Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (38)

Chapitre XXXVIII

Париж, 1 юли 1893 г.

Край! „Тортони“ затвори точно както предполагаха всички. Купонът, както казват, приключи.

Просто не мога да повярвам, макар че вестниците от няколко месеца насам предричат края му. Когато тази сутрин се завъртях в леглото и видях до себе си Болдини да скицира Le Comte de Montesquieu (любимото конте на града, този път с папагал) и казах добро утро, той отвърна:

— „Тортони“ вече не съществува.

— Ти си ужасен лъжец.

Надигнах се и оправих нощницата, която се бе увила около бедрата ми.

— Виж вестника — каза той и посочи с глава към долната част на леглото. — Там е написано черно на бяло.

Като никога Джовани беше прав. В откъс от вчерашния брой на „Интернешънъл хералд трибюн“ се казваше:

„От днес «Тортони» изчезна от Париж. Кафенето на ъгъла на «Италия» и «Тетбу», което от век насам е известно като любимо заведение на прочутите личности от средите на литературата и изкуството, както и на аристокрацията, днес последва съдбата на ресторант «Бребо» и приключи житейския си път. В събота ще започне разрушаването му и още една забележителност от стария Париж ще си отиде завинаги“.

Приключи житейския си път! Сърцето ми се къса, само като си помисля за това.

Звучеше някак зловещо и помрачи цялото ми настроение.

— Това е само едно кафене — повтори за кой ли път Джовани. — Вече имаме „Максим“. Поне за мен няма никаква разлика.

Но „Тортони“ бе много повече от поредното кафене! Като момиче, което никога не е имало своя официален дебют в Париж, имах чувството, че съм направила своя именно в това заведение, нищо че не бе изведнъж и нищо, че се случи, докато Ла Бел Отеро^[1] танцуваше наблизо и се гърчеше около масата ни с крака, облени в пот, и гърда, изскочила от блузата й. Понякога се случваше някой да бъде осакатен от сабя или тояга, но въпреки всичко заведението беше велико… и беше мое! О, „Тортони“, колко ще ми липсваш!

Сега всички ще се надпреварват да се превърнат в новия „Тортони“. След като се разчу, че заведението изпитва затруднения, навсякъде из града се появиха нови кафенета, като всяко от тях отчаяно се опитваше да привлече най-известните светски лица. Не на последно място сред тях е заведението на Максим Гаяр — „Максим“, единственото, което успява. Това е така заради рекламния му подход. Той има четири огромни прозореца към улицата с голям перваз към всеки от тях и с по една красавица на всеки перваз! Наистина гениална идея, макар че именно аз му я подхвърлих по време на часовете, които прекарваше на моя бар.

О, споменах ли? Една от красавиците съм аз!

Много скоро това се превърна в престижна позиция. Някои от най-известните ни танцьорки на канкан изразиха желание да заемат място на витрините на „Максим“, но от всички момичета на „Фоли Бержер“ аз съм единствената, на която той плаща, за да кацне там като птичка (при това окичена с пера). Моето лице е това, което привлича клиентите вътре, и извивките на моята фигура хвърлят сенки по тротоара отвън. Разбира се, не е лесно да остана на мястото, на което съм кацнала Около мен буквално веднага се струпва цяло ято петли.

— Косата ви — казват те. — Цветът на косата ви е несравним.

— Кожата ви! По-бяла и по-гладка и от бебешко дупе!

Да, благодаря и за двата комплимента, които се дължат на чудесата на къната и на избелващия ми крем за лице. Не че имам нужда от тях. Mon Dieu! Те са просто начин да подсиля това, което господ ми е дал. Предполагам, че в крайна сметка родителите ми са ми оставили наследство. Майка ми не е живяла дълго, но за красотата й се разказват легенди.

Въпреки това трябва да внимавам да не се застоявам дълго пред възхитените погледи на ценителите. Понякога прекалената употреба на безценния ми крем за лице придава на кожата жълтеникав оттенък. Разбира се, винаги има още крем, с който да прикрия този недостатък! Какво ли не трябва да понасят красивите жени, за да запазят красотата си. Игрички и хитринки, казва Болдини, макар че малко къна и крем няма да се отразят никак зле и на него самия!

