Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (26)

Chapitre XXVI

— С кого говориш? — попита настойчиво Трой.

Не бе затворила. Разкъсвана между агонията и страха, Ейприл бе останала на телефона. Може би защото се сети за Сузана, една малка частица от сърцето й се бе размекнала и бе изпитала съчувствие към блестящата красива жена с остър език. Някога и тя е била на мястото на Ейприл, може би не по съвсем същия начин, но също е стояла някъде, чакала е и се е питала колко дълго ще успее да задържи Трой.

— Не е твоя работа — сопна се Челси.

— Затваряй телефона. Чух как се кикотиш и какви думи употребяваш. А трябваше да си пишеш домашните. За бога, Челси. Как смяташ да влезеш в колежа? Там не приемат по чар и красота! Не става така. И не очаквай да задействам връзките си. Няма да го направя!

— Стига, татко, успокой се. Разговарях с Ейприл.

— С Ейприл?

Усети как кожата по ръцете й настръхна.

— Да, но оценявам доверието, което ми гласуваш.

Отново се чу шум, телефонът бе преминал в друга ръка.

— Ейприл — повтори той, гласът му определено прозвуча развълнувано.

За миг Ейприл си помисли, че той може просто да затвори и се прокле, че не го е направила първа.

— Добре, отивай да си решаваш задачите!

— Отивам, чух те вече. Чао, Ейприл — извика Челси. — Ще ти изпратя съобщение за чантите.

— Чао, Челси — прошепна Ейприл и усети как я пронизва болка.

Ако се стигне до развод, какви щяха да са правата на Ейприл по отношение на момичетата? Дали ще има някакво основание да иска да се вижда с тях? Зачуди се кога ще ги види, дали ще ги види отново?

— На ресторант ли беше? — попита Трой направо без всякакъв поздрав, дори без „ехо“. — Затова ли не вдигаше?

— Ами да — отговори Ейприл и в гърлото й се надигна вкусът на стека и на виното.

— Много дълга вечеря. Би било добре следващия път да не ме караш да чакам толкова дълго, когато обещаеш да се обадиш.

— Извинявай. Не знаех, че е нещо важно.

— А пък аз не знаех, че не влизам в категорията на важните неща.

— Не исках да кажа това.

— Е, как мина вечерята? — гласът му звучеше много странно, доста по-високо от обикновено, някак накъсано и неравно. — Мислех, че банкетите се организират едва след като търгът е напълно подготвен.

— Не беше банкет. Просто вечерях. В кварталното бистро.

— Така ли? С кого?

Чу закопчаването на някакъв цип. Излизаше ли някъде?

И я чакай малко. Какво изобщо правеше вкъщи? В момента в Ню Йорк е късен следобед. Обикновено се прибираше преди девет само ако трябваше да излиза след това.

— Сири за момент — започна Ейприл. — Какво правиш вкъщи по това време? Това, което чувам, да не би да е от куфарите? Заминаваш ли някъде?

— Да! Затова се опитвах да се свържа с теб. Приключваме една сделка в Лондон. До вчера мислех, че сделката е мъртва, но днес възкръсна! Не вярвах, че този скапаняк ще се реши, но стана! Не се опитвайте да надцакате Трой Воут, копеленца, готов съм да чакам колкото е необходимо.

— Сделка в Лондон?

Новината бе дошла съвсем неочаквано, а може и да не беше точно така. Щом се стигнеше до приключване на някоя сделка, независимо за коя точка на света става въпрос, Трой отиваше, за да подпише заключителните документи и да присъства на неизбежната официална вечеря. „Станхоуп“ не бяха приключвали сделка от известно време, всъщност от три месеца, затова новината бе добра. Донякъде.

Ейприл не можеше да си спомни колко сделки бе осъществил Трой през седемте години на брака им, или през деветте години, откакто бяха заедно. Единственото, което знаеше, бе, че за последното приключване Трой бе отишъл в Сингапур. И в Сингапур бе правил секс с друга жена.

— Да — отвърна Трой — приключваме сделка. Ще придобием деветдесет процента от капитала на предприятие за производство на лагери. Мисля, че ти разказах за това.

— Добре — промълви Ейприл и замълча за няколко секунди. — И причината да ми кажеш всичко това е, че…

— Мислех си, че е задължително да уведомиш съпругата си, преди да напуснеш страната. Повечето жени държат на тези неща.

Груб или забавен се опитваше да бъде? Понякога беше трудно човек да прецени.

