Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (25)

Chapitre XXV

Докато се изкачваше нагоре по стълбите към апартамента на третия етаж, все още опиянена от града и в известна степен от храната и виното, Ейприл чу, че телефонът й звъни. Без съмнение беше Трой. Беше му обещала да се обади, след като се нахрани, но така и не можа да прецени кога, къде, защо или какво да отговори на съобщението му.

Ехо. Това надали беше най-лошото послание, което един съпруг можеше да изпрати на жена си, но въпреки това продължаваше да я човърка. Наистина ли между тях бе останало толкова малко? Или може би имаше прекалено много — прекалено много неща, които да накарат другия да се отдръпне? Дали това „ехо“ не беше новото междинно поле, на което да се срещнат? Окуражена от виното и от гнева си, Ейприл вдигна телефона.

— Ало — каза тя, стискайки леко зъби. — Виж, Трой, съжалявам, че…

— Не е Трой — обади се звънливо гласче. — Аз съм, а не ужасно скучният ти съпруг!

— О, здравей!

Ейприл се усмихна, докато отключваше вратата на апартамента си. Обаждаше се Челси, по-голямата от заварените й дъщери, онази с русата коса, сините очи и луничките по носа. Макар че Челси вече беше на шестнайсет и обилно мажеше луничките си с грим, Ейприл продължаваше да вижда в нея седемгодишното момиченце, с което се запозна. Към малкото, но много основателни причини да не иска да има свои деца беше фактът, че винаги се бе чудела дали евентуалните следващи потомци на Трой изобщо биха могли да се състезават с първите. В крайна сметка половината им гени щяха да са същите и изглеждаше невъзможно децата на Ейприл да са нещо друго, освен бледо подобие на Клои и Челси.

— Не погледнах кой се обажда — обясни Ейприл и затвори вратата зад гърба си. — Как си? Какво става в Ню Йорк?

— Ти никога не поглеждаш кой се обажда. И какво толкова да става в Ню Йорк? Моля те. Може ли въобще да си говорим за тази дълбока провинция, когато си в Париж? Или искаш да ме дразниш?

— Ти май наистина си родена да живееш в Париж, а? Дълбока провинция — повтори Ейприл със смях. — Не мога да се съглася с теб, но както казах на баща ти, ако все още съм тук, когато свършите училище, може да напуснете дълбоката провинция и сте добре дошли да ми дойдете на гости. Ще ви чакам с най-голямо удоволствие.

— Вярвай ми, откакто татко го спомена, непрекъснато мисля за това. Но първо трябва да убедиш Сузаааана — заяви Челси и съзнателно проточи средната гласна от името на майка си. — Не иска и да чуе за подобно нещо. Как си представяш да отидеш в Париж без придружител, госпожичке!

Ейприл вдигна поглед към тавана, изрита обувките си и хвърли чантата на дивана.

— Убедена съм, че мога да изпълня ролята на придружител — каза тя и тръгна из апартамента.

Протегна ръка към ключа на лампата, но в последния момент се отказа. Стаята бе достатъчно осветена от светлините на града, които навлизаха през огромните прозорци.

— Макар че ако майка ти не одобрява, не мога да направя нищо.

Ейприл напълно разбираше за какво ставаше въпрос. Тази жена дори няма собствени деца! Колко пъти Сузана бе казвала това зад гърба на Ейприл, а и право в очите й! Независимо че гените й не бяха така съвършени, понякога й се искаше да роди, само за да докаже, че това не прави Сузана по-специална. Жените всеки ден раждаха — както майките светици, така и наркоманките. Разбира се, да накараш бившата съпруга на мъжа ти да млъкне, не може да е причина за създаване на нов живот, просто понякога звучеше изкусително.

— Не можеш ли да поговориш с нея? — примоли се Челси. — Или с татко?

— Ще се опитам, но…

— Нищо не разбираш. Работата не е само в това, че няма да отидем в Париж, положението с много по-лошо. Иска да ни заведе да видим ужасната родина на Арманд. Там е пустиня, а тя ще ни накара да останем почти през цялото лято. Може дори да ни омъжи насила или нещо подобно. А Арманд ще ни нареди да носим бурки.

— Наистина ли?

— Така предполагам — каза тя и въздъхна дълбоко. — Както и да е. Забрави! Няма начин да накараш Сузана да отстъпи.

— Добре, ще се опитам да говоря с баща ти още веднъж — обеща Ейприл. — Последен отчаян опит.

— Пожелавам ти успех. Но той е последният човек, който може да я накара да направи нещо.

— Може би трябва да опитаме да й го представим по друг начин. Това няма да е ваканция, а нещо свързано с образованието. Нали имаше отлични оценки по история на изкуството, надявам се, че все още е така?

— Естествено! Не мога да повярвам, че изобщо ми задаваш подобен въпрос.

