Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (58)

Chapitre LVIII

Париж, 17 април 1898 г.

Намеренията! О, какво дяволско нещо са те!

Човек може да ги има. Могат да са добри и чистосърдечни. В представите си започваш да ги осъществяваш точно така, както трябва, с най-чисто сърце. И после нещо се случва и всичко отива по дяволите. Това прави ли човек по-малко добър? Мисля, че не.

Откакто избухна пожарът в павилиона на базара, почти не съм прекарала нощ далеч от Болдини, като изключим няколкоседмичното му приключение в Монте Карло, където отиде, за да си направи харакири. Колкото и да ме вбесява, продължавам да обичам този сприхав, потаен човек.

Но въпреки това темпераментът на нашата връзка може да е доста мъчителен. Той никога не се опитва да изглади отношенията ни, като ми подари бижута или красиви мебели. Засега животът ми е уреден благодарение на щедростта на Le Comte, но се тревожа за утрешния ден, както и за следващите дни. Бог ми е свидетел, изобщо не мога да разчитам на Болдини да ме издържа. Толкова много години минаха и все още не знам дали е богат, беден или нещо по средата.

Не мога за трети път да преживея смразяващото усещане за крайна бедност. Следващия път може да няма търговци на прилепово гуано, известни пръдльовци или любвеобилни графове, които да ми се притекат на помощ. Затова направих онова, което трябваше да направя. Завлякох се във „Фоли Бержер“ и помолих да ми дадат старата работа. Безценният Жерар ми каза, че стига да остана все така хубава, за мен винаги ще се намери място. Не мога да гарантирам за красотата си, но проклета да съм, ако не се опитам да я запазя. Къната и най-новите избелващи кремове продължават да са най-добрите ми съюзници!

В деня, в който получих старата си работа във „Фоли Бержер“, Болдини се върна от шестседмичното си пътуване до Монте Карло. В момента, в който смяната ми свърши, незабавно се втурнах към студиото му, изгарях от нетърпение да го видя след толкова дълга раздяла и да споделя добрата новина. Жерар отново ме бе взел на работа. Вече не беше необходимо Болдини да се тревожи как ще ме издържа. Не че поначало бе особено разтревожен по въпроса!

Докато вървях надолу по улицата, отдалеч забелязах една страхотна карета със златни колела. От която — облечена в зелена кадифена рокля с цвета на повръщано — слезе не коя да е, а Жан Юго! До нея беше онова отвратително хлапе, синът от първия й брак, което през цялото време хленчеше и се цупеше.

— Jeanne au pain sec! — възкликнах аз. От плът и кръв.

И тогава, сякаш точно тук й беше мястото, жената се насочи право към сградата на Болдини! Гърлото ми се стегна. Не, това не беше възможно. Не можеше да отива при него. Приближих към студиото. И в този момент лампата във вестибюла светна и ужасната прическа на Жан Юго се очерта на прозореца.

Тази мръсница! Тази никаквица! Само някой с пропаднал морал като нейния може да заведе едно дете на любовна среща. Първата ми мисъл бе да нахлуя в студиото, да поискам обяснение и най-вероятно да намушкам тази жена с върха на чадъра си. След това, за добро или за лошо, през главата ми мина друга мисъл. Обърнах се и поех точно в обратната посока.

Когато пристигнах, съпругът на Жан си беше вкъщи, което само по себе си беше истинско чудо — знак, че идеята ми е била добра. Въпреки че Жан-Батист Шарко е дипломиран лекар, а баща му е един от най-известните невролози в Европа, този човек предпочита откритите пространства на глетчерите пред затворените хирургични зали. След като баща му почина и Жан-Батист се почувства финансово свободен, той изостави напълно професията си и купи няколко кораба, с които да пътува по света. През по-голямата част от времето можеше да бъде открит на Шотландските острови, в Исландия или в Гренландия. Точно затова беше толкова многозначително, че успях да го намеря в Париж в момента, в който го потърсих.

Когато прислужникът отвори вратата, аз се представих като (известната танцьорка от „Фоли Бержер“ — хм!) Ла Бел Отеро и заявих, че трябва незабавно да се срещна с мосю Шарко. Той беше доста увлечен по тази дама преди брака си с Жан, затова знаех, че като се представя за нея, ще се съгласи да ме приеме.

Прислужникът на Жан-Батист повярва на лъжата, макар че сигурно бе виждал Ла Бел поне дузина пъти. Това бе още един знак, който ми показа, че звездите са на моя страна. След като Жан-Батист влезе, прислужникът ми намигна и внимателно затвори вратата зад себе си.