— Само в Лондон ли ще бъдеш, или ще ходиш и някъде другаде? — попита тя.

Ейприл се отдалечи от писалището, където остави бързо надрасканата бележка за чантите от „Той… нещо си“ и отиде до прозореца. Застана там само по лилави дантелени боксерки и корсаж и се загледа в хората под нея. Приятели, двойки, любовници — всички се движеха по двама. Ейприл се замисли за съпруга си — утре щеше да е в Лондон, на съвсем кратко разстояние с влак. Искаш ли да се срещнем за вечеря? — можеше да й каже. — Романтична среща в Европа. Но нямаше да го направи и тя нямаше да пита.

— Лондон е много близо до Париж — заяви Ейприл решително, опитвайки се да премахне всякаква надежда от гласа си.

Той трябваше да направи първата крачка. Тук не ставаше въпрос за някакъв тест или игра, но Ейприл не можеше да остане в този брак, ако той не покажеше поне малко желание, страст или поне старомодно усилие. Ако тя самата направеше предложението, никога нямаше да разбере, дали се е съгласил да се срещнат, воден от съжаление или от чувство за вина. Трябваше да й покаже какво означава за него.

Честно казано, Ейприл не можеше да си спомни дали старият Трой щеше да дойде да я види във Франция, или щеше да изчака, докато и двамата се върнат в Ню Йорк. През последните няколко месеца не й беше никак лесно да разграничи човека, в когото се бе влюбила, от човека, който й се искаше да бъде той. И двата стандарта бяха напълно непостижими. Навярно не бе напълно справедливо, но все още й бе по-лесно да гледа на Трой като на безсърдечен измамник и злодей, отколкото като на съвсем обикновен човек със свои недостатъци и грешки.

— О — каза той, — права си. Няма да се тревожим, че сме в различни часови зони.

— Така е. Ползата от часовите зони — въздъхна Ейприл. — Не ми остава друго, освен да ти пожелая приятно прекарване.

— Не искаш да заминавам ли? В това ли е проблемът?

— Защо да не искам? Всичко е наред!

— Ами не съм отсъствал от къщи откакто…

— Да, знам — прекъсна го Ейприл. — Нямам нищо против.

Наистина ли нямаше нищо против? Да, не, не съвсем. Но какъв избор имаше? Не можеше да му нареди да не заминава. Бяха стигнали до споразумение, негласно, но все пак споразумение. Не можеш непрекъснато да наказваш някого за едно и също престъпление, независимо колко много ти се иска. Правиш го на момента или напълно забравяш. Сега Ейприл имаше чувството, че стои на пристана, само дето не знаеше дали заминава, или се връща.

— В интерес на истината — започна Трой и прозвуча като най-добрия или най-лошия търговец, в зависимост от това от коя страна на масата за преговори седеше човек, — трябва да ти кажа, че Уилоу Уайнтраб ще пътува с мен. Тя също работи по тази сделка.

Ейприл не отговори. Трой въздъхна.

— Няма ли да реагираш? — попита той. — Нищо ли няма да кажеш?

— Не. Нямам какво да кажа. Освен може би да те посъветвам този път да не спиш с нея.

— Ейприл, не е честно!

— Прав си. Но, виж какво, радвам се, че и тя ще е там. Сигурна съм, че присъствието й на официалната вечеря е абсолютно необходимо.

— В момента е по средата на договора си с нас. Независимо дали ти харесва или не, тя е част от екипа. Можех да предложа да не идва, да си намери друга работа, но тогава щях да съм принуден да прекратя договора й, а това означава да давам подробни обяснения на партньорите си и на компаниите, за които работим. Освен това може да ме съди. Това е положението.

— Не говори повече за това — заяви Ейприл. — Просто… Всичко е наред.

— Никога повече няма да ти изневеря. Не знам още колко пъти трябва да ти го повторя.

— Всъщност не искам никога повече да го казваш.

Ейприл се отдръпна от прозореца и тръгна към банята, напълно съзнавайки каква гледка представлява за хората на улицата. По някакъв начин това я накара да се почувства добре, сякаш наказваше Трой. И други хора могат да ме видят гола! Разбира се, този факт изобщо не би го притеснил.

— Дела, а не думи — каза той.

— Нещо такова — отвърна Ейприл, пусна водата и намокри четката си за зъби. — Хората ходят на служебни вечери. А там присъстват и представители на другия пол. Някои от тях дори са привлекателни. Разбирам.