— Имаш интереси в областта на изкуството, а и беше на стаж в офиса ми през пролетната ваканция, така че може би ще успеем да убедим майка ти, че пътуването ще е полезно за образованието ти. Струва ми се, че тя подкрепя начинанията ти — „колкото и да е странно“ помисли си Ейприл, но не го каза на глас. — Може да успея да те запиша за някой курс в Сорбоната.

— О, господи! — изстена Челси. — Това не е честно! Ще ме накараш да се разплача. Хайде, говори с нея, но знаеш каква е. Сузана никога не променя мнението си. За нищо.

— Така е — съгласи се Ейприл. — Не го променя.

Искаше Челси да дойде при нея, но не достатъчно, че да се бори със Сузана и през следващите десет години да слуша оплакванията на бившата съпруга на мъжа си как бездетната млада нахалница се е опитвала да провали семейната им почивка в Близкия изток.

— Е, какво става при вас? — попита Ейприл, за да прекрати темата за Сузана.

Докато Челси и Клои се превръщаха от деца в тийнейджърки, Ейприл се опитваше да запази връзката си с момичетата, без да използва раздразнението им от Сузана като обединяваща сила. Както всяка справедлива кауза и тази понякога й се струваше невъзможна за постигане.

— Какво става? — повтори Челси и отново въздъхна, този път отегчено, а не отчаяно. — Нищо особено.

На Ейприл й се прииска да каже: Ти ми се обади, момиче.

— Има ли някаква специална причина да ми се обадиш, или е само за да поговорим?

Ейприл спря на прага на спалнята и започна да се съблича. Тази стая нямаше стъклена стена, но все пак имаше прозорец, а тя беше гола и светлината идваше откъм гърба й. Докато стоеше на прага, Ейприл се замисли какво биха могли да видят хората и установи, че изобщо не я интересува. Нямаше нищо лошо в това да се разхождаш гола из стаята, когато се намираш в девети район.

— И двете — отвърна Челси. — Но май по-скоро звъннах с конкретна причина. Всъщност причините са три.

— Bien sûr! Казвай.

— Добре, преди всичко получих снимките, които ми изпрати. И, боже мой, какъв портрет!

Челси отново забърбори безгрижно. Само как бързо се променяше настроението й. Ейприл се опита да си спомни дали и тя е била такава, когато е била на шестнайсет.

— Марте дьо Флориан е била много красива жена.

— Знам — каза Ейприл и без да иска, се усмихна. — Макар че правилното произношение на името й всъщност е „Март“.

— „Март“ ли? Е, картината е направо страхотна.

— Той е истински майстор — съгласи се Ейприл.

— Чувала съм за Болдини, но само бегло. Имах намерение да отскоча до Метрополитън в някой свободен час, но…

— Повечето му произведения са в частни колекции.

— Разбрах. По дяволите! Трябва да затварям след малко. Викат ме. Добре, вторият ми въпрос. Трябва да ми кажеш в кой музей отиде първо, когато пристигна в Париж. Разкажи ми най-интересното. Но дай кратката версия, защото наистина трябва да тръгвам…

— Е, това е лесно — отвърна Ейприл. — Защото единственото място, където съм ходила, е апартаментът, но честно казано, той е най-добрият музей, който някога съм посещавала.

— Господи! Не мога да повярвам, че си в Париж и всеки ден, по цял ден се занимаваш с тези прелестни неща, а аз трябва да прекарам лятната си ваканция на тъпата Ивица Газа!

Ейприл се засмя на глас.

— Господи! — повтори отново Челси. — Третата и последна причина да ти се обадя, е, че искам да се срещнеш с един човек заради една чанта.

— Така ли? — попита Ейприл с усмивка. — Значи това било. Понякога се питам дали наистина се интересуваш от музеите.

— Интересувам се! — изчурулика Челси. — Заклевам се!

— Аха, кажи ми какъв човек и каква чанта.

— Ами… по-скоро става въпрос за няколко човека и няколко чанти. Първо „Гояр“.

— Това пък какво е? — попита Ейприл. — Как се пише?

— Никога ли не си чувала за „Гояр“? Господи, трябва да излизаш повече. Не се притеснявай, проверих адреса вместо теб. Намира се на „Сент Оноре“, номер двеста трийсет и три. Знаеш ли къде е?

— Знам.

Ейприл отиде до писалището и взе една химикалка. Той… Или може би ставаше въпрос за Гояр и Челси бе произнесла името правилно? Ейприл беше помагала и на двете момичета с уроците им по френски, но човек никога не може да е сигурен какво е влязло в главата на един тийнейджър.

— Как се пише G-0-Y…?

— Да, точно така. Първо искам малкия сак „Кроазие“. В някакъв подходящ цвят, да не е прекалено крещящ. Да не е нещо, което вече си виждала в Ню Йорк. И моля те, за бога, да не е от намаленията.