— Ти не си Ла Бел — каза Шарко направо и се усмихна кисело, но не изглеждаше особено разочарован.

— В това отношение сте прав. Но за ваш късмет, съм по-добра от нея.

Докато му отговарях, разсеяно се оглеждах наоколо и останах шокирана от розовите текстилни тапети и позлатените повърхности, които ни заобикаляха. Жан, тази ужасна жена, имаше вкус. Точно такъв апартамент трябваше да имам и аз. В сравнение с него моят, макар и прелестен, бе направо скучен.

— Кажи ми тогава, Не-Ла-Бел, защо си тук? — попита Жан-Батист.

— Жена ви има любовна връзка с Джовани Болдини, художника — отвърнах му аз.

— Сигурна ли си?

— Да, напълно.

— Хм! — изглеждаше объркан, но не непременно разтревожен. — Е, той я рисува. Може би си объркала сеансите за позиране с нещо по-скандално.

Лицето ми пребледня от изненада. Той я рисува? Джовани рисуваше това лице на платно? Това бе много по-лошо от любовна афера. Можех да се справя с мисълта, че й дарява мъжествеността си, но не и таланта си!

— Не! — заявих аз и притиснах корема си, имах чувството, че ще се разпори и от него ще излезе обядът ми. — Това е невъзможно.

— Да. Тя искаше да има портрет заедно със сина си. Кажи ми, Шарл присъстваше ли по време на тази така наречена нейна забежка.

— Разбира се, че не! — излъгах аз.

Болдини. Не можех да повярвам, че ме е предал по този начин. Рисуваше Жан Юго Доде Шарко и както там щеше да се нарича след време! Беше по-лошо, отколкото ако ги бях заварила във flagrante delicto на пода на студиото. Беше по-лошо, отколкото ако бе забременяла със стотици негови бебета! Да не би да се опитваше да ме нарани? В момента това бе единственото възможно обяснение.

— Мисля, че са много влюбени един в друг — добавих аз за всеки случай.

Кожата на главата ми гореше, сякаш се бе подпалила. Колкото и да е прекрасен, избелващият крем не позволява на лицето да се овлажнява и да отделя топлина, затова всичко повече или по-малко избива в кожата на главата. Понякога се страхувам, че лицето ми напълно ще се обели. И все пак запазването на красотата ми си заслужава всяко неудобство.

— Любовна афера? — Жан-Батист кимна и ме погледна сериозно. — Кажи ми, Не-Ла-Бел…

— Аз съм Март. Март дьо Флориан.

Жан-Батист изобщо не мигна, когато чу името ми. Не даде абсолютно никакъв знак, че му звучи познато. Разстроих се толкова, че помислих, че лицето ми ще се разпадне на парченца.

— Кажи ми, Март, винаги ли считаш за свой дълг да съобщаваш за забежките на членовете на парижкото висше общество?

— Не — отговорих аз и се нацупих. — Но реших да го направя, тъй като сте младоженци, а съпругата ви е една от най-красивите жени във Франция.

О, как болеше да изрека подобни думи!

— Реших, че може би ще искате да знаете.

Мъжът се подсмихна и направи няколко крачки към мен.

— Е — каза той и се протегна да хване ръката ми, — тя е доста приятна, но красотата й не може да се сравнява с твоята.

След тези думи вече бях напълно загубена! След унижението, че Болдини рисува друга жена, и факта, че името ми не говори нищо на Жан-Батист, на Жан и на цялото им семейство, бях напълно готова да приема това, което той искаше да ми даде. А именно — пълния размер на мъжкото му достойнство.

Направихме го набързо и по най-мръснишкия начин, на пода на хола, като през по-голямата част от времето бях вперила поглед в огледалата на тавана, вместо в лицето му. Като цяло не беше чак толкова ужасно преживяване и дори някъде сред пъшкането му преживях едни доста приятни деветдесет секунди. Това беше идеалното отмъщение, реших аз. Така отмъщавах на Болдини, на Жан, на всеки, който се съмняваше в способността ми да подобря положението си в обществото. Ето ме — сношавах се на пода на хола на най-известната жена във Франция! При това не с кого да е, а със съпруга й!

Отмъщение. Толкова много хора го търсят. Толкова много хора го постигат. И въпреки това никой не ти казва колко празно с всъщност. През цялото време мислех, че ще се чувствам по-добре, ако скроя някой номер на Жан. Възможно ли е всъщност да се чувствам по-зле?