Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (48)

Chapitre XLVIII

Улиците вече бяха изпълнени с празнуващи, които се бутаха, блъскаха и крещяха. Беше истински хаос — хаос като от моминско парти в Лас Вегас. Хората вървяха между движещите се коли. Мотопедите караха по тротоарите с оскъдно облечени момичета, които висяха по задните седалки и се развяваха като знамена. Без да мисли, без да планира и без да иска, Ейприл хвана ръката на Люк, за да не го изгуби. Той вървеше две стъпки пред нея, но се обърна и й се усмихна, а около очите му се появиха ситни бръчици.

Пристигнаха в определената caserne малко след десет. Пожарникарите бяха застанали отпред, готови да посрещат гостите си, сигналната лампа зад тях светеше в червено, а пожарните коли бяха изкарани на улицата, за да може всеки да ги види.

Вътре в първия двор група бразилски музиканти с перуки на главите свиреха толкова силно на ударните си инструменти, че земята буквално се тресеше. Над главите им висяха лампички и знамена. Покрай стените на двора бяха подредени щандове. Тълпата беше гъста, макар все още да бе доста рамо. Някои двойки танцуваха. Самотни жени обикаляха по щандовете с храна и се опитваха да завържат разговор с пожарникарите, когато не бяха прекалено заети да разсипват храната.

— Леле! — възкликна Ейприл, кръвта във вените й пулсираше с ритъма на музиката. — Имам чувството, че съм на най-изискания студентски купон на света! Къде е бирата?

— Вътре има бар за шампанско — отвърна Люк.

Поради силния шум трябваш да се приближи плътно до нея и да се наведе, докато говори, топлият му дъх накара кожата й да настръхне.

— Шампанско — повтори Ейприл и отстъпи назад. — Много по-добре от бира. Води ме!

Отново хвана Люк за ръка и го последва в бара, който изпълняваше ролята и на дискотека, планът на сградата бе съвсем различен от този на всяка друга обществена постройка, която Ейприл бе виждала. Разбира се, това държавно учреждение е било построено преди четири века в най-великия от всички градове на света, затова нямаше как да се сравнява с офисите на полицията или с кметството на някой малък град. Ейприл почувства цялата тежест на историята, въпреки че около нея бе пълно с пожарникари в плътно прилепнали ризи.

С чаша шампанско в ръка Люк й посочи дългия грил, върху който цвърчаха десетки неустоими апетитни наденички. Подобна гледка сигурно можеше да се види на всеки стадион в Щатите, но сградата, месото и леещото се като река шампанско — всичко тук, бе направо зашеметяващо.

— Наденичка — възкликна Ейприл. — Имам чувството, че никога не съм искала нещо толкова силно в живота си.

Люк се извърна към нея и вдигна учудено вежди.

— Какво каза току-що?

— Ами… нищо — отвърна тя и поклати глава. — Храната изглежда страхотно.

Той я хвана за ръката.

— Allons manger.

Те се промъкнаха до барбекюто, където млад мускулест мъж с изсечени черти обръщаше парчета свинско върху жаравата.

— Un cotte ça, s’il vous plaît — каза Ейприл и се помъчи думите й да прозвучат любезно, а не като на умираща от глад харпия на средна възраст, каквато в действително беше.

— Cotte vous voulez — отвърна пожарникарят и взе една наденичка от грила.

Хвърли я небрежно върху снежнобялата пластмасова чиния и я подаде на Ейприл. Малката нещастна наденичка изглеждаше толкова самотна.

— И една от тези — добави тя бързо.

— Как му казвате на това в Америка? — засмя се Люк. — Очите ти са по-големи от стомаха?

Ейприл понечи да му възрази, но забеляза, че и в неговата чиния има две наденички.

— J’ai faim — каза тя за свое оправдание. — Сигурно е от всичкото това шампанско и от ходенето пеша.

— О, да, шампанското. Разбира се. Да отидем натам — предложи той. — Струва ми се, че в другия двор ще намерим място за сядане.

Ейприл кимна. Стиснала чашата си с шампанско в сгъвката на лакътя и внимателно взела чинията с наденичките в дясната си ръка, тя последва Люк в съседния двор, като през цялото време си мислеше, че в гастрономията няма по-добра комбинация от двете неща, които в момента са в ръцете й.