Ако искаше да спомене срещата с Люк, сега беше моментът да го направи. За миг се поколеба. Но какво толкова имаше да каже? Не искаше да е злобна, а и честно казано, изпитваше известно удоволствие от това, че запазва новината за себе си. От друга страна, може би преди време Трой бе разсъждавал точно по този начин по отношение на Уилоу.

— Ами — Трой очевидно се колебаеше, — добре тогава.

— Да, добре.

— Добре.

Ейприл не бе много сигурна какво точно очаква да чуе, но определено не беше „добре“ (край на изречението, точка).

— Мислех си — гласът му прозвуча приглушено, някак отдалече.

Ейприл дръпна телефона от устата си и започна да си мие зъбите.

— Може би когато се върнеш — продължи Трой, — трябва да отидем на семейна терапия.

Ейприл се изплю в умивалника.

— Знаеш какво е отношението ми към психотерапевтите — каза тя.

— Поне не може да навреди.

— Нима?

— Не знам защо си толкова убедена, че баща ти няма никаква полза от терапевта, при когото ходи. Мина много време…

— Много меко казано.

— Но все пак той започна да гледа по съвсем друг начин на проблема с майка ти.

— Първо на първо, нямам никакво намерение да те питам откъде знаеш как гледа баща ми на проблема сега или пък как с гледал в миналото — заяви Ейприл. — И второ на второ, не споменавай майка ми, когато имаме проблем, разбра ли? Ще завърши зле за теб.

— От какво толкова се страхуваш? — попита Трой. Не се отказваше, вечно искаше да стигне там, където най-много я болеше. — През главата ти са минали толкова много неща. Проблемът с майка ти е наистина сериозен. Хората ходят на консултации по много по-незначителни поводи. Защо отказваш дори да обмислиш подобна възможност?

— Защото терапията не помага и аз нямам нужда от нея. Ще се справим с това. По един или друг начин ще се справим.

С други думи, животът на Ейприл може и да беше истинска бъркотия, но тя нямаше да умре от разбито сърце. Физически беше невъзможно. Собственият й баща беше доказателство за това.

Ейприл отиде в спалнята. Отметна завивката и се вмъкна между чаршафите. Потрепери и погледна към часовника, погледна към лампата, погледна към малките топчета по износеното одеяло. Трой мълчеше. Дори не чуваше дишането му.

— Доколкото разбирам, вече излизаш — каза Ейприл, докато от другата страна на линията се носеше звука на принтер.

После чу как той затваря компютъра и приглушеното тупване на коженото му куфарче върху бюрото.

— Да. Колата ще пристигне всеки момент. Обичам те, Ейприл.

— Аз също те обичам.

— И вече ми липсваш.

— Тогава ела — изрече бързо тя за своя собствена изненада — проклетото вино. — Ела в Париж! Толкова е близо. Ще бъдем толкова близо! Дори да е само за една вечер. Ще си направим романтична среща. Всъщност звучи доста секси.

— Звучи чудесно — съгласи се той веднага. — Но няма да имам време за това. Ще съм зает с тази сделка ден и нощ.

Ден и нощ. Точно от такива сделки се страхуваше Ейприл, в пряк и преносен смисъл. Трой знаеше, че все още е разтревожена, че все още се чувства несигурна в отношенията им, и въпреки това дори не направи опит да обмисли възможността да дойде при нея в Париж. Ейприл се опита да погледне в бъдещето, да си представи как ще се чувства след време. Дали това ще бъде моментът, в който ще свързва с осъзнаването, че всичко е свършило?

— О, колата е отпред. Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя по пътя. Обичам те.

— Може би аз мога да отскоча до Лондон… — започна Ейприл, но той вече беше затворил.

Ейприл въздъхна, протегна се и загаси лампата. Беше прекалено тихо. Едва ли не тъжно. Отметна завивките и тръгна боса към прозорците, където за трети път тази вечер застана полугола на лунната светлина. Наведе се, отключи рамката и отвори единия от прозорците, за да проникне вътре нощният въздух.

Върна се в леглото и докато чакаше градските звуци, които нахлуваха през отворения прозорец, да я приспят, започна да си представя Март, Жан и производителя на прилепово гуано. Опитваше се да не чува думите на Трой. Няма да имам време за това. За първи път я отхвърляше така директно. Но и за първи път Ейприл му бе дала възможността да го направи.