Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (75)

Chapitre LXXV

Анес Вание, Париж преди войната

Елизабет дьо Флориан бе абсолютно копие на баба си. И двете имаха тъмни къдрави коси, почти еднакви черни очи и съвсем същия дълъг, горд нос. Лизет мразеше носа си.

Никак не искаше да прилича на жената, която я отгледа, да има същия отчаян, див поглед. Grand-mère я плашеше, беше непредсказуема, в един момент беше като котенце, в следващия се превръщаше в див звяр. Но Лизет не се плашеше толкова от променливите й настроения, колкото от непрекъснатата върволица мъже, които влизали и излизали от апартамента. Тези така наречени господа много често се държали грубо, били склонни към насилие и почти винаги били пияни. Всеки път, когато някой от тях пристигал в апартамента, когато Grand-mère я нямало, Лизет скривала визитната му картичка зад някоя от картините или я мушвала навътре в някое бюро.

— Някой да е идвал, докато ме нямаше? — питала Grand-mère. — Не — отвръщала винаги Лизет. — Беше тихо като в морга. Никога нямали достатъчно храна. Grand-mère се хранела по ресторантите с мъжете, тези нахалници, които пристигали в къщата, миришещи на пилешка мазнина и на нещо още по-неприятно. С годините коремът на Grand-mère се променил, от плосък станал закръглен и след това огромен. Сутрин й трябвало все повече време да се облече, защото трудно успявала да напъха дебелите си като наденици ръце в ръкавите на роклите, които бяха излезли от мода още преди години.

— Гладна съм — казвала й често Лизет.

— Ще видя какво мога да направя — отвръщала Grand-mère. — Но днес парите трудно се намират. Трябва някак да се справяме с малкото, което имаме, и да продължим да се подготвяме за най-лошото.

Всеки път, когато Grand-mère отсъствала от апартамента, Лизет започвала да разглежда вещите на баба си. Проучвала ги внимателно, завиждала на тяхното единство и на стабилността им в този свят. Имало вази, полилеи и картини, един милион спомени от миналото, събирани и трупани с години. Те я навеждали на мисли за разкошен живот и малката Лизет се питала защо сега не могат да си позволят дори храна.

Веднъж, след като Grand-mère отсъствала в продължение на няколко дни, Лизет взела един свещник и го отнесла в близката заложна къща, където го продала за нищожна сума. Много добре знаела, че струва поне пет пъти повече, отколкото ниският мазен мъж й предложил, но в онзи момент най-важното за нея било да напълни стомаха си.

Когато Grand-mère се връщала вкъщи, минала покрай витрината на заложната къща и разпознала свещника си. Как го направила, след като там имало още поне четиридесет подобни, Лизет така и не разбрала. След като нападнала собственика на заложната къща с бастуна си (принадлежал някога на министър-председателя), обвинила го, че е крадец и го нарекла „мръсен, смрадлив евреин“. Grand-mère разбрала, че собствената й внучка го е продала.

Нахлула в апартамента, крещейки, че ще откъсне главата на Лизет, и Лизет, която много добре знаела, че баба й се придвижва трудно, се барикадирала зад мебелите. Това било едно от предимствата на претъпканото им жилище. Имало много места, където да се крие.

— Положението ще се влоши още повече, преди всичко да свърши! — крещяла Grand-mère. — Трябва да пестим! Трябва да се приготвим за най-лошото! То неминуемо ще дойде!

Лизет така и не могла да я разбере. Баба й пазела тези предмети за черни дни, а около тях вече цареше непрогледен мрак.

С годините ясното съзнание, както и чувството за състрадание все повече напускали Grand-mère. Често започвала да крещи на Лизет без причина, твърдяла, че момичето е казало нещо, което изобщо не било казвало или че е преспало с някого, когото въобще не познавало. Въпреки професията на баба си, когато Март я обвинявала, че е правила секс, Лизет нямала ни най-малка представа за какво й говори. Знаела само, че е нещо, което не е направила.

Крясъците винаги започвали на висок тон и Лизет се научила да се крие зад някоя тоалетка или зад някой шкаф, докато бурята отмине. След като крещяла с пълни сили в продължение на няколко минути, Grand-mère изведнъж млъквала по средата на изречението, като че ли гласните й струни били изтръгнати от гърлото й. Половината й лице се вкаменявало, а другата половина увисвала надолу като разтопен восък от свещ.

Когато станала на десет години, Лизет вече много добре знаела, че в живота й има само двама души, на които може да разчита — стария приятел на Grand-mère Джовани Болдини и още по-старата й приятелка Маргьорит. Grand-mère отказвала да говори с Болдини, войната между тях продължавала от години, но Маргьорит я водела да го види. Обяснила на Лизет, че когато има нужда от някого, винаги може да разчита на нея, както и на този мъж, художника Болдини. Така че всеки път, когато Лизет се почувствала гладна, самотна или тъжна, отивала при един от двамата. Прекарала много нощи, спейки в стаите им за гости, и много щастливи и засищащи часове на техните маси.

