Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (12)

Chapitre XII

— Ça va, Аврил?

Ейприл поклати глава.

— Какво? Да, добре съм.

— Не отговори на въпроса ми.

— Тя остави дневниците върху масата и положи и двете си ръце върху тях, сякаш искаше да ги предпази.

— Какъв беше въпросът? — попита тя. — Извинявай, не го чух. Бях изцяло погълната от дневника.

— Да, знам, много е завладяващ, нали?

— Невероятно завладяващ. Мислиш ли, че ще е възможно да се срещна с твоя клиент? От информацията в дневниците и от едно кратко интервю ще събера всичко, което ми е необходимо, за да си свърша работата.

— Я, колко е гладно la jolie fille^[1], а точно похапна — той посочи с глава дневниците и след това погледът му прескочи към отчупеното парче хляб.

— За да установя произхода и автентичността, би било много полезно да…

— Ти и твоят произход. Вече ми омръзна да чувам тази дума.

— Да използвам ли вместо нея фразата „повече пари“? — попита Ейприл. — Защото точно за това става дума.

— Има зелено, има проблем.

— Моля? — Ейприл се изсмя на неочаквания израз.

Не можеше да прецени дали Люк се опитва да я дразни, или е просто забавен без усилие.

— Не се ли казва така в Съединените щати?

— Да, предполагам, че рапърите често го казват — отвърна Ейприл, все още през смях. — Макар че френският акцент му придава неповторим чар.

— Винаги е така, мадам Воут — съгласи се Люк с точно толкова самоувереност, че да накара Ейприл да се изчерви. — Но въпреки целия чар, с който настоявате да получите дневниците и да проведете доказващите автентичността интервюта, за съжаление, отговорът ми ще бъде „не“.

— Не за кое по-точно? Защото, ако имам съвсем малко време с…

— Наследникът не иска да се среща с никакви любопитни търговци. О, съжалявам, това не беше правилният термин. Как точно го казахте? Експерт оценител? — попита Люк и вдигна вежди.

— Търговец си е добре — вметна бързо Ейприл. — И напълно те разбирам. Нямам никакво намерение да нахалствам. Ясно ми е, че в момента тя скърби, но ако случайно промени мнението си…

— Не съм казвал, че наследникът е жена. И не се очаква да промени мнението си.

— Добре тогава — съгласи се Ейприл. — Дневниците би трябвало да са достатъчни.

Погледна към купчината документи, погледът й бързо се плъзна по редовете, опита се да хване някоя друга дума, някоя фраза, някаква вметка за семейство Юго или за някой друг.

— Виждам, че не можеш да се сдържиш да не четеш — отбеляза Люк и й намигна. — Досега никога не ми се е налагало да се състезавам с купчина плесенясали документи, за да привлека вниманието на някоя жена.

Ейприл настръхна. Има проблем, наистина. Какво се опитваше да докаже Люк? Че може да обезоръжи слабия пол с вродения си чар и с развратния си външен вид? Добре, мисията е изпълнена. Люк Тебо правеше репутацията на французите дори по-лоша, отколкото бе. Може би се бе отнесла с него прекалено доброжелателно. Нямаше да й е лесно да се справи с такъв дразнител.

— Би изглеждало твърде странно изобщо да се опитваш да привлечеш вниманието ми — каза тя.

— О, милата Аврил. Аз само, как му казвате? Само те будалкам.

— Будалкаш ме? Никой не говори така. Вече никой не използва тази дума.

Той се засмя. Отново. Като че ли през цялото време се смееше (с някого, на нещо, за нещо). И тази проклета самодоволна усмивка непрекъснато играеше на устните му, сякаш го хващаше в момент, когато се кани да се разсмее, или пък виждаше следата на последната усмивка. Караше Ейприл да се чувства нервна и нетърпелива. Искаше й се да сподели с нея шегата, но едновременно с това искаше да го залови в момент, в който не се усмихва.

— Вие сте интересна жена, мадам Воут.

— С цялото ми уважение, не мога да се съглася. Но въпреки всичко, благодаря, че ми позволи да използвам дневниците.

Ейприл се изправи и се протегна през масата.

— Къде са останалите? В апартамента имаше доста повече.

— Не толкова бързо, Аврил — Люк също се изправи и леко бутна Ейприл, за да седне отново на мястото си.

Тя седна разочаровано и скръсти ръце в скута си.

— Клиентът ми иска да ги види пръв, разбира се, откриването на дневниците е изненада за всички. Ще получавате дневниците на порции, когато клиентът ми приключи с тях. Приемате ли? Или тази уговорка ще затрудни оценяването на мебелите?

— Не, мисля, че няма — отговори Ейприл тихо и с благодарност в гласа. — Благодари от мое име, на когото е необходимо. Високо ценим готовността за сътрудничество.

По тротоара покрай масата им премина мъж с куче. Докато мъжът разговаряше по телефона, кучето приклекна, погледна предизвикателно Ейприл и се изходи. Собственикът му не спря да крещи по телефона, дръпна каишката и продължи пътя си почти без да спре.

— Merde — измърмори Ейприл под носа си.

