Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (51)

Chapitre LI

Париж, 9 май 1897 г.

Как беше изразът? Светът може да се промени само за миг. Точно това се случи с мен. Също като искра, доближена до платно, всичко се запали и изгоря, единственото, което остана, бяха основите, представата как са изглеждали нещата преди. Това е метафора, но и точно описание на случилото се.

Преди пет дни в Париж се състоя ежегодният Bazar de la Charité. Когато с Робер тръгнахме от апартамента, внезапно бях обзета от силно чувство за дежавю. Не бяхме ли правили това току-що? Не бяхме ли тръгнали към базара преди малко? Беше минала цяла година, а почти нищо не се бе променило. Тази мисъл ме парализира така, че не можех да помръдна и на Монтескьо му бяха необходими четиридесет и пет минути, за да ме убеди да напусна дома си. В много отношения щеше да е много по-добре, ако си бяхме останали вкъщи. Но пък тогава нямаше да съм там и нямаше да видя всичко, което се случи. А то трябваше да стане, за да стигна до мястото, на което съм в момента.

Тази година базарът не бе организиран на „Шанз-Елизе“, а в близост до Площад де Вож, на улица „Жан Гужон“. Докато двамата с Робер приближавахме към веещите се от вятъра платнища и изградените от шперплат основи, усетих как нещо вътре в мен се свива. Човек би могъл да си помисли, че казвам това, защото вече знам какво се случи, но аз бях толкова не на себе си, че Монтескьо се разтревожи дали съм добре. Le Comte да се тревожи за някой друг? Това се случваше за първи път. Веднъж в краката му се озова един прободен със сабя мъж, който кървеше, а той се обърна към мен и ме попита дали харесвам костюма му.

Не бях нито прободена, нито кървях, но тъй като човек не може да е откровен с Робер, го излъгах, че всичко е наред.

Последвах го със свит стомах през въртящата се врата и стъпих на пода, направен от норвежки бор, което бе голямо подобрение спрямо предишната година, когато всичко бе застлано със сено и пръчки. Декорът бе съвсем различен. За да стигне до централното пространство, всеки трябваше да премине през лабиринт от зле нарисувани пейзажи — хълмовете бяха прекалено зелени, кравите приличаха на хипопотами с петна, а цветя с такъв цвят имаше само в специалните градини, където се отглеждаха по поръчка на Le Comte. Човек не можеше да пропусне лабиринта, трябваше да мине през него и на влизане, и на излизане от базара. Смисълът му бе да забавлява и да развлича, както и да контролира движението на тълпата. Но на мен ми се стори доста притеснителен. После стана по-лошо.

След като преминеха през лабиринта, посетителите бяха подкарвани като свине по различни пътеки, които от своя страна водеха до ниска тясна врата, през която се влизаше в главната зала. И най-после идваше спасението. В залата бяха подредени трийсет щанда. Макар посетителите да бяха не по-малко от миналата година, централното пространство не бе така претъпкано, защото повечето от гостите се бяха струпали в един ъгъл — там, където се прожектираше филм.

Известният Жорж Мелиес беше там, за да представи последния си филм — лента за изчезването на една дама при Робърт Худини. Както можеше да се очаква, Le Comte отиде при скупчилите се зрители, за да гледа филма отблизо. Всичко ново и различно привлича този човек като магнит. Аз останах назад и се загледах в дребните украшения, които една циганка продаваше, седнала близо до изхода на лабиринта. Исках да видя филма, но се чувствах замаяна от етера, който бе необходим, за да работи киномашината. Предполагам, че това бе една от причините толкова хора да се тълпят близо до нея.

Малко след два часа Робер дойде при мен и заяви, че се чувства отегчен. Възнамеряваше да отиде в „Максим“. В това време аз бях заета да преговарям с една мустаката жена за украшение с черни перли и затова му казах да тръгва без мен. Видях го как тръгва. Видях го как влиза в лабиринта. Наистина го видях! Никой не ми вярва. Но сигурно винаги става така. Хората искат да вярват на историите, които сами са създали.

След около десетминутно пазарене — косматата жена отказваше да отстъпи, — откъм киномашината се чу силно тропане и пращене. Колието все още бе увито около дланта ми, когато вдигнах поглед към прожекционния апарат, който продължаваше да работи.

— Ето затова филмите никога няма да станат популярни — казах аз на жената. — Та кой би могъл да се концентрира върху филма, когато е подложен на такава врява?

