Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (46)

Chapitre XLVI

Ейприл се надигна от кухненската масичка, отрупана със записки, които трябваше да бъдат прехвърлени в каталога за търга. Бързият поглед, който хвърли към телефона, й показа, че наближава шест часът и че са минали само петнайсет минути, откакто за последен път провери дали е получила честитка за рождения си ден от Трой, което, от своя страна, бе само петнайсет минути преди предишната проверка.

Досега Ейприл трябваше вече да си е взела душ и да е започнала да се приготвя за рожденденското си fête с Люк. Вместо това стоеше, впила поглед в работата пред себе си, както и в замлъкналия телефон, и не намираше никаква причина за празнуване, въпреки наличието на привлекателен французин за компания. Беше в Париж, за да работи, а не за да ходи на бала на пожарникарите със своя адвокат. Бяха изминали само няколко часа, но Ейприл вече усещаше, че да е на трийсет и пет ще бъде отвратително.

Набра номера на Люк.

— Bonjour!

— Здравей! Аз съм, Ейприл.

— Здравей, Аврил. Очакваш ли с нетърпение честването на националния празник тази вечер?

— Точно за това ти се обаждам. Виж, оценявам жеста да ме поканиш тази вечер. В интерес на истината, ти си единственият, който се сети за рождения ми ден досега. За съжаление, ще трябва да откажа.

— Да откажеш? Глупости!

— Je suis désolée. Знам, че не е никак възпитано да се отменят уговорки в последния момент, но тази вечер не съм във форма за празнуване.

Настъпи дълга пауза. Дочуваха се звуците на клаксони, последвани от рева на мотори. Люк мълчеше.

— Люк? Чуваш ли ме?

— Не си във форма? — повтори той. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че просто нямам енергия — изсумтя тя. — Което, знам, сигурно звучи така, сякаш съм на доста повече от трийсет и пет. Истинска пенсионерка!

— Нямаш енергия сега? В това няма никакъв смисъл. Ако стоиш на своите derrières цяла вечер, със сигурност няма да имаш енергия. Със сигурност няма да имаш никакви сили.

— Има резон в това, което казваш — съгласи се тя. — Добре, може би става въпрос повече за настроението ми, отколкото за това, че съм оклюмала и нямам сили. Чувствам се леко потисната, нещо ми е тъжно.

— И се опитваш да се отървеш от това чувство, като стоиш сама? Вкъщи? На трийсет и петия си рожден ден?

Защо логиката му винаги звучеше много по-разумно от нейната?

— Имам много работа, която трябва да свърша — настоя Ейприл, макар да знаеше, че в думите му има доза истина. — След това сигурно ще изпия чаша вино, ще хапна малко fromage и ще си легна рано. Всичко изглежда по-добре на сутринта, включително аукционерки, станали на трийсет и пет години.

— Ще работиш на рождения си ден? — Люк не можеше да повярва на ушите си. — Можеш да работиш по всяко време, Аврил, но днес е рожденият ти ден и Fête Nationale. Не искаш ли да се позабавляваш днес и за разнообразие да не се тревожиш за вчера и за утре?

— Сериозно, Люк, никак не съм в настроение — опита се гласът й да прозвучи възможно най-твърдо.

— Сериозно ли? Ти винаги си сериозна. Прекалено сериозна — повтори той и тя чу как дръпва от цигарата си. — Уви, non. Не можеш да отхвърлиш поканата ми, защото като всеки добър адвокат и аз знам какво е най-полезно за теб. Ясно е, че трябва да започнем празненството незабавно. Имаме спешен случай и не можем да чакаме до началото на bal des pompiers. Трябва предварително да се подготвим с коктейли за joyeux anniversaire.

— Да пием коктейли преди това? В Америка това се нарича да си подложиш за партито. И не мисля, че е най-добрата идея, когато съм леко депресирана и имам много работа за вършене.

— Нямаш избор. В мига, в който затворим, ще ти изпратя съобщение с адреса си. Ела и ще се насладим на няколко аперитива, преди да тръгнем за bal des pompiers.

— Люк…

— Не се терзайте, мадмоазел. Няма да ви вкарам насила в дома си — подсмихна се той. — Можем да отидем в кафенето под нас. Ще се забавляваме на публично място. И обещавам, никакви тормози.

Ейприл въздъхна. Не й се излизаше. Имаше усещането, че ще трябва да положи огромни усилия за една вечер, която без съмнение щеше да й донесе куп неудобни моменти и след това ще съжалява дни наред.

Но да остане тук и да очаква закъснялото „честит рожден ден“ на Трой й се стори много по-лошо. Едно момиче не можеше да стои, вперило поглед в телефона си. Поне на теория идеята да се отдаде на бутилка Côtes du Rhône беше много по-романтична, отколкото в действителност да се окаже, че трябва да прекара цялата вечер сама, слушайки глъчката на тържествата от улиците долу.

— Добре — отстъпи накрая Ейприл. — Убеди ме. Желая ти късмет, защото имам много високи очаквания за тази вечер.

— Чудесно. Възнамерявам да ги надмина.

Ейприл не можа да сдържи смеха си.

— В колко часа да дойда? — попита тя. — В девет? В девет и половина?

— Веднага, разбира се — подсмихна се той. — Ела веднага.

Ейприл сведе поглед към анцуга и трийсет и петгодишния си бюст без сутиен. Беше доста далеч от външния вид на истинска парижанка.

— Да се уговорим за някъде между шест и половина и седем — предложи тя и се отправи към спалнята. — В момента видът ми не е много за пред хора.

— Готов съм, когато кажеш. Доскоро, ma petite.

— Ma petite? Едва ли съм чак толкова млада. Au revoir, Люк.

Ейприл затвори и хвърли телефона на леглото. Спусна се веднага към бюрото, като се питаше дали има време да мине набързо през „Галери Лафайет“ и да си намери нещо по-празнично от скучните си американски дрехи, купени от моловете.

Всъщност балът на пожарникарите си беше улично празненство, но все пак улично празненство в Париж.

След като се премени в пола, украсена с блестящи пайети (Le Comte щеше да се гордее) и уби ефекта, като облече семпла черна тениска, Ейприл взе чантата си и излезе. Реши да отиде пеша до апартамента на Люк, макар че щеше да е по-бързо с метрото или с такси. Имаше нещо, което искаше да види, и то не беше само малко повече от красотите на Париж.