Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (79)

Епилог

Ейприл държеше в ръцете си книгата — три хиляди експоната, три килограма луксозна лъскава хартия, наследството на една жена. Колекцията „Мадам дьо Флориан“ най-после беше готова за търг.

Поради огромния си обем, търгът беше разделен на шестнайсет отделни сесии, които щяха да се състоят в рамките на една седмица. В дните, предхождащи официалното откриване, търговци и колекционери от целия свят се изсипаха в Париж, за да вземат участие в частните огледи, ВИП вечерите и всички съпътстващи преговори и договорки, обичайни за събитие с такъв ранг. Тузарите общуваха помежду си, докато едрогърдите специалистки по обслужване на клиентите се въртяха напред-назад на обувките си с високи токчета и яркочервени подметки.

Вечерта на откриването беше най-важната, защото на нея се представяха най-значимите предмети. Продажбата на първите няколко експоната задаваше тона и показваше как ще протече целият търг. Трябваше да вдигнат достатъчно шум, за да привлекат около масата и други играчи. И макар че в търга бяха включени три хиляди отделни вещи, успехът му зависеше от продажбата на първия, най-важен експонат, творбата на Болдини. Каталожната цена бе един милион евро. За да може продажбата да се определи като успешна, портретът на Март дьо Флориан трябваше да се продаде за не по-малко от един милион и двеста хиляди евро.

Ейприл се суетеше в една от ВИП ложите, докато наблюдаваше как Оливие проверява озвучителната система. Из залата се движеха множество работници и с помощта на рулетки измерваха разстоянието между столовете така, че те да бъдат поставени на необходимата дистанция. Хората, които отговаряха за наддаванията по телефона, проверяваха сигналите и кабелите, понякога им се налагаше да пълзят под бюрата, както бяха облечени в смокинги и вечерни рокли, за да възстановят разпадналите се връзки. Скоро вратите ще се отворят и в залата ще влязат хиляда души.

Тъй като не можеше да се сдържи на едно място, Ейприл крачеше пред предната витрина и оправяше завесите, докато минаваше покрай тях. Зад нея седеше Питър. До Питър беше седнал Трой, който прелистваше каталога и се мръщеше при вида на високите цени. Наистина ли? Петдесет хиляди евро за един стар стол? Та той не носи приходи, нямаше как да се впише в документите за печалба преди облагане! Сякаш печалбата, данъците, лихвите и амортизациите изобщо означават нещо. В неговия свят целият апартамент на Март би бил напълно обезценен и лишен от смисъл. Ейприл все още не можеше да се пребори с мисленето му на финансист.

Два реда по-назад седеше Бърди, а до нея се бе настанила жената, която според Ейприл, бе най-важната личност сред присъстващите, поне що се отнася до търга. Анес Вание бе в компанията на кашмиреното си одеяло, медицинската апаратура и дяволитата си полуусмивка.

Ейприл нямаше търпение наддаването да започне. Наблюдаваше през прозореца представителите на медиите, които се бяха струпали долу. Най-после хора от персонала на аукционната къща заведоха репортерите в определената за тях секция за правостоящи в залата и ги оградиха с червено въже. Участниците в търга започнаха да влизат един по един.

Настаниха се по местата и започнаха да прелистват каталога. Ейприл наблюдаваше тълпата от място, където се намираше ложата, вниманието й бе съсредоточено върху първите редове, защото там бяха потенциалните купувачи на най-скъпите експонати. Вече се бе научила да разпознава нервната неспокойна енергия, която участниците в търга излъчваха секунди преди да вдигнат табелките си. А в тази зала много хора излъчваха неспокойна енергия, не само тези на предните редове.

Точно в седем часа Оливие се появи на подиума. Не можеше да я види през двойното стъкло, но Ейприл вдигна палци нагоре и му пожела успех, въпреки че този жест се отнасяше по-скоро за нея, отколкото до него.