Неочаквано от машината изскочи искра и падна право върху етерната лампа. Тя експлодира и изхвърча от масата. Преди някой да разбере какво става, огнената топка попадна в една от стените на павилиона и подпали платнището. През ума ми не премина никаква мисъл. Просто погледнах надолу и видях, че краката ми бягат далече от огъня.

Бях стигнала до средата на лабиринта, когато димът ме настигна. Хората зад мен пищяха, млади мъже стъпваха върху телата на стари дами, опитваха се да си пробият път през тесните проходи, бореха са за глътка въздух и се мъчеха да спасят живота си. Вкопчих се в сакото на мъжа пред мен и скоро се озовахме на улицата, всички продължаваха да пищят и да се щурат наоколо като банда диваци. Но не всички тичаха. Повечето все още бяха вътре.

В крайна сметка загинаха сто и четиридесет души, някои от тях членове на най-знатните семейства в Париж, между които херцогиня Д’Алансон. Умряха няколко души, които познавах, но нито един от тях не ми бе близък. Въпреки това имах чувството, че съм загубила нещо.

Лицето ми бе покрито със сълзи и сажди, когато по-късно същия ден открих Монтескьо в „Максим“. Той се присмя на външния ми вид и попита дали се опитвам да се правя на арабин. Продължи да се шегува дори и след като му разказах какво се е случило. Бях бясна, оставих Le Comte да прави каквото си иска и се върнах в апартамента, където прекарах останалата част от нощта плачейки, заровила глава във възглавницата.

Старият мъж с патериците, дали бе успял да излезе? Ами онези две сладки момиченца със сините бонета и копринените колани? Циганката определено не беше успяла. Тя се затича към пламъците, вместо да се помъчи да избяга от тях. Когато на следващата сутрин се събудих с главоболие от всичкото това реване, перлите все още бяха увити около ръката ми.

За нещастие на Робер „аферата с бастуна“ продължи да го преследва, но сега положението бе станало далеч по-лошо. Вестниците са пощурели да разказват истории за хора, които са се държали лошо по време на пожара в базара, всеки ден наяве излиза нова трагедия. Според тези истории всички мъже се спасявали кой както може, а телата на всички жени и деца са покривали пътя. Но никой не бе станал жертва на по-зловредни статии от самия Монтескьо.

Според писанията Робер е бил в палатката, когато избухнал пожарът и разблъсквал хората пред себе си, за да се озове на сигурно място. Сред другите отвратителни неща беше написано и че използвал прословутия си бастун като „тояга срещу живите жени и като маша срещу мъртвите“. Началото на този слух бе поставено от Жан Лорен — един журналист от жълтите вестници, който все не успяваше да пребори огорчението, че пресата го нарича „бедняшкия вариант на Монтескьо“. Едва ли може да има съмнение в завистта на човек, който и на публични места, и в статиите си често бе наричал Монтескьо „Гротескьо“.

Опитвах се да защитя Le Comte, но колкото и пъти да казвах, че той не е бил там, че си бе тръгнал преди случилото се, че в онзи ден дори не носеше бастуна си, протестите ми бяха възприемани единствено като желание да го прикрия.

За съжаление, глупакът не направи нищо, за да си помогне. Вместо това се появил на място, за да види труповете, повечето от които бяха обгорели до неузнаваемост. Навеждал се и прескачал телата, като повдигал чаршафите (с бастуна си!), за да огледа лицата на мъртвите.

Ами ако и аз бях умряла в пожара? Ами ако съм пропиляла последните три години от живота си с едно конте, което дори не се интересува от това, че цял Париж мисли, че е способен да бие недъгави и деца, за да се спаси? Най-лошото е, че разбирам защо хората приемат слуховете. Подобни твърдения напълно прилягат на този човек! Всичко това е нещо, което той би могъл да направи. Не го направи, но би могъл.

Три години с Le Comte! Три години с човек, когото вестниците наричат „най-усърдния празнодумец в целия свят“. Той е невероятно щедър. В интерес на истината ми даде апартамент и толкова много бижута, че с тях може да се окичи всеки член на френската аристокрация. Благодарение на него напуснах работата си във „Фоли Бержер“ и въпреки това имам чувството, че Джовани ми е дал много повече, въпреки че в действителност никога не ми е давал нищо.

Някои казват, че пожарът е бил напълно заслужен, че божественият гняв се е стоварил върху богатите. Един известен свещеник проповядваше, че истинската причина за пожара бил гневът на господ срещу научните и социалните идеи на новото поколение. С едва прикрита надежда го нарече „унищожителен ангел“ и увери всички, че жертвите на огъня са умрели, за да изкупят греховете на нацията. Не съм привърженик на подобни твърдения, починалите деца не бяха извършили нито едно престъпление, за което да отговарят, но мисълта за огъня като средство за изкупление на греховете някак се загнезди в мен.

