— Нямах нищо против — отвърна той. — Освен това съм ти благодарен, че винаги правиш така, че да мога лесно да те открия.

Докато Ейприл се опитваше да не разсъждава върху последните му думи, той изви глава настрани и сведе поглед към стъпалата й. После бавно и лукаво започна да оглежда краката й. Изведнъж Ейприл осъзна, че е облечена почти като за плаж. Роклята й съвсем не можеше да се нарече „делова“, но беше горещо, а и тя бе „извън офиса“. Не беше очаквала да срещне някой, който би обърнал внимание на голите й крака, а още по-малко някой, който би си позволил да ги коментира.

— Сладка рокля — отбеляза Люк със самодоволна усмивка. — Харесва ми.

— Не се съмнявам — измърмори Ейприл. — Извинявай. Много е горещо. Нито в апартамента на Март, нито в моя има климатик. Не предполагах, че ще срещна някой познат.

— Не е необходимо да се оправдаваш, ma chérie — каза Люк и изпусна струйка дим над дясното си рамо. — На английски „сладък“ е комплимент, non?

— Да, понякога. И така, потърси ме, за да видиш с какво съм облечена, или има и друга причина да си тук?

— Облеклото ти е достатъчно добро оправдание — засмя се той весело и очите му заблестяха като златния тризъбец на дявола. — Но, уви, non. Имам новини. Изписаха мадам Вание от болницата. Започва бавно и постепенно да се възстановява.

— Наистина? — развълнува се Ейприл и се надигна от стола си. — Това е фантастична новина! Какво огромно подобрение за сравнително кратък период от време.

— Без съмнение се дължи на горещите ти молитви през последните няколко седмици. Знам, че си била искрено разтревожена за нея. Ще й предам твоите благопожелания.

— Непременно го направи. И за разлика от теб аз не се шегувам. Хайде, кажи ми кога можем да я видим!

— Не се шегуваш значи.

— Какво ще кажеш за утре? Може ли да отидем при мадам Вание утре? Би било чудесно, тъй като Оливие отсъства през уикенда…

— Утре ли? Не знам, Аврил, наистина ли трябва да чакаме толкова дълго? Може би трябва да тръгнем още сега. Можем да пристигнем в къщата й преди нея — той загаси цигарата си и й намигна. — Адвокат и търговец, какво прекрасно посрещане у дома. Най-вероятно като ни види, ще й се наложи веднага да се върне в болницата.

— Добре, добре, разбирам — каза тя и направи физиономия. — Само искам да отбележа, че все още смятам, че молбата ми да я видя този уикенд не е толкова неразумна, но ще се доверя на твоята преценка.

— Моята мила американка. Чакането много я тътрузи!

— Ти с твоето „тътрузене“! Нали ти обясних, че се казва тормози.

— Добре. Très bien. Обичам тормозаторите.

— О, господи!

Ейприл се опита да се намръщи. Впери поглед в масата, а към гърлото й напираше кикот.

— Да не би да ви е лошо, мадам Воут?

— Да, доста, мосю Тебо. Ако не стане този уикенд, кога според вас ще можем да се срещнем с клиентката ви? И това няма нищо общо с тормоза и чакането — заяви Ейприл, преди той да я прекъсне. — Трябва да подредя графика си.

— Може би след няколко седмици.

— Няколко седмици? — Ейприл вдигна поглед.

— Две, може би три. Известно време ще отсъствам от града…

— Люк, три седмици не ми вършат работа. Трябва да се върна в Ню Йорк след две. И това е възможно най-дългият срок. Ако още веднъж се опитам да удължа командировката си, този път наистина ще ме уволнят.

— Заминаваш ли? — стресна се Люк, отвори широко очи и премигна няколко пъти. — След две седмици?

Цигарата, която се канеше да запали, увисна във въздуха. Люк изобщо не се тревожеше от вероятността да я уволнят, но заминаването, изглежда, сериозно безпокоеше вечно невъзмутимия мосю Тебо.

— Oui — потвърди Ейприл. — Две седмици, такава е заповедта на шефа ми. Сигурна съм, че с нетърпение очакваш този момент. Вече няма да я има ужасната американка, която да те тормози за дневници, писма и стари дами, току-що изписани от болницата.

— Да — отвърна Люк и прочисти гърлото си, после го прочисти още веднъж. Смачка цигарата, която така и не беше запалил. — Какъв щастливец съм. Добре тогава. Ще трябва да действаме бързо.