— Добър вечер, дами и господа — започна той. — Добре дошли в „Сотбис“ и на тазвечерния търг на колекцията „Мадам дьо Флориан“. Сигурен съм, че и за вас тази колекция ще бъде точно толкова забележителна, колкото е и за нас. Преди да започнем, позволете ми да ви напомня някои неща.

Напрежението сред тълпата ставаше все по-осезаемо, докато Оливие четеше правилата за наддаване и условията за продажба. Най-после (най-после!), след като бе изчел всичко, свързано с данъците, комисионите и премиите, той посочи към Март, която седеше подпряна на въртящата се сцена, окъпана в светлина, блестяща и горда в розовата си рокля. Само ако можеше да види камерите, да усети трепета и да чуе избухналите аплодисменти. Дори и най-грандиозното шоу във „Фоли Бержер“ не можеше да се сравни с това.

— Експонат номер едно — обяви Оливие и удари с чукчето.

И се започна. Март дьо Флориан пое по своя път.

— Петстотин хиляди евро — каза той. — Чувам ли петстотин хиляди евро? Кой наддава за половин милион?

Залата остана напълно неподвижна. Сърцето на Ейприл се качи в гърлото й. Затаи дъх и впери поглед в хората, които допреди малко й се струваха издайнически нервни, сякаш искаше да ги накара да наддават.

— Петстотин хиляди евро — повтори Оливие. — Имаме ли петстотин хиляди евро?

Нещо зад нея изпука. Ейприл се обърна и видя, че в ложата влиза Люк Тебо. Настани се до мадам Вание. Ейприл се усмихна. До този момент не беше сигурна, дали ще успее да дойде.

— Половин милион — заяви Оливие, когато една табелка се вдигна.

Ейприл въздъхна с облекчение и усети как Люк кима зад гърба й.

— Шестстотин хиляди евро? Чувам ли шестстотин хиляди евро?

И тогава настъпи раздвижване. Всички участващи и от двете страни, дори дамите с високите токчета направиха това, което се очакваше от тях. Създадоха истерия. Табелките се вдигаха една сред друга.

Седемстотин хиляди евро. Тук.

Осемстотин хиляди евро. Тук.

Деветстотин хиляди. Тук.

Един милион. Тук.

Бяха достигнали определената цена. Ейприл въздъхна отново и затвори очи. И това за картина, която дори френското правителство не бе пожелало да откупи.

Тази вечер ти, Март, си най-известната жена в Париж. Наслади се на момента!

Цената продължи да се покачва. Един милион и сто хиляди евро. Една табелка се вдигна при обявяването на един милион и двеста хиляди евро, магическата цифра, която Ейприл бе определила като знак за успех. Новопостигнатата слава на Март може би щеше да продължи по-дълго от една нощ.

Устните на Оливие се движеха бързо. Табелките се вдигаха все по-често. Телефоните непрекъснато звъняха, операторите с мъка насмогваха да отговарят. Тълпата се люлееше от вълнение.

Когато цената надвиши един милион и петстотин хиляди евро, Ейприл изръкопляска. Огледа се и установи, че Трой се е изправил на крака, стоеше до нея и викаше, като че ли се намираше на някакво спортно състезание, а не на разпродажба на произведения на изящното изкуство.

Цената достигна два милиона евро. Ейприл извика, сърцето й биеше бясно, чувстваше се замаяна. Обърна се към мадам Вание, която седеше в инвалидната си количка и се усмихваше доволно.

— Два милиона и сто хиляди евро. Приключихме ли? Моля за вашето внимание! Последна възможност на два милиона и сто хиляди евро — заяви Оливие и когато цялата зала затаи дъх, обяви: — Продадено. Два милиона и сто хиляди евро. Участник номер три-три-четири.

Ейприл си помисли, че ще припадне. Би могла.