Когато тази сутрин Монтескьо дойде да ме види, му заявих намерението си официално да се откажа от нашето напълно неофициално споразумение. Повече нямаше да има вечери в „Максим“ и нощи, прекарани в леглото ми. Това бе опасен ход. Всичко, което имах, му принадлежеше.

— Разбирам — каза Робер. — Учудвам се, че продължи толкова дълго.

— Но не смятам да се местя оттук — заявих с треперещ глас.

Не исках да го питам какво ще стане с апартамента. Не исках да го питам какво ще стане с мен.

— Тогава недей — отвърна той и сви рамене.

— Ще се опитвам да плащам наема, ще…

— Тихо — прекъсна ме той и постави пръст върху устните ми.

Имаше странен вкус като на прегоряла сол. Надявах се, че точно тези слухове ще се окажат верни — че наистина е използвал само бастуна си, за да разбутва изгорелите трупове.

— Ще останеш тук. На мен този апартамент не ми трябва. Можем да стигнем до някаква уговорка, удобна и за двама ни.

— Но казах, че вече няма…

— Нямах предвид такава уговорка.

— Ще се опитам отново да започна работа във „Фоли Бержер“. Може би този път дори ще ми позволят да се появя на сцената! Вече съм си изградила репутация! Много е възможно хората да идват само за да видят как си вдигам полата.

— Само ако искаш — отвърна той. — Не се тревожи за апартамента.

— Трябва…

— Ma chérie — започна той и ме целуна по носа, — не се тревожи. Това са само пари, а от тях винаги има достатъчно.

С тези думи той грабна бастуна си, почука с него два пъти по земята и изскочи от апартамента ми. Ако бях очаквала някакъв спор или скандал, щях да съм разочарована. Може би това бе начинът, по който действа Робер. А може би слуховете бяха верни, слухове за някаква американска наследница, която се опитва да го примами да я последва отвъд Океана. Казват, че искала да се омъжи за него. Аз пък казвам, че им желая късмет и на двамата.

След като Монтескьо си тръгна и преди да имам възможност да размисля, заключих апартамента и се отправих към Болдини. Не знаех защо. Не знаех какво възнамерявам да кажа. Знаех само, че трябва да го направя. Стига той да не беше с друга жена, все щях да измисля точно как да постъпя.

Спрях пред вратата на студиото му, поех дълбоко въздух, вдигнах юмрук и почуках силно три пъти. Чух стъпки по пода. Бяха широки, ядосани стъпки и сърцето ми се разтуптя при този типичен звук на Болдини.

Той отвори вратата.

— Джовани — извиках аз, — моля те, не затваряй. Повече не издържам да бъда далеч от теб. Не знам как всичко се обърка, дали причината беше Монтескьо или Пижол. Не мога да поправя случилото се с шоуто на Пижол, но що се отнася до Монтескьо, всичко свърши. Сигурно съм закъсняла с три години, с повече от хиляда дни, но трябва да знаеш, че през цялото време, в което погледът ми бе вперен в диамантите и кожите, се опитвах да не мисля за теб.

Болдини не каза нищо. Отпуснах се на колене и обгърнах краката му, плачех, заровила лице в панталоните му. Той раздвижи крака, опитваше се да се отърве от мен. Притиснах се още по-силно в него. Накрая избута главата ми назад и успя да се освободи. Обърна се и влезе вътре.

Но остави вратата отворена.

Смаяна вдигнах поглед от жалкото си място на земята. Болдини се приближи до платното си. През цялото време не отрони нито дума. Просто мълчаливо вдигна четката. Не ми предложи утеха, нито ми даде обещания. Но ми позволи да вляза.

Изправих се бавно на крака. Пристъпих напред, тревожех се, че отворената врата е знак за неговата разсеяност, а не покана. Болдини беше известен с това, че оставя печката запалена, боите отворени и не прибира дрехите си от шивача по цели дванайсет месеца.

Но докато се придвижвах към него, Джовани едва забележимо вдигна поглед към мен. Видях как кимна, съвсем леко. Настаних се на един от диваните, кръстосах крака и пригладих смачканата си рокля. Болдини продължи да рисува. Не каза нищо. Седях и го наблюдавах, благодарна за това, което изглеждаше като ново начало.