Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (67)

Chapitre LXVII

Ейприл се върна в Париж изтощена, нервите й бяха изопнати до краен предел. Всеки път, когато излизаше от апартамента, имаше усещането, че шумът и миризмите на града буквално я задушават. Мотопедите винаги ли са били така противни? Миризмата на варено пиле пред сградата й винаги ли е била така натрапчива?

Полетът й бе след три дни и часовникът в главата й тиктакаше. Всяка изминала секунда я приближаваше с една крачка по-близо до края, поне до края на престоя й в Париж, а усилията да направи нещо за вещите на Март все още не се бяха увенчали с успех. Нямаше никаква представа как ще изглежда каталогът, дали в него ще фигурират думите „частна колекция“ или цялото име на Март. За капак на неяснотите с каталога, Ейприл нямаше никаква представа как щеше да изглежда собственият й живот, когато се прибере. Преди Ню Йорк бе толкова далечен, но сега препускаше към нея с бясна скорост.

Остана много изненадана, когато една събота Люк й се обади. Откакто се бе върнала от Сан Диего, бяха разменяли по някой бърз поздрав, когато се засичаха в апартамента на Март. Контактите им бяха изцяло от професионален характер и Ейприл не очакваше той да й се обади по някакъв друг повод, въпреки че когато го осъзна, се почувства леко тъжна и изоставена.

Въпреки откровено приличното поведение на Люк (къде бяха останали сексуалните му намеци?), й се струваше, че вдигането на телефона граничи с предателство. Бяха правили секс и тя не каза на Трой (поне не директно), а според повечето критерии това не беше правилно. В самия факт, че отговори на обаждането, имаше нещо подло и подмолно, като че ли бяха съучастници, макар в самата постъпка да нямаше нищо неприлично. Ейприл вече не се заблуждаваше, че Люк гледа на нея само като на колежка, но тази мисъл й бе неприятна и начинът, по който реагираше на нея, я тревожеше повече, отколкото това как ще се държи по време на самия разговор.

— Мосю Тебо — започна Ейприл и най-неочаквано се развълнува, когато чу гласа му, все едно разговаряше с отдавна изгубен скъп приятел.

Макар че приятелството им бе съвсем отскоро, за нея Люк със сигурност беше изгубен и скъп по начин, който беше изключително типичен и важеше само за Тебо. Той беше най-близкият й приятел в Париж, мъжът, който й помогна да открие Март, мъжът, който й помогна да открие толкова много други неща.

— Имам une plainte — заяви Люк, обичайната му игривост се беше завърнала и сега звучеше във всяка негова дума.

— Оплакване ли? Е, ще трябва да се наредиш на опашката.

— Откакто се върна от Калифорния, изобщо не сме се забавлявали. Само работим. Имам чувството, че насила се опитваш да ме заразиш с вашия агресивен американизъм.

Сърцето на Ейприл биеше като лудо в гърдите й. Какво се очакваше да отговори? Дали не трябваше да му даде някакво обяснение? До каква степен отношенията й с Трой се бяха променили, въпреки известното взаимно разбирателство и споразумението, че вероятно нещата биха могли да се оправят, макар и да не беше сигурно. Освен това, разбира се, не трябваше да забравя и Делфин Видал. Какво правеше Люк, защо се мотаеше с нея, когато Делфин присъстваше в живота му? Ейприл имаше да му каже толкова много неща, че вероятно щеше да е най-добре да замълчи.

— Американизъм ли? Нищо подобно — настоя тя. — Знам, че нищо не би могло да те откъсне от парижкия ти начин на живот.

— Хм, мисля, че съм доказал, че не е така, non? Кажи ми, Ейприл, ходила ли си някога в „Ла Гилотин“?

Ейприл нервно се засмя.

— Не и буквално. Но имам усещането, че напоследък доста често съм подложена на символична гилотина.

— Това е джаз клуб — обясни той. — В пети район. Днес там ще свири една група и реших, че трябва да отидем.

— Решил си значи.

— Идеята е перфектна, това е последният ти шанс да са насладиш на този град. Заминаваш в понеделник, non?

— Добра памет.

— Само за някои неща — отвърна той. — Значи решено, отиваме. Тази вечер. Не приемам отказ.

Ейприл замълча и отпи от кафето си. Да, наистина й се искаше да отиде в „Ла Гилотин“, но думите, останали премълчани помежду им, направо крещяха. А и последния път, когато Люк я „принуди“ да излязат, вечерта завърши със секс.