Залата избухна в аплодисменти. Хората станаха на крака и аплодираха Март в продължение на две, три, четири минути, може би дори повече. Веднъж Ейприл бе присъствала на „Супербоул“^[1]. Вълнението и аплодисментите изобщо не можеха да се сравнят със случващото се в този момент. Два милиона и сто хиляди евро, почти три милиона долара.

— Ти успя! — възкликна Трой и прегърна Ейприл. — По дяволите, беше много вълнуващо! Наистина успя!

— Не, заслугата не е моя — отдръпна се Ейприл. — Тя е на Март, изцяло на Март. И това е само началото. Има още хиляди експонати. Не мога да повярвам. Наистина не мога да повярвам.

На подиума Оливие вече представяше експонат номер две. Краката й омекнаха и Ейприл се отпусна на мястото си. Трой извика още веднъж и седна до нея. Целуна я по бузата.

— Перфектна работа, бебчо — каза той. — Наистина перфектна.

Останалата част от вещите продължи да се разпродава в същото темпо, вълнението нарастваше, отекваше от стените и се издигаше нагоре чак до ложите. Табелките подскачаха като фойерверки. Таблото, на което се изписваха цените, непрекъснато премигваше. Числата и валутите преминаваха в долната му част, докато Ейприл си водеше бележки, зяпнала от изненада. До края на вечерта бяха продадени 150 отделни предмета. Въпреки че както се очакваше, цените им не можеха да се доближат до тази на картините на Болдини, всички бяха завишени от портрета на Март, а може би и от цитатите от дневниците, разпръснати на много места из каталога.

Накрая се оказа, че Ейприл не е оградила нито един предмет като непродаден. Всичко бе разпродадено на сто процента. Досега най-доброто й постижение за една вечер беше деветдесет и един процента. Тази вечер процентът беше сто.

Когато чукчето удари за последен път, Ейприл скочи от стола си. Всички наоколо се прегръщаха. Нямаше точните данни пред себе си, но беше сигурна, че това ще се окаже най-успешният търг, който малкият й отдел бе правил някога. И може би ръководството на „Сотбис“ вече нямаше да го счита за толкова малък.

— Мадам Вание — каза Ейприл, когато най-после успя да си поеме дъх, когато вече бе прегърнала и разцелувала всички и повечето от ложите се бяха опразнили, — тези цени, те са безпрецедентни!

— Беше много вълнуващо — отвърна старата дама. — Не очаквах да се забавлявам толкова много.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — заяви Ейприл, докато двама мъже помагаха на мадам Вание да стане от инвалидната количка.

Тя се изправи, приглади полата на блестящата си тъмносиня рокля и докосна обиците с диаманти и сапфири, които висяха на ушите й. Усмихна се и лицето й изведнъж стана с десет, не, с двайсет години по-младо. Бялата й коса блестеше на светлината на полилея.

— Трябва да призная — заяви тя, — че ми подейства много ободряващо. Сега разбирам защо проявявате такъв ентусиазъм към работата си. Чувствам се чудесно, като знам, че картините на баща ми все пак не са без стойност или демоде. Мисля, че той би бил доволен.

— Без стойност ли? И дума да не става. Ако се съди по цената на продажбата, малко са художниците, чиито произведения струват повече. Тази вечер баща ви постави рекорд. Постави рекорд за своите собствени творби. Това е сигурно.

Мадам Вание премигна. Силно. Очите й се напълниха със сълзи, а стомахът на Ейприл се сви. Много добре знаеше, че не трябва да придава личен характер на продадените вещи и по този начин да кара продавача да съжалява, че ги е предложил на търг.

— Баща ви — започна Ейприл, но думите се спряха в гърлото й. — Очевидно вече е твърде късно, но можехме да направим така, че да задържите картината. Не бяхте длъжна да я продадете. Както виждате, има много други предмети. Започвам да се безпокоя, че може би това не ви е било изяснено достатъчно добре.

Не биваше да казва това, нито каквото и да е друго в този смисъл. Ако Питър все още се намираше някъде наблизо, сигурно щеше да я бутне през прозореца.