Болдини починал, когато Лизет била на дванайсет години, но Маргьорит останала в живота й. Именно Маргьорит хранела Лизет, когато била гладна, кърпела дрехите й и я научила да чете. Освен това Маргьорит научила Лизет да бъде себе си, а не това, което си мислела, че другите очакват да видят в нея. Урок, който Grand-mère така и не усвоила.

Когато баба й починала през 1935 година, Лизет посрещнала смъртта й почти с облекчение. Вече не била подложена на непрекъснати крясъци и имала пълното право да се разпорежда с вещите в апартамента. Тя не била особен специалист в оценяването на стойността на мебелите, но разбирала истинския потенциал, който те носели в себе си, а той бил свободата й.

Няколко месеца след смъртта на Grand-mère Лизет започнала внимателно да разчиства неразборията, като подреждала вещите според евентуалната им стойност и възможността лесно да бъдат пренесени. Маргьорит й казала за една аукционна къща, която била готова да вземе вещите на Март и да ги продаде за солидна сума. Единственото, което Лизет трябвало да направи, било да подготви вещите за продан. Звучало много просто, но Лизет така и не стигнала дотам.

Започнала с най-тежкия шкаф в апартамента. Била прекарала толкова много часове, криейки се зад него, и предполагала, че с него ще се раздели най-лесно. И наистина било така, докато не отворила вратите му и не открила вътре дневниците на баба си. Имало десетки дневници, може би сто, а дори и повече, всички изписани от край до край, завързани с цветни панделки и абсолютно непокътнати. Поне до известно време.

Жената, написала тези дневници, не била онази Grand-mère, която Лизет познавала. В нея имало живот, особено в по-ранните й години, веселост, за която Лизет не подозирала. Март не била само избухвания и сълзливи, объркани твърдения. Grand-mère знаела как да обича. Била обичала Болдини. Обичала Маргьорит. Обичала Беатрис. Обичала дори Лизет.

Докато четяла дневниците и самата тя била сълзлива и объркана, Лизет вадела всяка страница от подвързията. Запазила само тези, които я карали да се усмихва или да разбере случилото се, останалите изхвърлила в огъня, където те припламнали, изпращели и в крайна сметка се превърнали в пепел.

Лизет все възнамерявала да разчисти останалите вещи на Grand-mère на следващия ден. Щяла да ги предаде на аукционната къща утре. Странно колко бързо утре става вчера, след това миналата седмица и накрая се оказва, че вече нямаш време. Не след дълго утре станало 1940 година, а двайсет и една годишната Лизет не била по-близо до това да се отърве от вещите на Март, отколкото преди пет години. Също както и останалата част от нацията, сега имала много по-важни неща, за които да се тревожи, и съвсем не й било до креслата от времето на Луи XVI.

През тази година нацистите нахлули във Франция. Вестниците били пълни със снимки на Хитлер, позиращ самодоволно пред Айфеловата кула, все едно е на екскурзия. Светкавичната война започнала през май и скоро след това Париж бил превзет. На четиринадесети юни Лизет стояла на тротоара заедно със съгражданите си и гледала как германските войски навлизат в града й. Хората били занемели от ужас. Някои плачели. Всички се питали какво ще се случи със страната им, какво ще стане със семействата им.

По чиста случайност Лизет се озовала до възрастна жена, облечена в дълго черно палто от визон. И отново по чиста случайност се обърнала към нея и разпознала Жан Юго. Лизет се стреснала при вида на тази жена. В апартамента на Grand-mère имало не по-малко от сто нейни снимки. Лицето, което била виждала на хартия, изведнъж оживяло.

— Извинете — обърнала се Лизет към Жан Юго.

Не била особено общителна, но войната била започнала да я променя.

— Никак не ми е приятно да ви безпокоя в такъв забележителен момент, но мисля, че сега е най-подходящо да ви го кажа. Ние с вас имаме роднинска връзка.

Жан се обърнала, очите й били големи, челото, набраздено от милион бръчки.

— Моля?

— Ами… вижте, съвсем скоро установих, че моят прадядо е Виктор Юго, вашият дядо! А сега с вас стоим една до друга.

Лизет не споменала, че нейният дядо е бившият съпруг на Жан. Предполагала, че подобно разкритие няма да бъде прието добре.

За съжаление, Лизет много се заблуждавала, ако очаквала усмивка и радушен прием.

— Мислех, че си умряла! — изпищяла облечената във визон дама.