— Ще ти бъда много благодарна — отвърна тя мило.

Възможно ли беше? Възможно ли беше и той да съжалява за отпътуването й?

Неочаквано Люк се изправи. Изглеждаше необичайно зачервен и разрошен. Ейприл го последва, изправи се и опъна роклята си. Сега й се струваше поне трийсет сантиметра по-къса, отколкото когато я облече.

— Е, най-добре да тръгвам — каза тя бодро и с оптимизъм, като продължаваше да дърпа подгъва на роклята.

— Къде отиваш? — попита Люк и се приближи до нея.

Част от крачола на панталона му докосна коляното й.

— Ще отида да се излегна за малко — отвърна тя и посочи с глава към поляната. — Ще си намеря празно местенце, ще почета малко от дневника и ще се опитам да се разпусна. Разпускането не е най-силната ми страна, но като че ли денят е подходящ за това, а и няма да имам още много възможности да се полека на парижкото слънце.

— Наистина е така — съгласи се Люк, прокара две ръце през косата си и подръпна панталона си. — Е, позволи ми да те придружа до поляната.

— Merci.

— Хайде, приятелко. Да се насладим на слънцето — усмихна се Люк и свойски я прегърна през рамото.

Първата реакция на Ейприл, докато вървяха под аркадата, беше да се отдръпне, да се освободи. Трябваше да направи само две стъпки вдясно и той вече нямаше да може да я достигне. Но нещо я спираше.

— Често ли идваш тук? — попита тя и премигна, надяваше се да не обърне внимание на репликата, която си бе типично клише за свалки.

— От време на време — усети как тялото му се усмихва до нейното, докато се опитва да не се възползва от словесния гаф, който бе направила. — А ти?

— Докато работех в музея, идвах тук всеки ден — отвърна тя. — Това беше моето място за бягство.

— Тук е много приятно — каза той, двамата завиха наляво и излязоха на слънце. — Домът на Виктор Юго някога се е намирал на тази поляна. Сигурен съм, че го знаеш.

— Наистина ли? — Ейприл се обърна към него с широка усмивка. — Не знаех. Онзи Виктор Юго? Дядото на Жан, най-големия враг на Март?

Люк се засмя и я потупа по главата.

— Е, повечето хора го знаят като един от най-големите писатели и хуманисти на всички времена. Но предполагам, да го наречеш „дядо на най-големия враг“, е въпрос на гледна точка — заяви той и посочи към другия край на поляната. — Живял е в онази сграда. Някога е била частен дом, а днес е музей в негова чест.

— Има музей на Виктор Юго?

— Вие си имате Монтичело^[1], non? Почти същото е.

— Боже, сигурно съм била тук поне петстотин пъти. И не съм имала никаква представа!

Ейприл спря на едно слънчево затревено петно, в близост, до което имаше сянка, в случай че й станеше прекалено горещо. Люк стоеше толкова близо, че вече й бе „прекалено горещо“.

— Добре — каза тя. — Това местенце ми изглежда добро. Какво ще кажеш?

— Без съмнение тук ще получиш възможно най-доброто парижко слънце.

Ейприл извади един шал от чантата си и го разстла върху тревата. Положи големи усилия да седне като дама, а не като някаква ексхибиционистка.

— Чувствай се поканен да се присъединиш — заяви тя и се сепна, не беше възнамерявала да го кани. — Искам да кажа, в случай че имаш нужда от свободен следобед.

— Дали имам нужда? О, да. Но, уви, имам уговорена среща.

— Ами, добре — намръщи се Ейприл. — Някои от нас все пак трябва да работят. Дори в събота. Благодаря ти, че ми помогна да намеря идеалното място.

— За мен беше истинско удоволствие, мадам Воут — заяви Люк и вдигна ръка за поздрав. — Au revoir. Доскоро.

Мълчаливо и леко намръщена, тя го загледа как се отдалечава. Беше разсеян, нещо не беше наред. Люк никога не си тръгваше, без да се сбогува с нея по френски. Ейприл докосна лицето си и се запита дали е направила нещо, което да го отблъсне.

— Аврил?

Тя се стресна. Беше забелязал вторачения й поглед и сега се връщаше обратно. Как изглеждаше лицето й? Дали не бе застанала с отворена уста? Или с изцъклен поглед? Може би приличаше на влюбена тийнейджърка? Или на сериен убиец?