— Не, мадам Воут — отвърна Анес и се засмя. — Нямам желание да задържа точно този портрет. Всъщност се стремях към парите. Имах нужда от пари.

Ейприл хвърли поглед към Люк, към мъжа, който винаги бе играл ролята на неин парижки барометър, и забеляза по лицето му усмивка, която той много внимателно се опитваше да скрие. Тази жена искаше пари, а Ейприл не можеше да й посочи очевидното, а именно че този търг ще й донесе много повече пари, отколкото мадам Вание е в състояние да похарчи през останалата част от живота си.

— Знам какво си мислите — каза мадам Вание и отново се засмя. — Че съм прекалено стара, за да се нуждая от всички тези пари, non? Скоро ще умра. Боже, каква загуба!

— Разбира се, че не. Изобщо не сте стара!

— Това въобще не е вярно. Аз съм направо древна. Уви, тези пари не ми трябват, за да си купя бижута или модни обувки — тя се изкикоти и показа копринените чехли на краката си. — Картината, вашият Болдини, досега никой не знаеше за нейното съществуване, non?

— Точно така — отвърна Ейприл. — Това бе страхотна изненада за всички ни.

— Ma chérie, Джовани Болдини има още една неизвестна за широката публика картина. Тя е собственост на частен колекционер и никога не е била предлагана на търг чрез аукционна къща.

— Всъщност подобни неща се срещат твърде често. Много от произведенията на Болдини са собственост на частни лица.

— Да, но съвсем малко хора знаят за съществуването точно на тази картина. Андреас! — извика рязко мадам Вание. — Къде е палтото ми? Готова съм да си тръгвам. Искам веднага някой да ме загърне с палтото ми!

— Коя е тази картина? — попита Ейприл. — Аз съм доста добре запозната с цялостното му творчество.

— Тази картина не ви е позната — каза мадам Вание и нахлузи палтото си от тъмнокафяв визон. — На нея е нарисувана майка ми, докато ме кърми.

— Още една неизвестна картина на Болдини?

— Oui. И сега най-после имам средствата да я откупя от частния колекционер.

Ейприл се засмя, смехът й бе предизвикан от шок и нервност, както и от някакво друго чувство, което не можеше да назове. На този свят съществуваше още един портрет на Джовани Болдини и Анес Вание възнамеряваше да се добере до него.

— Предполагам, че не е необходимо да ви обяснявам, че високата цена, постигната тази вечер, няма да е от полза за преговорите ви — посочи Ейприл, все още смеейки се.

— Може би сте права — отвърна Анес и очите и проблеснаха. — Моята картина също има, как го наричахте, а, да, тя също има много впечатляващи доказателства за произход.

След като уви шала около врата си, мадам Вание се хвана за един от двамата си помощници и излезе клатушкайки се от ложата, като остави Ейприл да гледа втренчено, а Люк да се усмихва самодоволно както винаги.

— Мога да се досетя какви планове кроиш — каза Люк, това бяха първите му думи към нея тази вечер. — Надяваш се този търг да ти осигури добра премия.

— Това изобщо не е вярно. Искам да получа и комисионата.

Трой се появи зад тях, усмихваше се и клатеше глава.

— Мосю, вие познавате жена ми доста добре. Можете ли да си представите такъв рекет? Да вземаш пари както от продавача, така и от купувача — заяви той и протегна ръка. — Аз съм Трой Воут. Мисля, че не се познаваме.

— О, значи това е le grand m’sieu. Приятно ми е да се запознаем, Люк Тебо.

— Le grand m’sieu. В някакъв момент един от вас ще трябва да ми каже какво означава това. Както и да е, благодаря ви, че се погрижихте жена ми да стои далеч от неприятностите това лято. Наистина ви благодаря.

— Ce n’est pas un problème. Направих каквото можах. Жалко, че така и не успяхте да я посетите в Париж.

