Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (53)

Chapitre LIII

На следващата сутрин Ейприл най-после излезе от апартамента. Ако се съдеше по камарите боклук върху тротоарите и смачканите, скъсани и оплетени в храстите френски знамена, малко парижани бяха пренебрегнали празненствата заради дъжда.

Ейприл се отправи към „Могадор“, малко заведение в девети район срещу невероятната черква „Света Троица“. На червения навес над кафенето бе изписано „сандвичерия“, което звучеше идеално до момента, в който Ейприл усети, че стомахът й все още е свит от вълнението (и страх) след празника. Мисълта за храна не беше особено приятна.

Въпреки това в някакъв момент все трябваше да се нахрани, тъй като последното нещо, което бе сложила в устата си, бяха три сладкиша, които отмъкна от един щанд в близост до изхода на пожарната преди ден и половина. Седна на последната свободна маса (малка, кръгла, с мраморен плот) и точно се мъчеше да събере върху нея и лаптопа, и записките си, когато един келнер се появи и започна да сумти насреща й. След като поръча без особено желание, Ейприл извади бележките си на масата и подреди останалия куп листове в скута си. Компютърът можеше да почака още малко. Не се бе докосвала до него от няколко дни, какво значение имаха още час или два?

Сега, след като авторството на Болдини бе установено и произходът на другите „по-значими“ вещи бе доказан, Ейприл преглеждаше последния вариант и правеше някои промени в каталозите, в които щяха да бъдат представени. Имаше и някои неописани предмети, пропуски, които Ейприл разчиташе, че Бърди ще попълни. Точно това правеше тя, попълваше липсващото, поправяше пропуснатото.

Спомняйки си, че Бърди бе успяла да изрови нещо за едни злощастни столове, които много трудно се подаваха на описание, Ейприл реши да провери имейлите си и с изненада установи, че телефонът й е изключен. Откога ли беше без батерия? От двайсет и четири часа? Или от четиридесет и осем? Спомняше си, че го изключи, докато бяха в пожарната. Възможно ли беше оттогава да не го е включвала?

Стори й се, че мина цяла вечност, докато телефонът се включи и премине през програмите и належащите ъпдейти. Накрая се появиха съобщенията на гласовата поща. Осем на брой. Трой сигурно е ядосан. По-лошото обаче бе, че баща й вероятно е изпаднал в паника. Ейприл потрепери, когато си спомни за пропуснатите повиквания отпреди две вечери, когато бе излязла с Люк.

— Извинявай, татко — каза тя на глас, беше нервна и пръстите й едва успяваха да натиснат бутоните, за да прослуша съобщенията си. — Моля те, не се обаждай на френската полиция, все още не.

Преди да успее да прослуша съобщението, блекберито започна да вибрира. Погледна номера, обаждаше се брат й, което ме беше никак чудно, след като неволно бе изпаднала в неизвестност.

— Здрасти, Браян — поздрави го тя веднага. — Татко ли ме търси? Съжалявам, че не сте могли да се свържете с мен. Дори не съм разбрала, че телефонът ми е бил изключен в продължение на два дни. Моля те, кажи му, че не съм отвлечена, нито съм станала жертва на бомбен атентат в метрото. Чувствам се ужасно. Аз съм най-лошата дъщеря на света.

— Ейприл.

Гласът на Браян беше рязък. Той никога не говореше така. Изведнъж Ейприл разбра, че нещо не е наред. Трябваше да се сети още в момента, в който видя името му. В Париж беше почти дванайсет на обяд, което означаваше, че в Ню Йорк е шест сутринта, а в Калифорния — три посред нощ. Три часът — най-мъртвата част на денонощието, прекалено късно за нощните птици и прекалено рано за ранобудните. Точно тогава се случваха лошите неща.

— Колко е часът? — попита Ейприл, кожата й бе леденостудена. — Защо ми звъниш толкова рано? Какво става? Добре ли си? Али добре ли е?

— Говори ли с татко? Кажи ми, че си говорила с татко.

— Беше ме търсил, докато бях навън да празнувам рождения си ден, и имах намерение да му звънна. Не исках да плаша никого.

— Кажи ми, че си му звъннала.

— Дори не съм разбрала, че телефонът ми е изключен. Съжалявам. Ще му се обадя веднага щом затворим.

— По дяволите! — изруга Браян веднъж и после го повтори няколко пъти за по-сигурно.

Това съвсем не бе в стила на брат й, добродушния умел сърфист. Той се носеше по вълните, не ги създаваше. Не беше от хората, които се тревожат. Или изпадат в стресово състояние.

— Браян, моля те! Кажи ми, че всичко е наред.

— Ха! — изсмя се той с горчивина в гласа. — Нищо не е наред. Дявол да го вземе! Е, май ще трябва да ти го съобщя още сега, по телефона, което е много гадно. Но нямам друг избор.

— Браян, започваш наистина да ме плашиш.

Той пое дълбоко въздух и се изсмя, тъжно, ядно, неуместно. След това заговори.