Вторият двор бе поне четири пъти по-голям от първия и бе ограден отвсякъде с величествени каменни сгради. Около сцената бяха подредени знамена в синьо, бяло и червено. Дансингът гъмжеше от извиващи се тела, сякаш бе кутия, пълна със змии. Една жена, облечена в бяла рокля с пера, стоеше пред микрофона и изпълняваше неумело, но с цяло гърло, популярна американска песен.

След като успяха да си проправят път през танцуващите, които вече бяха образували нещо като пого, двамата седнаха на една метална пейка в задната част на двора. В момента, в който Ейприл остави чантата си на масата, тя се разтресе, дали от силната музика или от вибрацията на телефона, не можа да прецени.

За всеки случай (кога най-после щеше да се научи?) тя извади телефона от чантата си, рискувайки по този начин да обърне на земята както питието, така и наденичките си. Силната музика може и да бе помогнала, но блекберито също звънеше. Ейприл впери поглед в дланта си, а в това време жената, облечена в рокля с пера, обяви, че групата ще направи кратка почивка.

— Ça va? — попита Люк и смръщи вежди.

— Oui — отвърна Ейприл, без да откъсва поглед от телефона. — Баща ми се обажда. Най-накрая се сети да ме поздрави за рождения ден! Вече започвах да се питам какво става.

Тя продължи да наблюдава звънящия телефон, докато накрая той спря. Когато се включи гласовата поща Ейприл провери и видя, че има още едно пропуснато повикване, този път от Трой.

— По дяволите, крайно време беше! — измърмори тя.

— Трябва ли да разговаряш с него? — попита Люк.

— Не. Тук е прекалено шумно — каза тя и се намръщи.

Не беше чак толкова шумно, поне не и в този момент. Макар че някой включи айпод към усилвателите, голяма част от хората на дансинга се разпръснаха и тръгнаха да търсят друг двор, където да танцуват и да се натискат.

— Е, както решиш — каза Люк. — Но не пропускай разговорите си заради мен.

— По-късно ще се обадя на всички — реши най-после Ейприл и изключи телефона си. — Не искам да пропусна нищо — заяви тя и вдигна чашата си. — À ta santé!

— Наздраве и на теб!

Двамата допряха пластмасовите си чаши и отпиха.

Със страничната част на вилицата Ейприл отряза голямо парче от наденицата и го захапа, зъбите й пробиха дебелата, идеално изпечена кожичка и проникнаха в мазната вкуснотия.

— О, господи! — възкликна тя, отхапа отново и без всякакво притеснение заговори с пълна уста — Това е невероятно! Невероятно!

— Доста е добро, съгласен съм.

Люк продължи да се храни сдържано, като истински парижанин, докато Ейприл изгълта набързо и двете наденички и започна да се пита дали да не отиде да си вземе трета.

— И така, Аврил — започна Люк и начена втората си наденичка.

В този момент направо го мразеше, задето чинията му все още беше пълна. Искаше й се да са женени само за да може да се протегне и да дояде храната му.

— Как се чувстваш на трийсет и пет?

— Засега страхотно! — отвърна тя напевно, без да е напълно убедена в думите си, въпреки че в момента бе много по-добре, отколкото преди няколко часа. — Но имам чувството, че е настъпил повратен момент в живота ми. Усещането е много по-силно, отколкото, когато навърших трийсет.

— Това е така, защото според американците е много страшно да навършиш трийсет и пет — вметна Люк и избърса устатата си.

Ейприл хвърли поглед към все още неизползваната си салфетка.

— Какво искаш да каже с това „много страшно“? — попита тя. — И кои американци имаш предвид?

— Лекарите. Телевизионните програми и вестниците.

— Не те разбирам.

— Нима те не настояват, че точно трийсет и пет е възрастта, след която жената трябва да спре да създава поколение?

Ейприл се разсмя.

— Те, които и да са тази те, не настояват нищо. Има жени, които раждат и след като са навършили четиридесет. Дори петдесет!

— Но ви показват огромно количество литература, свързана с патологична бременност и други подобни неща, нали? Поне така съм чувал. След трийсет и пет години може да се забременее само с помощта на цял куп лекарства, които правят жената дебела и луда.

— Мисля, че самата бременност те прави дебела и луда — изсумтя Ейприл. — Не знам точно как да отговоря на твоите… подозрения. Вероятно би трябвало да се ядосам, защото в момента ми казваш, че съм стара, макар че ти си по-голям от мен. С колко, с пет години? Или със седем?

