Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (23)

Chapitre XXIII

Сякаш беше само преди няколко минути, а всъщност бяха минали часове, откакто Люк се настани на тапицираното канапе, от време на време (когато това не караше Ейприл да плаче) се изтягаше върху самото легло на Март. В това време Ейприл се носеше из голямата спалня и из съседните помещения и му показваше различни вещи, докато записваше подробностите в бележника си. Опитваше се да вдъхне живот на всеки предмет, като даваше примери за гравюра, рисунка, позлата или инкрустация със скъпоценни камъни. От време на време Люк успяваше да улови погледа й за момент, но сега очите й блестяха от възбуда и енергия. Той изглеждаше напълно доволен от тази ситуация.

Когато в пет без десет телефонът й иззвъня, Ейприл почти бе забравила, че е обещала да се обади. В изблик на неочаквана смелост (Ейприл почти никога не проявяваше смелост) тя се спусна към другия край на стаята, за да измъкне телефона си от дъното на чантата.

Върху екрана на телефона й бе изписано ТВ3. Беше съпругът й — Трой Воут Трети.

— Аз, ами… — започна тя нерешително, вперила поглед в телефона. — Мога да оставя да се включи гласовата поща.

— Моля те, не пренебрегвай обажданията си заради мен — каза Люк и се надигна от канапето. Върху кожата, на която бе седял почти през целия ден, бе останало лъскаво петно от сплъстени косми. — Откакто съм тук нито веднъж не си докоснала телефона си. Сигурен съм, че има хора, които искат да се свържат с теб.

— Твърде късно — заяви Ейприл и се престори, че натиска бутона, за да приеме разговора. — Изпуснах го. Ще се обади по-късно.

— А — усмихна се Люк, — предполагам, че говориш за съпруга си.

Ейприл се прокашля.

— Да — отговори тя. — Той беше.

— Прочутият съпруг. Трой Воут.

— Чакай малко! Да не би да си чувал за него?

— О, да! Le grand m’sieu.

— Че е голямата клечка ли имаш предвид?

— Така казва Гугъл.

— Сигурна съм, че ще му е приятно да мисли за себе си по този начин — измърмори Ейприл.

— Любопитно ми е — започна Люк и се подсмихна самодоволно, почти непрекъснато го правеше, — как една хубава специалистка по мебели се е срещнала с le grand m’sieu? В едни и същи кръгове ли се движите?

— Едва ли. Всъщност срещнахме се в Париж.

— В Париж? Quel choc! Двама американци се откриват в този голям град? Какъв е шансът това да се случи?

— Твърде голям, когато пътуваш с един и същи полет обратно за Щатите. Добре, предполагам, че ще се видим утре? А може би по-нататък през седмицата?

— Не бързай толкова — спря я той. — Току-що възбуди интереса ми. Кой се е преборил за сърцето на очарователната специалистка по европейски мебели? Как се е случило? Той ли те заговори пръв? Или ти го направи? Защо питам изобщо? Разбира се, че той те е заговорил. Какво ти каза?

— Харесва ли ви виното? Свърши ли вече с въпросите, мосю Тебо? Мога да те свържа със съпруга ми, щом толкова държиш да го опознаеш.

— Да, разбирам. Дамата е стигнала до личния си максимум въпроси. Оки-доки.

— Оки-доки? Звучи много смешно, когато го произнасяш с френски акцент.

— Non. Грешиш. Всичко звучи по-добре, когато е произнесено с френски акцент — заяви Люк и й подаде ръка. — Не се безпокой, повече няма да те тормозя за днес. Можем да оставим дискусията за le grand m’sieu за някой бъдещ момент. Засега ти благодаря за прекрасната лекция. За мен бе истинско удоволствие.

— За нищо, мосю Тебо — каза Ейприл и протегна ръка към неговата, разочарована, че той не бе предложил да я целуне по бузите.

Може би след цялото местене на мебели бе прекалено мръсна за подобно нещо. Докато се ръкуваше с Люк, Ейприл тайничко подуши лявата си мишница.

— А сега — каза той, докато ръката й все още лежеше в неговата, — ще ядем ли?

— Pardon? — Ейприл издърпа ръката си и я отпусна встрани, лицето й се изчерви.

— Имаш ли някакви планове за вечеря? — попита той.

— Вечеря ли?

Той… възможно ли беше… да я кани да излязат? Не, това бе немислимо. Човекът просто се държи приятелски, реши тя, макар до този момент приятелското държание да не бе най-характерната черта на Люк.

— Вечеря — заяви той.

— Вечеря? — повтори Ейприл. — Вечеря, вечеря?

— Да, мисля, че вече уточнихме, че става въпрос за вечеря. Трябва да се храниш, non?

Ейприл се изсмя.

— Е, merci beaucoup. Чудесно предложение, но имам още много работа. Може би някой друг път.

— Някой друг път?

— Това означава, че няма да е тази вечер.

Той се усмихна леко.

— Знам какво означава. Тогава ще излезем друг ден.

— Непременно.

— Може би няма да е лошо, ако все пак се обадиш на съпруга си — отбеляза той, тонът му изведнъж бе охладнял. — Не искаш да се тревожи, нали?

— Ха! — възкликна Ейприл. — Да, прав си. Той никога не би се разтревожил, но без съмнение умира от нетърпение да чуе за мебелната гарнитура в голямата спалня. Следващия път, Люк. Ще вечеряме заедно следващия път.

И тя се извърна към вътрешната част на апартамента, където наистина я чакаше работа за часове наред. Преди дори да успее да си помисли за думата „бюро“, Ейприл усети как две ръце я стискат за раменете. Изведнъж някой я завъртя и тя се озова забила лице в ленената риза на Люк.

— Така не се казва довиждане — заяви той, но пусна раменете й. — Ако мадам няма нищо против… — и Люк направи на шега дълбок поклон — … не чак толкова безцеремонно отпращане на мърлявия адвокат, който й отне целия ден.

— О боже, няма такова нещо — изломоти Ейприл, лицето й ставаше все по-червено с всяка изминала минута. — Ти си най-немърлявият човек, когото познавам.

— Наистина ме ласкаеш.

Люк се наведе и я целуна по двете бузи.

— До следващия път, Аврил — каза той и й намигна.

Докато Люк се отдалечаваше с бавна крачка, Ейприл с изненада установи, че се усмихва и дори изпитва известно разочарование. Защо не прие поканата му за вечеря? Доверието й в Трой може и да бе разклатено, но тя напълно вярваше в самата себе си. Нямаше нищо необичайно в това да излезеш на вечеря с колега. Защо тогава изведнъж имаше чувството, че й прималява? От какво се страхуваше?