— Не знам… — промълви накрая. Макар самата тя да бе предизвикала случилото се в нощта преди Деня на Бастилията, сега трябваше ясно да покаже, че няма да се повтори, и то без да го изрича с думи и като запази останките от доста поразклатеното си достойнството. — Предполагам, че бихме могли да излезем. Стига да си наясно, че ще е само клубът…

— Bien sûr — възкликна въодушевено Люк. — Не бих и предположил друго.

— Добре, сигурно ще е забавно! — каза Ейприл, докато се чудеше дали за Люк станалото не беше от значение.

Сигурно излизаше всяка вечер и имаше необвързващи флиртове с различни жени. Това поне обясняваше самодоволната усмивка, която не слизаше от лицето му. Да не говорим за уменията му в леглото.

— Ще дойда да те взема от апартамента в десет. Обуй си обувки, удобни за ходене — каза той и затвори телефона.

През останалата част от сутринта Ейприл продължи да попълва каталога, но го правеше някак вяло. На обяд посети близкия магазин за сирене, купи възможно най-голямото и най-смрадливо парче и го прокара с чаша шардоне. Беше идеалният обяд, макар че часове по-късно вкусът все още бе в устата й.

Люк се появи на прага й с петнайсетминутно закъснение според часовника, но половин час по-рано от обичайния му график. Докато стоеше в антрето облечен в черни дънки и размъкнат пуловер и прокарваше ръка през рошавата си къдрава коса, Ейприл отново се почувства самотна. Напомняше й за момчетата, с които излизаше в колежа, онези, родени с привилегии, които дори не осъзнаваха, които я караха да вярва, че пред нея се простира огромно бъдеще, независимо на коя страна ще падне монетата от онзи прословут облог петдесет на петдесет.

— Bonjour — поздрави Ейприл и се усмихна.

Изпита необяснимо желание да го потупа по главата.

— Tu est belle.

— Merci — отвърна Ейприл и се престори, че прави реверанс.

Много забавен беше този език. На английски се казва, че човек изглежда добре. На френски директно заявяваш, че е красив. Никакви временни състояния като „изглежда“ или „струва ми се“.

— Êtes-vous prête? — попита Люк и й подаде ръка.

— Oui, готова съм — усмихна се Ейприл и го хвана подръка.

Излязоха на улицата и се отправиха към първи арондисман.

Докато вървяха, Люк й задаваше въпроси за погребението, за баща й, за Браян. Ейприл установи, че отговаря, без да се преструва, че преживяването не е било мъчително. Това изненада и самата нея.

— Е, видя ли — каза Люк, когато разказът й приключи. — Бях прав. Било е любовна история. Между родителите ти, както и между родителите ти и техните деца. Какво щастливо семейство си имала.

— Думата щастливо не се връзва особено с думата алцхаймер. Но между нас имаше… има… нещо специално. И се гордея с това, което татко направи за нея.

Ейприл спря за секунда.

— Можеш ли да повярваш? — попита тя и посочи към сградата пред тях, към знаменитата пирамида, осветена в нощта. — Можеш ли да повярваш, че при целия си престой този път изобщо не съм ходила там?

— Mon Dieu! Що за турист си, ако не си посетила Лувъра? Време е да ти отнемем паспорта. Срамувам се от името на цялата ти нация.

— Трябва да се срамуваш от името на многото ми дипломи, свързани с история на изкуството. Преди, когато живеех тук, непрекъснато ходех в Лувъра. По няколко пъти на седмица. Беше се превърнало в част от ежедневието ми. А сега? Не отидох нито веднъж.

— Е, беше малко заета — каза Люк. — Както и да е, най-доброто, което можеш да направиш в Париж, е да правиш това, което не си правила преди.

— Тогава това пътуване може да се смята за напълно успешно. Направих много неща, които не съм правила преди — заяви Ейприл и се изчерви. Да, беше направила много неща, не на последно място, сред които бе и това с Люк. — Както и да е! Никакъв Лувър тази вечер. Да вървим към гилотината, мосю. Да си отрежем главите!

Ейприл обгърна главата си с ръка и закрачи решително. Люк завъртя очи в престорен ужас, засмя се и я последва надолу към Сена.

Когато стигнаха до „Карусел“, Ейприл спря, за да му каже нещо, но установи, че той не е зад нея.

— Люк! — извика тя, когато забеляза, че той се разхожда покрай Сена. — Какво правиш? Трябва да минем оттук.

— Не, не е необходимо. Има по-добър път, по който да стигнем.

