Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (7)

Chapitre VII

— Да не би да четете лична кореспонденция, мадам Воут?

Ейприл подскочи. Страниците се изплъзнаха от ръцете й и тя успя да ги задържи между коленете си. Сърцето й започна да бие силно, когато вдигна поглед към тримата мъже, чиито изражения варираха от забавление до присмех.

— О, здравейте, аз само…

Люк протегна ръка и я потупа по бедрото.

— Хайде! — каза той и я потупа отново. — Отворрри.

Ейприл раздалечи коленете си на сантиметър и остави листовете хартия да паднат в ръцете му. Денят беше хладен, но по челото и по тила й избиха капчици пот. Нямаше нужда от огледало, за да е наясно, че лицето й прилича на кръгъл червен домат.

— Мислех, че сте експерт по мебелите — заяви Люк, докато прелистваше документите. — Оливие не ми е казал нищо за познанията ви в областта на ръкописите. Ще ми трябва потвърждение от страна на наследника на мадам Катрмер дали желае тези документи също да бъдат подложени на оценка. Дотогава те не са за публична употреба.

— Това не е точно публична употреба — възрази Ейприл и усети как започва да й прилошава.

Беше в Париж от час и вече бе успяла да ядоса клиента. Той лесно можеше да се обърне към друга аукционна къща, която да организира търга. Премиите върху печалбите щяха да са космически и тя щеше да загуби работата си точно трийсет секунди, след като изпусне сделката.

— Мадам Воут… — започна Оливие.

— Тези документи ще помогнат при установяването на произхода — обади се бързо Ейприл, след това прочисти гърлото си и погледна към портрета. — Всъщност оказа се, че си прав, Оливие. Имаш страхотно око! Картината наистина е на Болдини. Смятам, че открихме дневниците на жената, която е изобразена на портрета!

— Наистина ли? — Оливие учудено вдигна вежди. — Нямаше ни само пет минути и вие успяхте да докажете произхода на картината? Мосю Тебо, моля, върнете документите на Ейприл, за да ни покаже къде точно е написано това.

Люк се подсмихна самодоволно — очевидно това бе любимото му изражение, и подаде листовете на Ейприл. Погледът му не се откъсваше от нея нито за миг, а изражението не омекваше ни най-малко.

— Merci beaucoup. Да видим… ето тук! Двайсети юли 1898 година. „Днес позирах на Болдини“ — прочете тя.

— Хммм… — измърмори Марк. — Предполагам, че това е добро начало.

— По-надолу нашата авторка го нарича „Майстор на мазката“, Дори споменава розовата рокля.

Ейприл посочи картината, на която се виждаше толкова омразната на жената рокля. И не успя да скрие усмивката си, когато се сети за Маргьорит и нейното дупе.

— Нещо забавно ли има, мадам Воут?

— Ами, да, тази жена знае как да си служи с думите. Наистина е много увлекателно, а съм прочела едва няколко страници. Според написаното по времето, когато е рисуван портретът, тя е била бременна, а баща на детето най-вероятно е самият Болдини.

Това съвсем не беше дребна работа — картина на бременна жена, нарисувана от един от най-известните портретисти на бел епок. Защо мадам Катрмер не я бе поискала? Ейприл беше умолявала баща си да й покаже каквато и да е снимка от периода, когато майка й е била бременна, дори нямаше значение кое е бебето — брат й или тя самата — би се зарадвала и в двата случая. Искаше да види майка си точно в това състояние — като майка, в началото на живота й, а не безпомощна и немощна, както я помнеше от последните мъчителни дни.

Съжалявам, дечко, но ние с майка ти не обичахме да трупаме вещи. Никога не сме си падали по фотографията. Единственото, от което се нуждаехме, бяха спомените.

Като че ли това помагаше на някого.

— Незаконно дете! — изкудкудяка Марк. — Много интересно.

— Не съм един от вашите така наречени експерти по мебели — заяви Люк, докато Марк прелистваше страниците. — Но сексуалните… забежки на една починала жена надали имат някакво отношение към оценяването на вещите й.

— Невероятно — заяви Марк, преглеждайки написаното отново и отново. — Портретът е на Болдини.

— Е, ще имаме нужда от нещо повече, за да докажем произхода на картината — намеси се Оливие, — но това е добро начало. Благодаря ти, Ейприл, че си се занимала с това, докато бяхме навън.

Ейприл кимна и се опита да избегне змиеподобния поглед на Люк, който усещаше отстрани. Под костюма капките пот продължаваха да се спускат по гърба й. Само да спре да я зяпа и всичко ще отмине.