— Тази грешка скоро ще бъде поправена — отвърна Трой. — Тя не ви ли каза? Следващата година ще се преместим в Париж.

— В Париж? — учуди се Люк и по лицето му се изписа странно изражение, след което хвърли бърз поглед към Ейприл. — Това е фантастична новина, но сега я чувам за първи път. Въпреки това браво на вас! Знам, че жена ви ще се чувства най-щастлива тук.

— Точно такъв е планът — заяви Трой, — да е възможно най-щастлива.

— Аврил! — възкликна Люк. — Как можа да пазиш в тайна подобна новина!

— Е, все още не е съвсем сигурно. Чакаме окончателното решение на парижкия офис… — Ейприл не довърши изречението си. — А, къде е…? Изненадана съм, че си дошъл сам… Искам да кажа, защо Делфин не е с теб? — попита Ейприл и се обърна към Трой. — Трябва да се запознаеш с приятелката на Люк. Тя също работи в сферата на финансите и е изключително красиво същество.

— О, чудесно! Ще се радвам да се запознаем! — възкликна Трой с ентусиазъм, очевидно се радваше, че този французин има и други романтични интереси.

Люк се усмихна тъжно.

— Уви — каза той, — Делфин вече я няма. Или по-точно вече не е част от моя свят — сви рамене, преди някой от тях да успее да изрази съжалението си. — C’est la vie. Някои неща не се получават така, както човек би искал.

Изведнъж телефонът иззвъня. Обаждаше се Оливие, звънеше от бюрото на един от операторите долу. Първата вечер беше приключила. Ейприл трябваше да слезе. Това беше нейното шоу и той искаше тя да сподели славата с тях. Нещо повече, ако трансферът й в парижкия офис наистина стане факт, Ейприл ще трябва добре да опознае играчите на европейския пазар.

— Оливие иска да сляза при него — каза тя, сърцето й биеше силно, адреналинът пулсираше във вените й.

— Добре — отвърна Люк. — Ще се видим утре.

— Да, утре.

— Приятно ми беше да се запознаем, приятел — каза едрият й красив американски съпруг.

— Да, разбира се, приятел.

Ейприл се усмихна и взе чантата си. Погледна в нея, за да се увери, че всичко е там — нов набор от писма и документи. Не бяха толкова стари като тези на Март, бяха само отпреди няколко десетилетия, а не от цял век, но бяха още по-ценни, поне за Ейприл.

Документите не бяха от наследството на някой непознат, а от баща й. Все пак се оказа, че родителите на Ейприл не бяха изхвърляли всичко, или поне не и писмата, изпратени и получени от Виетнам. Имаше дори дневник. В продължение на толкова много години Ейприл беше разпитвала за мебелите и за разни други дреболии, но и през ум не й бе минало да пита за писма.

Докато слизаха надолу, а Ейприл се усмихваше до уши, Трой изведнъж спря. Наведе се към ухото й и по тялото й премина тръпка.

— Когато се преместим тук, ще трябва да си присадя косми на гърдите? Защото, като се оглеждам наоколо, иначе май няма да мога да се впиша в обстановката.

— Ако всичко върви както трябва, липсата на косми по гърдите ще бъде най-малкият ти проблем.

— Говори ми! — каза той, вдигна поглед нагоре и изпъшка престорено. — По цял ден ще съм затънал до гуша в мебели и франсета.

Ейприл се разсмя.

— Може и да е по-лошо.

Мина пред него и попадна право в шумотевицата, която цареше в залата. Веднага бе наобиколена от всички страни. Докато доброжелателите я целуваха и се ръкуваха с нея, Трой я следваше плътно, с ръка върху кръста й. Искаше й се да се обърне и да го помоли да издържи с нея и останалата част от вечерта. Да го помоли да остане. След това си спомни. Не беше необходимо да го моли. Нямаше причина да смята, че не би го направил.