Не че годините му имаха някакво значение, не че възрастта изобщо има значение за един мъж. За жената трийсет и петата година бе повратна от медицинска гледна точка. Мъжът на същата възраст бе само една година по-стар, отколкото е бил на трийсет и четири и една година по-млад, отколкото ще бъде на трийсет и шест.

— Това не е обида — заяви Люк и си отряза още едно парче от наденицата. — Мисля, че е абсолютно неприемливо да плашат жените по този начин. Никакви бебета повече! Прекалено сте стари! Сестра ми роди, след като прехвърли четиридесетте и никой не й каза нищо.

— Има научна истина във всичко това — възрази Ейприл. — Възможността за забременяване рязко намалява след трийсет и петата година, но за сметка на това се увеличава рискът за раждане на дете с увреждания. Това е факт.

— Или поне те така казват — настоя Люк и вдигна поглед нагоре.

— Склонна съм да вярвам на професионалистите — заяви Ейприл. — Но аз съм си малко особена. А и въпросът така или иначе няма значение за мен. На трийсет и пет съм, но нямам намерение да имам деца.

— И защо така?

— Моля? Този въпрос не е ли прекалено личен?

— Това е въпрос и ти си личност, така че… — и Люк сви рамене. — Просто съм любопитен. Защо не искаш деца?

— Не че не искам деца…

— Заради майка ти ли? — попита Люк и думите му прободоха Ейприл право в гърдите. — Защото си я загубила, когато си била още малка?

— Господи, наистина знаеш как да зашеметиш една жена на рождения й ден — Ейприл пое дълбоко въздух, а Люк сведе поглед, сякаш този път наистина се чувстваше неудобно. — Дали е така, защото я изгубихме? Не. Нещата не се развиха точно така.

В крайна сметка те не я бяха загубили в един определен момент. Имаше нещо много по-дълбоко.

— Не че тя умря. Искам да кажа, предполагам, че в известна степен има връзка с болестта. Но е далеч по-лесно да кажа, че за мен децата никога не са били най-важното нещо на света — смачка в шепа неизползваната си салфетка. — Виж, групата се връща. Ще танцуваме ли? В момента съм в настроение за танци.

Ейприл никога не беше в настроение за танци, но те изглеждаха далеч по-добра алтернатива от това да продължи започнатия разговор.

— Сигурна ли си? — попита Люк и понечи да се надигне от пейката, без да е напълно убеден, че наистина трябва да го направи.

— За танците ли? Шегуваш ли се? Аз съм истински професионалист. Нима не ми личи, че ритъмът живее в мен? — засмя се тя пресилено.

Сълзите напираха всеки миг да се излеят от очите й тя опита да ги прогони с усмивка. Господи, майка й. Толкова много й липсваше. Сандра Потър беше най-невероятната жена, макар да бе напълно обикновена, традиционна майка. В родния й град на калифорнийското крайбрежие готините родители бяха хипарите — онези, които бяха склонни да оставят кексчета с марихуана на масата. Но въпреки че Сали Потър изобщо не беше „готина“ в този смисъл, Ейприл винаги бе смятала, че майка й е най-добрата.

— Извинявай — каза тя и попи крайчетата на очите си със смачканата салфетка. — Винаги ставам малко по-емоционална при споменаването на мама на рождения ми ден. Започвам да си мисля как съм я разочаровала и как съм могла да бъда по-добра дъщеря. Господи, можеше да съм по-добра, макар тя да не е в състояние да разбере.

— Можем да си тръгнем — каза Люк. — Можем да отидем някъде другаде. Където няма толкова много хора. Можем да поговорим. Аз… ами… — прокара ръце през косата си и безпомощно заби нокти в скалпа си. — Не ме бива много в разговорите, но можем да отидем някъде другаде. Не е необходимо да оставаме тук.

— Не — сряза го Ейприл и тропна с крак, за да подчертае решителността си. — Искам да танцувам и да се забавлявам на рождения си ден. Обещахте ми, че ще го уредите, мосю Тебо.

Вдигна вежди и сълзите в очите й започнаха да пресъхват.

— Обеща.

— Наистина обещах.

Люк взе ръката й и я стисна здраво, сякаш искаше да я предпази. Докато вървяха към дансинга, Ейприл направи всичко по силите си, за да забрави за майка си, за рождения си ден, за възможността да има деца и за Трой. Беше най-добре просто да се остави в ръцете на Люк.