— Това е най-добрият маршрут — измърмори Ейприл, краката й вече се бяха изранили от ходене.

Затича се, за да го настигне.

— Le port du Louvre е прекрасно място, толкова типично за Париж и така нататък, но едва ли е най-ефективният маршрут?

— Ефективен? Кеят на Лувъра е средството към целта, ma chérie. Има друг мост, по-подходящ мост, по който да прекосим реката. „Пон дез Ар“. Знаеш ли го?

— Bien sûr! Че кой не го знае?

„Пон дез Ар“ беше пешеходният мост, свързващ Лувъра с Френския институт от другата страна на Сена. Макар долната му част да бе изградена от дървени греди, страничните му прегради бяха направени от желязо — по-висока и по-приятна за окото ограда. Мостът бе известен с прекрасната панорама към реката, която се открива от него, както и с артистичната си и романтична атмосфера. Бил е рисуван от Реноар, а сега по него почти непрекъснато имаше художници. През деня човек не можеше да направи и крачка, без да се спъне в някой статив.

Но вероятно повече от всичко „Пон дез Ар“ беше известен с катинарите, които украсяват металните му парапети. Според отдавнашната традиция двойките заключваха тези „любовни катинари“ по металния парапет като символ на своята неразрушима връзка. Някои са огромни, други се затварят с кодове, като тези на шкафчетата в училищния гимнастически салон. Някои са цветни, по други има изписани стихове. Понякога по оградата може да се забележи дори катинар от коси.

— Радвам се, че си запозната — каза Люк, когато стъпиха на моста. — В противен случай това би могло да бъде малко embarassant. Мадам Воут, имам нещо специално за вас.

Бръкна в джоба си и извади оттам един златист на цвят катинар.

— Любовен катинар? — учуди се Ейприл, сърцето й биеше като лудо.

Това бе много по-опасно от секса.

— Формално погледнато — отвърна Люк. — Но не и по начина, по който би предположила. Не е необходимо това непременно да е романтичен жест, разбираш ли? Може да е, но не е задължително.

Люк пусна катинара в потрепващата й ръка.

— Написал съм отгоре инициалите ти — поясни той. — Само твоите. Не забравяй, не съм сексуален тормозатор.

Ейприл се опита да се засмее, но смехът спря някъде в гърлото й.

— Ще се върнеш в Ню Йорк — продължи Люк. — И ще възобновиш връзката си с le grand m’sieu. Ще бъдеш щастлива, по-щастлива отпреди.

— Не съм много сигурна в това — измърмори Ейприл.

— Пътуването ти до Калифорния. Върна се и ми каза, че ще бъдеш щастлива. И дума не обели, но въпреки това ми каза, че ще бъдеш щастлива — той се усмихна замислено и около очите му се образуваха бръчки. — Не ме гледай така тъжно, ma belle! Това е добре. Не всеки успява да се озове там, където истински иска да бъде.

— Не съм тъжна — отвърна Ейприл. — Просто… не мога да го обясня.

— Не е необходимо, разбирам те. Напълно те разбирам — увери я той и постави ръката си върху катинара. — Взех това за теб, за да ти напомня. Макар че ще се върнеш обратно в Ню Йорк, в дома си, Париж винаги ще бъде част от теб — той взе катинара и го закачи на оградата. — И ти винаги ще бъдеш част от Париж.

— Това е невероятно мило — каза Ейприл. Беше толкова преизпълнена с емоции, че единственото, което можеше да направи, бе да се пошегува. — Обаче нали знаеш, че работниците по чистотата редовно махат катинарите? Ще бъда част от Париж някъде около десетина дни.

Люк отметна глава и се разсмя.

— Винаги толкова практична, тази мадам Воут! Но какво значение има? Това е животът — мимолетен и преходен. Само защото нещо е отминало, не означава, че никога не се е случило.

— Благодаря ти, Люк — усмихна се Ейприл и се наведе напред за прегръдка и целувки и по двете бузи. — Това означава много за мен.

— Ти също означаваше много за мен.

Ейприл не знаеше какво да отговори. Стоеше на място и гледаше катинара, който проблясваше на светлината на газените лампи. Люк я побутна, за да я накара да тръгне.

Все още замаяна, Ейприл го последва по моста. Навлязоха в пети район, стигнаха до „Ла Гилотин“ и се озоваха в Le Caveau des Oubliettes — „Пещерата на забравените“, макар че нищо, случило се в този град или с Люк, не може да бъде забравено.