— Погледнете какво е записано тук — обади се Марк. — Какво означава sniffeur?

— Нашата дама си е падала по кокаина — засмя се Оливие. — Това би обяснило цялата бъркотия в апартамента.

— Спрете за момент — Люк се спусна напред и взе обратно дневниците. — Това са лични документи и нямате разрешение да се ровите в тях.

Люк грабна една кутия от ъгъла, беше толкова стара и изтъркана, че нямаше да е никак чудно, ако дневниците още в самото начало са били донесени в нея. Може би жената е поръчала хартията да й бъде доставена вкъщи на едро, в достатъчно голямо количество, че да запише всяка мисъл, която й мине през ума, всяко чувство, което разтърси тялото й.

— Искате ли да ви дам ръкавици, с които да пипате тези неща? — не се сдържа да попита Ейприл.

— Не е необходимо.

— Къде възнамерявате да ги занесете? — продължи тя и погледна към колегите си. — Ще имам ли достъп до тях, ако се наложи да направя проучване? Възможно е да са ми необходими, за да установя произхода на вещите.

— Да, мадам Воут е права — каза Оливие. — Може би ще ги оставите при нас, за да ни помогнат при изготвянето на оценката.

— Non. Ще ги върна на наследничката на имота на мадам Катрмер — отговори Люк, докато прехвърляше завързаните с панделки купчини документи от рафтовете в кутията. — Решението как да се отърве от тях ще бъде нейно.

— Да се отърве? — възкликна Ейприл и за малко да се задави.

— Нямате нужда от тях тук.

Ейприл премига, когато видя как грубо се отнася Люк с документите и неочаквано усети някакво пробождане в гърдите. Искаше още. Искаше да научи още за бременността, за реакцията на Болдини и бог да й е на помощ, искаше да узнае повече за непристойното поведение на Маргьорит.

— Мога ли да попитам коя е наследничката? — попита Ейприл.

— Едва ли има значение.

— Казахте, че бабата на мадам Катрмер е давала апартамента под наем. Жената от портрета бабата ли е? Значи е била бременна с… — опита се да пресметне. — Може би е била бременна с майката на мадам Катрмер? Така връзват ли се нещата?

— Всичко това не е необходимо за оценката ви — заяви Люк и хвърли последната купчина документи в кутията. — Това са само клюки и нищо друго.

— Всъщност — започна Оливие, — ако имаме повече подробности, ще имаме по-добра представа за произхода на мебелите, а това би повишило цената им на търга. Хората обичат вещи с история, която биха могли да разказват.

— Тук приключихме — сряза го Люк. — Целта на клиентката ми не е непременно да получи възможно най-високата сума.

— А аз си мислех, че всеки се интересува от най-високата сума — опита се да се пошегува Ейприл. — В Америка ни учат така.

Люк красноречиво вдигна поглед към тавана и хвърли още няколко книги и документи върху дневниците. Ейприл се обърна и се загледа в жената в розово, като че ли и тя присъстваше в апартамента физически. Изведнъж почувства някаква отговорност към нея и към наследството й и безмълвно й поиска прошка. После едва чуто измърмори на мъжете в стаята:

— Господа, моля да ме извините!

Не би трябвало да се тревожи за това, че Люк се отнася грубо с документите. Беше проявила по-голяма загриженост, отколкото подобаваше. Понякога в работа като нейната е по-лесно да си представяш само вещите, а не хората, които някога са ги притежавали. Сега няма да допуска тази грешка.

— Ще започна с мебелите. Ще направя няколко снимки. Захващам се за работа — гласът й заглъхна. После още веднъж. Ейприл се прокашля, за да го прикрие. Наоколо беше прашно. А това беше достатъчно добро извинение. — Мосю Тебо, беше ми приятно да се запознаем.

Тя се ръкува с него и бързо се измъкна от стаята, като остави мъжете да обсъждат договорите и сроковете.

Докато вървеше по коридора, Ейприл си представи как пищната тъмнокоса жена се движи, танцува и се носи из апартамента. Опита се да си представи и собствената си майка, която едно време също е била тъмнокоса и пищна, но някак изглеждаше далеч по-малко реална от жената на картината. Не бяха останали нито портрети, нито мебели, нищо, което да свързва майка й с този свят. Ейприл стисна очи, но както става, когато човек се опитва да запамети залеза, пред очите й се появиха само цветни проблясъци, които изчезнаха.