Работата в „Максим“ не е единственият ми източник на доходи, въпреки че милият Максим ми плаша два пъти повече, отколкото получавам във „Фоли Бержер“. По-скоро той си мисли, че ми дава два пъти повече, в действителност е почти три пъти. И докато Жерар има стриктни правила за облеклото ми във „Фоли Бержер“, в „Максим“ мога да обличам каквото си искам, като единственото условие е да се обличам достатъчно пленително, че да предизвикам финансовия фалит поне на трима господа на седмица. Удивително е как тези така наречени джентълмени са готови да изпразнят джобовете си, за да ме отрупат с храна и подаръци! Тези дни всеки мъж е като… un penier percé. Кошница без дъно, всеки мъж.

Обикновено заставам на витрината на „Максим“ облечена в палто от чинчила и вечерям черен хайвер и шампанско или каквото там друго мъжете изпратят на масата ми. Често слагам на главата си aigrette. Това е прекрасно, но твърде неудобно украшение, тъй като има опасност проклетото бяло перо всеки момент да се запали от лампата над главата ми. Но това няма значение… важното е, че изглежда наистина възхитително!

Засега „Максим“ е истински хит (моля, няма защо, мосю Гаяр). Може би дори ще успее да придобие статута на „Тортони“. Грандамата на всички грандами често посещава заведението. Да, имам предвид Жан Юго Доде. Всъщност за нея няма да е зле да прекарва малко по-малко тук. Повечето вечери се напива и става смешна. Веднъж скочи на подиума и започна да дирижира оркестъра с една аспержа в ръка.

Пруст ми каза, че това е така, защото на двамата със съпруга й им предстои развод. Колкото и да е прекрасна тази клюка, ми е трудно да повярвам, че е истина. Всички знаят, че почти през цялото време Пруст е пълен с merde. Освен това… развод? В това семейство? След сватбата и подаръците? Нима всичко това не значи нищо? Би било много глупаво да захвърлят всичко заради някоя и друга разправия. Ние с Болдини се караме почти през цялото време. C’est la vie!

На няколко пъти се опитах да се добера до Жан. Ако се съди по това колко внимателно избягва витрината ми, определено ме помни. Винаги съм подозирала, че е така. Понякога я улавям как поглежда към мен, сякаш ме приканва да отида при нея. Когато се случи, първо проверявам къде е Максим (той никак не обича да напускам витрината си) и ако е зает, се отправям към нея. И тогава неизменно се случва нещо.

Веднъж успях да се добера до нея и дори да й кажа Bonjour, но в този момент руснаците нахлуха вътре с важна стъпка, както им е обичаят. Жан загуби всякакво чувство за приличие, скочи на бара и се разпи щя:

— Казаците идат!

Колко типично за Жан Юго Доде. Невъзпитана. Без всякаква класа. Разчита единствено на името си и не прави нищо, за да го заслужи.

Онази вечер, докато Жан се перчеше върху бара, аз тихомълком се върнах в ъгъла си, за да наблюдавам как руснаците превземат „Максим“, като хвърлят златни монети и се бутат един друг. Бих могла напълно да се откажа от мъжете и от „Максим“, ако бях събирала луидорите, които тези диваци хвърлят всеки път, когато влязат тук. Все пак, когато никой не гледа, успявам да взема някоя и друга монета. Страхувам се, че ще дойде време, когато ще имам нужда от тях.

Виждате ли, точно както „Тортони“ затвори и си отиде, за да отвори място за нещо по-добро, така и моето споразумение с Пиер стигна до естествения си завършек. Преди седмица получих телеграма. В нея Пиер казваше, че този месец няма да ми изпрати пари. Не знам дали причината е, че той самият няма пари, или просто вече не иска да ги споделя с мен. Бях започнала да разчитам на ежемесечните пратки от Южна Америка. Макар да знаех, че търпението му към мен се е изчерпило, не очаквах, че и щедростта му ще изчезне толкова бързо.

Не ме разбирайте погрешно. Максим, че дори и Жерар ми плащат добре и нямам причина да се оплаквам от приходите си. Но от една страна е това да си купиш палто и да поддържаш стаята си топла, което е необходимост, а от друга — това да носиш чинчила и пера, което също е необходимост, но по малко по-различен начин.

Затова направих един последен опит да спася ежемесечните чекове. Тази сутрин, след като прекарах една дълга нощ в „Максим“ и след това при Джовани, се прибрах и набързо написах една бележка върху най-хубавата си розова хартия за писма. В нея възхвалявах мъжкото достойнство на Пиер, както и прозорливостта му в бизнеса. После натопих лявата си гърда и избелващата пудра и направих отпечатък в края на писмото. Надявам се само, че това напомняне за плътта ми, ще оцелее пътуването през океана и ще ми откупи още малко време.