— Не ви ли харесват кучешките изпражнения, мадам Воут? — попита Люк. — Може би Париж не е подходящият град за вас.

— По някои от тротоарите наоколо няма къде да стъпиш, всичко е покрито с лайна — оплака се Ейприл. — Ако този мъж беше в Ню Йорк и не бе почистил след кучето си, веднага щеше да се събере тълпа, която да го подгони. Париж е невероятен град, но човек почти не може да се наслаждава на гледките. Трябва да ходиш с поглед, забит в тротоара, и през цялото време да се оглеждаш за merde, в противен случай ще се залепят за големите ти американски обувки.

— Хммм. За мен е съвсем разбираемо, че хората нямат особено желание да държат в ръце димящи купчинки лайна, отделени от ръцете им единствено с тънко найлонче.

— Това с цената, която плащаш, щом искаш да имаш куче — отбеляза Ейприл.

— Като говорим за цена, кажи ми за le mari.

— За моя съпруг ли? — иронията не убягна на Ейприл, разговорът за лайна бързо се пренесе върху брака й. — Каква е връзката с цената?

Въпросът беше реторичен, Ейприл вече знаеше отговора.

— Само се будалкам — каза Люк, като се опитваше с все сили да запази сериозна физиономия. — Разкажи ми за съпруга си.

— Не съм сигурна какво да ти кажа.

— Не си сигурна? Това е съвсем обикновен въпрос, non? Най-нормален разговор между колеги.

— Ами, казва се Трой — Ейприл пое въздух и реши да се придържа към фактите. — Женени сме от седем години. Той е много умен човек и невероятен баща.

— Баща? Значи имате деца? — Люк вдигна вежди толкова високо, че за малко напълно да изчезнат от лицето му.

— Не, формално погледнато децата са негови — запъна се тя. — Но също и мои. Доведени дъщери. Тийнейджърки.

— А ти си злата мащеха — отбеляза Люк. — Харесва ми. Много ми харесва. Каза, че мъжът ти работи в сферата на финансите. Какво по-точно прави?

— Управлява инвестиционен фонд — отвърна Ейприл, после надникна в панерчето и грабна последното парче хляб. — Занимава се с крупни сделки.

— На Уолстрийт?

— Oui — каза Ейприл и се изчерви.

Уолстрийт вече не беше улицата от едно време. Някога името й означаваше пари и власт, а сега се свързваше с мошеници и шарлатани. Не че Трой наистина работеше на Уолстрийт, но Ейприл изпита нуждата да обясни, че съпругът й не се занимава с финансови пирамиди, не търгува с вътрешна информация, нито пък е обикновен труженик в областта на финансите. Той просто купуваше и продаваше компании, като използваше финансови механизми и пари в брой.

— Брат ми също е юрист — каза Люк. — Работи с корпорации и прави крупни сделки, както ти се изрази. Може би съм чувал за компанията на съпруга ти?

— Възможно е. Имаха няколко сделки във Франция, както и в останалите части на Европа — започна Ейприл, но спря, преди да направи цялостно резюме на дейността на „Станхоуп груп“.

Нямаше да се изненада, ако се окажеше, че между Люк и Трой съществува някаква връзка, но нямаше и да й е приятно да го установи.

— Брат ти сигурно е чувал името на фирмата, те са сравнително добре познати.

— Носи им се лоша слава?

— Не. Известни са. И уважавани.

— Страхотно е да си известен — отбеляза Люк и хвърли няколко банкноти на масата. — Да вървим ли? Аз ще платя сметката. Ти ще почерпиш следващия път.

— Ами, добре — премига Ейприл.

— Ще ги… — Люк посочи с глава дневниците, които се намираха под салфетката на Ейприл. — Дневниците?

— О, да! Предполагам, че семейството все още не е имало възможност да ги прочете — каза Ейприл, осъзнавайки, че трябва да му ги остави.

— Всъщност… — започна Люк и спря. — Защо не ги вземеш? Няма да ходя до Сарла през следващите няколко дни. Нямам нищо против през това време да ги задържиш при себе си. Ще уведомя клиента. Изглеждаш много съвестна. Без съмнение ще са в добри ръце.

— Oui! Ще се грижа много внимателно за тях. Цялата ми кариера се гради върху внимателните грижи. Благодаря — каза Ейприл и протегна ръка, за да се сбогува. — Отново.

Люк хвана ръката й и също както когато се видяха за първия път, я притегли към себе си.

— Благодаря ти за прекрасната среща, Аврил — каза той и любезно целуна двете й бузи, като този път целувката продължи малко по-дълго от онази в началото на деня.

Все още миришеше на цигари и парфюм, но сега се долавяше и дълбокия дъх на виното.

— Пак ще се видим.

Ейприл го наблюдаваше как се отдалечава. Всеки случаен наблюдател би решил, че го зяпа съвсем откровено. Ейприл много добре го съзнаваше и въпреки това не можеше да откъсне поглед, не можеше да попречи на чувството, което в онзи момент се прокрадваше в нея — без съмнение резултат от изпитото вино и достъпа до дневниците. Да, вероятно това бе причината. Нямаше друго приемливо обяснение, което Ейприл би могла да допусне.