Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (44)

Chapitre XLIV

Париж, 10 май 1894 г.

Изминаха толкова месеци, а все още не мога да прекрача прага на „Максим“ без страх, че ще срещна Жозеф Пижол. О, колко бързо се вгорчи нашата връзка. И колко бързо той загуби благоволението на града! Най-известният пръдльо на света, някогашният коронен номер на „Мулен Руж“, се превърна в социална отрепка. Той обвинява мен, но идеята си беше негова.

Аз само го помолих да ми помогне. Не настоях помощта да придобива специална форма. Не съм го карала да прави импровизирано шоу с пърдене и да поиска толкова висок хонорар, колкото досега не е получавал. Когато Пижол ми разкри плана си, дори не спомена, че той нарушава ексклузивния договор, който има с „Мулен Руж“. Изобщо не каза, че е възможно да го съдят за нанесени вреди.

В момента мосю Пижол е в ужасна ситуация. От „Мулен Руж“ му взеха всичко, което можеха, а адвокатите разграбиха останалото. Върнах му това, което бе останало от печалбата от шоуто, но нямаше как да помоля бившия ми хазяин да ми върне обратно парите от наеми. Той не се интересува от това дали парите са дошли от бара, от някой публичен дом или от нелегално шоу с пърдене. Взе парите и няма никакво намерение да ми ги върне. Дори вече не съм му наемател!

Опитах се да оправя нещата. Всеки ден моля Жерар да позволи на Пижол да прави шоуто си във „Фоли Бержер“. Беше работил тук и преди. Но кой би искал да наеме човек, който е измамил работодателя си? Човек, който веднъж е напуснал заведението в търсене на по-голяма печалба. Пижол поначало получаваше едни от най-високите хонорари. Положението с направо катастрофално. Страхувам се, че в най-скоро време ще бъде принуден да изпълнява номера си на ъгъла на някоя улица. Какво падение!

И това не е най-лошото! Изведнъж Болдини престана да ме харесва. Дори се прави, че не ме познава! Чуках на вратата му. Не ми отвори. Оставях му бележки, в които го молех да ме потърси у нас или във „Фоли Бержер“. Не последва никаква реакция. Причаках го в алеята зад студиото, в резултат на което той извика полиция и ме обвини, че съм искала да го нападна.

— Тази жена се опита да ме ограби! — крещеше той. — Тя е наркоманка и крадла и трябва моментално да я изпратите в затвора!

Можете ли да се сетите коя известна барманка пропусна смяната си във „Фоли Бержер“, защото кисна цяла нощ в парижкия затвор? Трябваше да изпратя на Болдини сметката за пропуснати ползи. В края на краищата някой (надявам се, че е бил самият Болдини) насочи вниманието на Монтескьо към затрудненото положение, в което бях изпаднала. Le Comte обича изпаднали в затруднение момичета, както между другото и момчета или кози, и с голямо желание се спусна да ми помогне. Дори да бях потопила тялото си в злато и да бях прикрепила към миглите си диаманти, не бих могла да изглеждам по-привлекателно в неговите очи. Най-известното конте на Париж с удоволствие плати за освобождаването ми, издокаран в любимото си сако с цвят на шамфъстък, bien sûr.

Предполагам, че е време да приема истината — това е краят. Вече няма да има Болдини. Няма да има мързеливи сутрини в студиото. Няма да има разходки в двора му или в Люксембургските градини. Поне от ежедневието ми ще изчезнат и главоболието от миризмата на боите му и творческите му истерии. Без съмнение горчиво-сладък резултат. Любовта, която бяхме градили в продължение на месеци, изчезна и със сигурност никога повече няма да се възроди. Маргьорит твърди, че се държа прекалено мелодраматично и че в крайна сметка всичко ще се оправи. Но наистина каква друга развръзка би могъл да очаква човек, когато любовникът му е накарал полицията да го арестува и да го изпрати зад решетките?

Компанията на Джовани вече ми липсва. Липсва ми смешното му мърморене. Имам чувството, че ме е ограбил и е взел връзката, която означава толкова много за мен. Откраднал и всяко налично обяснение. Толкова кражби… може би трябва да повикам полицията да го арестува! Болдини така и не ме предупреди, че съм му омръзнала, че ми е сърдит и че е готов да се раздели с мен. Пиер поне имаше достойнството да го каже. Попитах Джовани дали ми е ядосан заради пълния провал на пръдливото начинание на Пижол и дали отношението му има нещо общо с Монтескьо. Той отказа да отговори и заяви, че не би трябвало изобщо да го питам. Въобще не му минава през ума, че би могъл да ме спаси и от двете неприятни ситуации.

Тъй като той не иска да ми достави удоволствието, от каквото и да е обяснение, мога само да предполагам, че става въпрос за Монтескьо, защото историята с Пижол не е така лична и не предполага такива конкретни действия (като изключим самото пърдене). Болдини ревнува от връзката ни, но не мога да разбера защо. Сама се предложих на този малък, глупав портретист, а той отказа да ме вземе! След неговия отказ и глупостите на Пижол наистина нямах друг избор. Уговорката ни е почти изцяло в сферата на бизнеса, а и една дама би могла да направи далеч по-лоши неща от това да се хване с Le Comte! Нямам никаква вина за това, че Болдини толкова пъти не успя да го нарисува.

— А аз си мислех, че имаш някакви стандарти — озъби ми се Джовани, когато за първи път чу за отношенията ми с мосю дьо Монтескьо. — Забрави ли колко време сме прекарвали, злословейки срещу този човек?

Да злословим? Не сме били чак толкова жестоки! Истина е, че сме обменяли някои саркастични забележки за сметка на Le Comte, но това са били само закачки по адрес на човек, който си проси да бъде предмет на обсъждане. Освен това е вярно, че Робер невинаги се държи особено умно и че никога не би могъл да обича някого повече от себе си. Но той самият го знае! И също се смее на тези шеги. Какво лошо има в това да се посмеем заедно и после да се оттеглим в леглото му? Тук става въпрос за моето оцеляване. Иска ми се Джовани да може да го разбере.