— Не съм сигурна, че точно аз мога да определя какво се е появявало в Ню Йорк. Не искам да те поставям в неудобно положение, като ти купя чанта за хиляда долара, каквато някой вече притежава, или не дай си боже, има нейни имитации.

— Хиляда долара! — разсмя се Челси. — Направо ме убиваш. Не струва хиляда долара!

Ейприл подозираше, че причината за смеха не е фактът, че назованата цена е твърде висока.

— След това искам едно тоалетно куфарче „Сарденя“ от златиста кожа. Има същата плетка като чантите на „Гояр“, нали се сещаш?

— Не.

— Ще разбереш за какво става дума. И искам и върху двете чанти да има инициалите ми. Избери цвета, който изглежда най-добре. Ти решаваш, Ейприл. Освен това, ако имаш време, да отскочиш до „Моро“. Много, много, много бих искала „Дилижанс пошет“. В някакъв ярък цвят, например тюркоазен. Все пак това е малка чантичка, нали? Трябва да изглежда забавно.

Макар да звучеше безобидно, от собствен опит Ейприл знаеше, че цената на чантичка като тази, която искаше Челси, може да достигне до 3000 долара.

— Май не те разбрах напълно — каза Ейприл, някъде около „Кроазие“ бележките й вече бяха объркани.

— Ще ти изпратя съобщение с всички подробности.

— Не мога ли просто да ти купя чанта „Луи Вюитон“ или нещо подобно?

— „Луи Вюитон“! — Челси за малко щеше да се задави. — Това е толкова прозаично, Ейприл.

— Виждаш ли? Не можеш да разчиташ на мен за избора на чанта.

— Хммм… измърмори Челси. — Вярно е, че имаш класически стил. Но вкусът ти е прекалено практичен.

— Благодаря ти. Затова трябва ти да си до мен. Можем да прекараме целия уикенд в „Галери Лафайет“, сигурна съм, че ще ти хареса.

— „Галери Лафайет“ ли? Това е капан за туристи. Първото място, на което ще отида, е „Л’Еклерьор“^[1].

Ейприл се разсмя.

— За човек, който никога не е бил тук, знаеш прекалено много за шопинга в Париж.

— Така е. И всичките ми познания отиват на вятъра. Заради Сузана! Като говорим за нея, моля те, не й казвай, защото ще побеснее, но Клои излезе на първата си среща.

— Наистина ли?

В представата на Ейприл, Клои все още бе на шест години, а не на петнайсет. Ожулени колене. Коса като слама. Що за психопат би проявил интерес към такова малко момиче? Отговорът, разбира се, беше — всеки нормален тийнейджър, защото макар че Челси бе по-красивата, и двете момичета бяха хубави като родителите си.

— Не знам защо съм толкова изненадана.

— Може би защото също като мен и ти си мислела, че е лесбийка.

— Челси! Никога не съм помисляла такова нещо!

— И аз нали съм страхотна кака напълно я покрих, нали знаеш какво казва Сузана: „Никакви срещи с момчета, докато не навършите шестнайсет години“. Не се безпокой, всичко беше напълно невинно. Искам да кажа, че няма да позволя на Клои да се забърка в някоя щуротия. Внимавам какво нрави.

— Сигурна съм, че е така — каза Ейприл и се сети за многото пъти, когато Челси бе използвала сестра си като алиби, за да прикрие собствените си щуротии.

— Запознах се с него — продължи Челси. — Готин е… много сладък. Учи в „Поли преп“ в Бруклин. И се занимава със сценично изкуство. Някак е яко, нали. Но и малко тъпо. А и… о, по дяволите… изчакай за минута…

Ейприл зачака, чу шум от някакво движение, след това Челси закри телефона с ръка, но това не попречи звукът да се чува.

— Еееей — каза Челси провлачено. — Защо нахлуваш в стаята ми, без никой да те е поканил? Нямаш право. Би трябвало да уважаваш личното ми пространство, нали съм объркана тийнейджърка, която се опитва да си намери място под слънцето. Бих могла да държа кутия с тампони или нещо подобно. Не си ли чул какво казва Сузана по въпроса? No bueno, padre. No bueno.

Татко? Стомахът на Ейприл се сви. Изобщо не очакваше, че Челси е в апартамента на Трой, макар че не беше много наясно какъв ден е и какво точно се случва в Ню Йорк в нейно отсъствие.

Докато бащата и дъщерята си разменяха хапливи реплики, Ейприл се поколеба дали да не натисне бутона и да приключи разговора. Може би трябваше да го направи. Може би за всички щеше да е по-лесно да сложи край още в този момент, преди някой да пострада, да бъде наранен или да си навлече гнева на Трой.

Затвори очи, стисна зъби и постави пръста си върху бутона за изключване. Помисли си, че ще изпита огромно облекчение, ако прекъсне връзката. Ако го остави да си седи там, да чака и да се чуди защо не му е звъннала.