Няколко души извърнали поглед към тях, включително и двама немски войници, които пушели, облегнати на уличната лампа.

— Какво означава това? — Лизет се опитала да отстъпи, но гъстата тълпа не й позволявала да помръдне. — Умряла? Какво искате да кажете?

— Ти си онази курва от „Фоли Бержер“! Март дьо Флориан! Продала си душата си на дявола, за да си върнеш младостта!

Колкото и безумен да бил някога погледът на Grand-mère, в сравнение с този на Жан приличал на спокойно езеро в летен ден. Бялата част на очите й била зачервена, а зениците толкова разширени, че когато човек ги погледнел, имал чувството, че пропада в бездънна яма.

— О, съжалявам — казала Лизет и се засмяла нервно. — Не, аз не съм Март дьо Флориан, а внучката й. Джовани Болдини беше мой баща.

Беше го научила преди три години, но все още й беше приятно да изрича тези думи, усещането все още беше свежо и ново.

— Мисля, че по някое време ви е рисувал заедно със сина ви. Дядо ми е бил човек, когото също сте познавали…

— Разбира се, че познавах дядо ти! — изпищяла Жан. — Беше Леон Блум! Евреин! Неприятен, арогантен, злобен, мръсен, противен, непохватен евреин!

Докато Лизет стояла като втрещена на мястото си, Жан направила немислимото. Изтичала до двамата немски войника, които пушели и се наслаждавали на маршируващите войски.

— Онова момиче там е еврейка! И открадна нещо от мен! Аз съм внучката на Виктор Юго. Настоявам незабавно да я арестувате!

Макар да било малко вероятно двамата да се впечатлят от роднинската й връзка с Виктор Юго, вероятно били чували за него само смътно, те се отделили от мястото, на което били застанали, и предпазливо и с любопитство приближили към Лизет. Тя обаче не изчакала, за да разбере дали възнамеряват да говорят с нея, да я арестуват или да направя нещо друго (беше чувала слухове, господи, какви слухове бе чувала само!).

С неподозирана до този момент сила, Лизет разблъскала хората около себе си, промъкнала се покрай тях и след това се спуснала в една задна уличка, все още не заета от тълпите. Изритала обувките си, затичала по уличките и се шмугвала между сградите, докато най-после успяла да достигне дома си, като през цялото време не се обърнала нито веднъж, за да види дали някой я следва.

Дишайки тежко, Лизет се облегнала на заключената врата на апартамента и си напомнила, че се намира на сигурно място. След като в следващите пет, десет, двайсет минути никой не почукал на вратата, тя се опитала да нормализира дишането си, поне за момента, защото имала чувството, че още дълго няма да може да диша спокойно. Лизет много добре знаела, че ако остане в Париж ще преживее още милион подобни безкрайни секунди в очакване някой да почука на вратата й. Нямала намерение да живее като Grand-mère, винаги в страх и в очакване да се случи най-лошото.

Събрала нещата си в една малка торба и дошла първо в нашата къща, а след това заедно с майка ми отидохме в дома на Маргьорит. След смъртта на баща ми нашият живот също не бе лесен. Перспективите в Париж не бяха добри. Чувахме, че хората бягат в провинцията и решихме, че няма да е лошо и ние да направим същото.

Маргьорит ни спаси така, както бе спасявала Март толкова много пъти. Отведе ни в семейния си дом в Южна Франция. Нали разбирате, тя не беше безпризорно дете, както си помислила Март, когато я видяла за първи път по време на сватбената процесия на Жан. Не, тя беше малко момиченце от богато семейство, което искаше да изяви собствената си същност.

След по-малко от седмица Франция подписа примирие с Германия в същия железопътен вагон, в който Германия бе признала поражението си през 1918 година. Страната ни се предаде само за шест седмици. Възнамерявахме да останем в къщата на Маргьорит няколко седмици, най-много година. Но останахме завинаги. Лизет така и не можа да събере сили да се върне обратно в Париж. Оказа се, че в крайна сметка няма нужда от вещите на Март.

Забелязахте ли табелката на вратата? Онази, на която пише „Катрмер“? Това беше фамилното име на Маргьорит и Лизет го прие за своя фамилия. Каза ни, че го прави, защото се страхува, че някой отново може да я обвини, че е еврейка. Според памфлетите, разпространявани в Париж, нейното лице напълно съответствало на типичните еврейски черти.

Но всички ние знаехме истината. Лизет взе името на Маргьорит, защото тя бе най-близкото нещо до майка, което някога бе имала. И още нещо, Лизет взе името й, защото Маргьорит беше единственият човек, който знаеше какво е да обичаш барманката от „Фоли Бержер“, трудната, но прекрасна Grand-mère.