— Ça va? — попита той.

— Да, oui. J’ai la banane!

Нищо ли не бе научила? J’ai la banane. Какъв неподходящ израз — Добре съм или Чувствам се добре, в буквален превод звучеше като „Имам банан“.

— Идеално — каза той и се засмя. — Човек винаги трябва да има банан. Исках да те попитам. Имаш ли някакви планове за националния празник?

— За Деня на Бастилията? Имаш предвид за самия ден? Или за вечерта преди него?

Макар да знаеше, че самият празник е на 14 юли, а повечето чествания се провеждат предишната вечер, самата Ейприл не бе наясно защо поиска уточнение. И в двата случая нямаше особени планове. В интерес на истината нямаше абсолютно никакви планове за цялата следваща седмица. Както и за предишната. Или за по-следващата. Единственият й план за целия юли включваше осигуряването на още доказателства за произхода на вещите и качване на самолета, който щеше да я отведе в неизвестното бъдеще.

— И двете — каза Люк и сви рамене.

— На тринайсети имам рожден ден — изломоти тя. — Чакай, не, нямам.

Лицето й стана яркочервено. О, как й се искаше да грабне гореспоменатия банан и да го пъхне в устата си, за да спре да говори.

— Обърках се — имаш ли, или нямаш рожден ден?

— Добре де, имам — въздъхна тя. — На тринайсети имам рожден ден. Ставам на трийсет и пет години, официално навлизам в средната възраст и затова не искам да си го призная.

— Значи ще живееш само до седемдесет?

— Ако имам късмет.

— Е, това е чудесно. Ще празнуваме. Според мен трябва да изживееш истинския Fête Nationale, за да отпразнуваш навлизането си в „средната възраст“. Le bal des pompiers. Какво ще кажеш?

Изведнъж очите му отново заблестяха.

— Le bal des pompiers? Не знам, Люк.

Ейприл бе живяла в Париж няколко години и беше прекарала няколко национални празника тук, но никога не бе ходила на бала на пожарникарите. Последното лято имаше намерение да го посети, но когато музеят, в който работеше, затвори, предпочете да избяга от всичко, напомнящо й за провала. Възнамеряваше да се върне след няколко седмици, след като си е намерила нова работа и може да се появи с гордо вдигната глава. Но тогава срещна Трой и плановете се промениха. Всъщност, когато се запозна с Трой, се промениха не само плановете. Промени се всичко.

— Какво не знаеш? — настоя Люк. — Това ще е идеалният начин да отпразнуваш рождения си ден.

Ейприл понечи да отхвърли предложението му, но после размисли. Ако имаше нещо, от което се нуждаеше точно сега, то беше малко смях, танци и… шампанско, разбира се.

— Знаеш ли какво? — започна тя. — С удоволствие ще дойда. Да! Bal des pompiers. Ще бъде бомба!

— Бомба?

— Oui. Но трябва много да внимаваш да не прекаля с шампанското, за да не изпадна в революционно настроение и да те подложа на случайно подбрани музикални изпълнения. Правя страхотна интерпретация на Lovely Ladies.

— Lovely Ladies?

— Да, не се ли сещаш — „Прекрасни дами“ от „Клетниците“, Виктор Юго — каза тя и посочи към сградата, където някога бе живял дядото на Жан. — Да изпея ли няколко строфи, за да се сетиш?

— Досега не съзнавах, че си актриса. Много ми е трудно да си те представя на сцената.

— Не е необходимо човек да е актьор, за да прави добри интерпретации.

— Щом казваш — съгласи се той и поклати глава.

Клекна върху шала и взе ръката й в своята. Тя сведе поглед и забеляза колко гладка и без всякакви косми изглеждаше кожата й в сравнение с неговата — като на дете.

— Значи решихме, прекрасна лейди. Le bal des pompiers с твоя адвокат — той целуна ръката й и я положи на земята. — Вече си… как се казва? Запазена?

— Добре. Запазена.

Ейприл не беше много сигурна дали в действителност успя да изговори тези думи.

Люк кимна и вечната самодоволна усмивка отново изгря на лицето му. Един черен кичур коса бе паднал върху челото му.

— Чудесно — каза той и прокара пръсти по рамото й, преди окончателно да се оттегли. — Нямам търпение. Au revoir отново, ma chérie. Ще се видим съвсем скоро.